Р Е Ш Е Н И Е № 186 гр. София, 21 ноември 2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи октомври през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 872 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия С. К. срещу решение № 263 от 12.06.2017 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение 4-ти състав, постановено по ВНОХД № 374/2017 г. С жалбата е оспорен отказа на въззивния съд да намали наложеното на подсъдимия наказание, което е преценено като явно несправедливо. Отправена е критика към съдебната констатация за завишена степен на обществена опасност, както на самото деяние, така и на личността на подсъдимия. Твърди се, че извън съдебното внимание са останали смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, като нивото на упражнената над пострадалата принуда, разкаянието на подсъдимия, желанието му да сключи споразумение с прокурора, приложената със съгласието на К. съкратена процедура на съдебното следствие, облекчила значително процеса, а така също и младата възраст на подсъдимия. Игнорирани според защитника са и генералната, и личната превенция, като настоява, че изолация на подсъдимия с продължителността на наложеното му наказание не би оказала върху него поправително и превъзпитателно въздействие, а би довела до загуба на социалните контакти и умения и на мотивация за развитие. Направено е с жалбата искане за изменяване на въззивното съдебно решение и за намаляване на срока на лишаването на подсъдимия от свобода. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, изложените в нея аргументи и направеното искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на въззивния съдебен акт. Подсъдимият моли жалбата да бъде уважена. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в рамките на правомощията си, очертани от чл.347, ал. 1 НПК, прие, че жалбата е неоснователна. С присъда № 35 от 08.02.2017 г., постановена по НОХД № 163/2017 г., Софийският градски съд-Наказателно отделение, 10-ти състав е признал подсъдимия С. А. К. за виновен в това, че на 29.05.2016 г., около 17:00 часа, в [населено място], на [улица]отнел чужда движима вещ на стойност 550 лева от владението на Н. Л. М. с намерение противозаконно да я присвои, като употребил за това сила и грабежът представлява опасен рецидив, поради което и на осн. чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК и чл. 54 НК го е осъдил на 12 години лишаване от свобода, като на осн. чл. 58а, ал. 1 НК е редуцирал размера на наказанието с 1/3-та, постановявайки подсъдимият да изтърпи осем години лишаване от свобода. Позовавайки се на чл. 61, т. 2 и чл. 60, ал. 1 ЗИНЗС, съдът е определил първоначален режим и тип затворническо заведение, в което да бъде изтърпяно това наказание. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК е възложил в тежест на подсъдимия заплащането на направените по воденето на делото разноски и на държавната такса за служебно издаване на изпълнителен лист. След осъществен по инициатива на защитника на подсъдимия инстанционен контрол за проверка на справедливостта на наложеното наказание, присъдата е била потвърдена изцяло с оспореното по касационен ред въззивно решение на САС. Преценката на инстанциите по същество относно размера на наказанието, заслужено чрез престъпното поведение на подсъдимия е справедлива, макар част от изложената в тази връзка аргументация да е лишена от фактологическа опора. Така преценявано е като смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство изказано от него съжаление за извършеното. Всъщност в нито един от етапите от процесуалното развитие подсъдимият не е заявил отношение към стореното от него, за да е възможно да се обсъжда наказателноправното значение на такова обстоятелство при отмерването на наказанието. Поради това неоснователно разкаяние на подсъдимия е посочено и от защитника като един от опорните пунктове за касационно обжалване. Въпреки така направената констатация наложеното с потвърдената присъда наказание съответства на индивидуалните особености на инкриминираното деяние, както и на личността на подсъдимия. Действително съществена роля в оценъчната дейност на съдилищата са имали фактът, че престъплението е извършено след бягство на подсъдимия от затвора в [населено място], където той е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ по предходно осъждане, както и съдебното му минало, включващо 12 предходни присъди за престъпления от общ характер (преимуществено отново за посегателства срещу собствеността), част от които остават извън обуславящите квалифициращото обстоятелство по чл. 199, ал. 1, т. 4 НК. Инкриминираното по делото поведение на К. е нагледна демонстрация на устойчивостта му по отношение на упражняваното спрямо него наказателно-правно въздействие, доколкото за пореден път той е отхвърлил правните забрани по престъпен начин. Данните от съдебното му минало показват, че налагането на ниски по размер наказания (около и под минимума за съответните престъпления) се е оказало слаб и неефективен механизъм за регулиране на поведението му. Тези факти са изисквали съобразяване от съдилищата и справедливо са били отчетени от тях, като напълно закономерно предходните инстанции са отдали приоритет на сплашващото въздействие на наказанието с налагане на санкция над средния размер. Аргументите, с които е оспорена справедливостта на тази санкция, са неприемливи. Възрастта на подсъдимия (30 години към датата на престъплението), макар и млада, не позволява извършеното да бъде отдадено на недостатъчно равнище на емоционална и социална негова зрялост. Касае се за възраст, в която човекът е с изградена вече самооценка, с ценностна ориентация и формирана способност да преценява социалната полезност и допустимостта на определени прояви. Поради това възрастта не е фактор със смекчаващо отговорността на К. значение. Евентуалното желание на подсъдимия за сключване на споразумение при първоинстанционното разглеждане на делото също не може да се причисли към съвкупността от обстоятелства,имащи значение за индивидуализацията на наказанието. Още повече, че К. не е бил неоправдано лишен от преференциите, които би му осигурило споразумението (възможността чрез волята си да повлияе параметрите на санкцията, вкл. да се ползва от привилегията по чл. 381, ал. 4 НПК), а не е изпълнил една от задължителните предпоставки за сключване на споразумение, като не е възстановил имуществените вреди от престъплението. Това, че подсъдимият не е проявил брутален изблик на сила спрямо пострадалата и действията му спрямо нея не са довели до причиняване на множество и/или по-сериозни по тежест наранявания не е смекчаващ фактор. Употребената от него сила е съдържала необходимото, за да обезпечи отнемането на инкриминираната вещ. А степента на засягане на личността на пострадалата чрез упражненото от него физическо въздействие върху тази вещ е съобразена при определянето на правната квалификация на извършеното. По-сериозно по степен увреждане на здравето на пострадалата би изявило нуждата от обсъждане на по-тежката квалификация по чл. 199, ал. 1, т. 3 НК. Противно на мнението на защитата деянието се отличава с определена дързост при осъществяването му, доколкото е извършено в обществен транспорт, в следобеден час и пред погледите на други граждани. Що се касае до избрания от подсъдимия алтернативен процесуален ред за протичане на производството, несъмнено той облекчава наказателния процес, като икономисва време, усилия, средства. Но всичко това е съобразено от самия закон и е премирано от него с въвеждане на изискването в такава хипотеза наложеното наказание да бъде намалено с 1/3-та. Това изискване е било стриктно спазено при постановяването на присъдата. С оглед на всичко това не се налага смекчаване на наложеното наказание, като то се явява справедливо от гледище на всички обстоятелства, значими за индивидуализацията му, както и от гледище на същността му на средство за индивидуално въздействие и предназначението му да стимулира извършилия престъпление към ценностна преориентация и зачитане на закона. Не следва да се забравя и значението на наказанието за подчертаване в общественото съзнание на значимостта на социалните и правните норми и необходимостта от тяхното зачитане. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 263 от 12.06.2017 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение 4-ти състав, постановено по ВНОХД № 374/2017 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.