Ключови фрази


12

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60407
София, 23.11.2021 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева


при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2686 от 2021 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№295342/22.03.2021г., подадена от Столична община чрез процесуалния ѝ представител адв.И. А. срещу решение №260848, постановено на 08.02.2021г., от Софийски градски съд, IV-Б състав по в.гр.д.№11685/2019г., в частта, с която решението на първоинстанционния съд е частично отменено и вместо това е отхвърлен предявеният от А. К. Ч., починала в хода на процеса на 28.07.2006г. и заместена по реда на чл.120 ГПК (отм.) от Столична община, срещу П. Л. П. иск с правно основание чл.108 ЗС вр. чл.1 ЗВСОНИ и наследство от Е. К. Ч. (по баща М. Т.), починала на 12.02.1995г. и завет по чл.16, ал.2 ЗН по саморъчно завещание на А. К. Ч. от 31.10.2001г., за признаване за установено, че Столична община е собственик на 95448/136765 ид.части от УПИ ..........., кв............. по действащия регулационен план на [населено място], и за осъждането на П. Л. П. да предаде на Столична община владението върху тези 95448/136765 ид.части от имота.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуален закон – неправилен е изводът, че представеното по делото пълномощно №13330/15.08.1995г. предоставя на Г. Ц. представителна власт за извършване на продажба на процесния имот, след като е съставено преди издаване на заповедта за деактуване №РД-57-881/10.11.1995г.; неправилен е изводът, че договорът, обективиран в първоначалната сделка е произвел действие по отношение на собствената на И. Ч. 1/2 ид.част от имота като потвърден по реда на чл.42, ал.2 ЗЗД, след като пълномощното от 22.09.1995г. предхожда сделката; че не е обсъдено релевираното с исковата молба оспорване на извършената консулска заверка на пълномощно №2140/22.09.1995г.; неправилен е изводът за неоснователност на възражението за нищожност на договора за покупко-продажба, сключен от пълномощника Г. Ц., поради накърняване на принципа за еквивалентност на престациите; неправилен е изводът за неоснователност на възражението по чл.40 ЗЗД за сключване на договора от пълномощника Г. Ц. във вреда на упълномощителя.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните процесуално-правни и материално-правни въпроси:
1.С оглед на принципа в института на доброволното представителство, представителят задължително да действа в интерес на упълномощителя си, длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства, относими към преценката на интереса на представляваните? Може ли съдът да изпълни това свое задължение без да определи какъв е интересът на представляваните по конкретната сделка?
2.При наличие на няколко сделки между упълномощения и едни и същи лица за части от един и същи имот, извършени в рамките на един и същи ден, следва ли да бъде преценяван този интерес за всяка от сделките поотделно?
3.В интерес на представляваните ли е извършването на продажба на идеални части от имота, когато това води до намаляване на неговата цена и следва ли съдът при произнасянето си да изследва мотивите на представителя да го направи?
Поддържа, че по тези въпроси обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение №1 от 27.02.2018г. по гр.д.№1471/2017г. на III г.о. на ВКС и решение №212 от 21.02.2019г. по гр.д.№4268/2017г. на III г.о. на ВКС.
Излага съображения, че в противоречие с така установената практика на ВКС въззивният съд не е посочил какъв е интересът на представляваните А. и И. Ч. и съответно не е изследвал обстоятелствата, свързани в този интерес, както и че не са установени и съответно не е извършена преценка на мотивите на упълномощения представител в рамките на един и същи ден и с едни и същи лица (като между пълномощника и третите лица са налице родствени отношения в стене, при която законът презюмира знание за увреждане) да сключи три сделки за различни идеални части от един и същи имот. Навежда доводи, че съдът е приел, че обстоятелството, че са продавани идеални части обосновава по-ниската цена на имотите по сключените сделки, но без да установи, че представляваните от пълномощника имат интерес от такива сделки и при такава цена, както и че не е преценено дали отклонението от изискването пълномощникът да действа с грижата на добър стопанин като уговори средна пазарна цена съответства на интереса на упълномощителите, а и поради липсата на посочен от съда интерес е невъзможно да се прецени дали крайният му извод е правилен, обоснован и верен.
4.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?
Поддържа, че по този въпрос решението противоречи на практиката на ВКС, изразена в решение №212 от 21.02.2019г. по гр.д.№4268/2017г. на III г.о. на ВКС и решение №237 от 11.01.2021г. по гр.д.№1553/2020г. на IV г.о. на ВКС.
Излага съображения, че в отклонение от така установената практика на ВКС въззивната инстанция не е ценила представената с исковата молба справка за първите сделки, извършени от Г. Ц. с имота на Т. баир и Равнище, но е приел, че освен продажба на цена, равна на данъчната оценка на имотите и близки родствени връзки между пълномощника на продавача и купувачите не са установени други факти, които да установяват недобросъвестност на купувачите. Поддържа, че от представената справка се установява, че от пълномощника Г. Ц. са извършени множество други сделки с М. Д., Й. Д. и П. С., което сочи на трайни търговски отношения, предполагащи осведоменост за делата на пълномощника и е допълнително косвено доказателство, което ценено в съвкупност с роднинската връзка заедно обуславят извод за сговаряне за увреждане.
Навежда също и довод, че въззивният съд е ценил доказателство, което не е представяно и не е налично по делото – пълномощно №2140/22.09.1995г., като е посочил, че в приетите по делото нотариални актове от 1998г. се съдържа констатация на съставилия ги нотариус, че съществува пълномощно №2140/22.09.1995г., което по делото не се спори, че е с автор И. Ч., сочещо представителна власт на пълномощника А. Ч. за извършване на сделките. Този довод свързва и с тезата, че обжалваното решение е очевидно неправилно.
5.Въззивният съд длъжен ли е да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелестване), ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивната правна норма на чл.40 ЗЗД?
Поддържа, че по така поставения въпрос въззивното решение е в противоречие с т.3 на ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Излага съображения, че в отклонение от така установената задължителна практика на ВКС въззивният съд е приел, че вещото лице е оценявало самостоятелен имот с площ от 700 кв.м., докато сделките са за идеални части от по-голям имот. Поддържа, че съдът е установил несъответствието между обекта на експертизата и предмета на делото, но не е назначил служебно експертиза, която да отстрани този порок и така се е поставил в невъзможност да приложи нормата на чл.40 ЗЗД.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК като очевидно неправилно.
Излага съображения, че по делото пълномощно №2140/22.09.1995г. не е представено, но съдът го е ценил и е обосновал своите изводи с него, като по този начин е допуснал грубо нарушение на основополагащия принцип, че гражданският исков процес е състезателно производство (арг. от чл.8, ал.2 ГПК), в което по правилата за разпределяне на доказателствената тежест (чл.154, ал.1 ГПК) страните навеждат факти и доказателства за установяване на действителното фактическо положение, а съгласно чл.193 ГПК страната може да оспори истинността на представен писмен документ. Поддържа, че непредставянето лишава от възможността за оспорване.
Поддържа също така, че взаимноизключващите се съждения в мотивите на стр.21 от решението относно доказателствената сила на нотариалния акт представляват грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Ответниците по касационна жалба не изразяват становище досежно наличието на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
А. К. Ч. е предявила срещу П. Л. П. по реда на чл.108 ЗС иск за признаване правото ѝ на собственост и предаване владението върху УПИ .......... в кв........... – „3“ по действащия регулационен план на [населено място] с твърдението, че имотът е принадлежал на наследодателката Е. К. Ч., одържавен от нея по реда на ЗОЕГПНС и възстановен по реда на ЗВСОНИ, за което е издадена заповед № РД-57-88/10.11.1995г. Поддържа, че наследници на Е. Ч. са децата ѝ А. Ч. и И. Ч., като последният е починал и оставил за единствен наследник по закон сестра си А. Ч.. Твърди, че впоследствие узнала, че с имота са извършени разпоредителни сделки от пълномощника ѝ Г. Ц., която обаче нямала правото да извършва разпорежданията. Поддържа, че пълномощното не ѝ било прочетено и мислела, че подписва такова за издирване на документи и за намиране на купувачи, а не за разпоредителни сделки; че брат ѝ И. Ч. ѝ дал общо пълномощно за възстановяване на имотите и за управлението им, но не била давала пълномощно на Ц. да се разпорежда с имотите, а и самата тя нямала такива права; че Г. Ц. представяла пълномощно №2140/22.09.1995г., заверено в консулската служба при Посолството на РБ в П., но оригинал никога не бил представян, а само заверени преписи, като оригиналът не съществувал, както и че евентуално заверката не била на консулския представител на в П.; че сделките били между роднини и свързани с Г. Ц. лица; че сделките били извършени по данъчна оценка. Поддържа, че сделките от 1998г., сключени от пълномощника Г. Ц. са нищожни поради липса на съгласие (пълномощникът нямал право да се разпорежда с имотите, пълномощните не били конкретни и тя нямала намерение да продава имотите в „Т. баир“); че сделките са нищожни и поради привидност (прикривали дарение в полза на роднините на Г. Ц.); че сделките са нищожни поради противоречие със закона; че е накърнен принципа на еквивалентност на престациите, изискуем с оглед принципа на добросъвестност; че сделките са нищожни поради противоречие с добрите нрави, защото Г. Ц. договаряла със свои близки с цел да ги облагодетелства за сметка на А. Ч.; че е налице порок по смисъла на чл.40 ЗЗД, тъй като цените били в пъти по-ниски от пазарните и очевидно пълномощникът се договорил във вреда на упълномощителя.
Като наследник на починалата в хода на производството А. Ч. по реда на чл.120 ГПК (отм.) е конституирана Столичната община, която освен първоначално въведените с исковата молба твърдения поддържа, че сключеният на 28.11.2000г. договор е нищожен, защото с него се прехвърля реално определена част от имот в противоречие с чл.59 ЗТСУ (отм.). Оспорва възражението за придобивна давност, направено от ответника П. Л. П. с твърдението, че предвиденият в закона 10-годишен давностен срок не е изтекъл.
Ответникът П. Л. П. оспорва предявения иск с твърдението, че е собственик на процесния имот и упражнява фактическата власт върху него на годно правно основание – валиден договор за покупко-продажба. При условия на евентуалност поддържа, че е придобил правото на собственост по давност, като към своето владение е присъединил това на предишните собственици на имота.
Третото лице – помагач Г. К. Ц. оспорва исковете в твърдението, че е била валидно упълномощена за сключването на сделките, които не страдат от твърдените пороци.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено от представените по делото писмени доказателства (н.а.№.., том ..., регистър ...., н.д.№.../1928г., н.д.№.../1928г.; н.а.№..., том ......., регистър ........., дело №........../1930г.; н.а.№..., том ..., регистър ............, дело №.........../1940г.; н.а.№.........., том ...., регистър №..., дело №.......... от 22.10.1941г.; удостоверение за наследници №950/24.07.1995г., издадено от СР, район С.), че процесният недвижим имот е бил собственост на Е. Ч.. Прието е, че имотът е отчужден по реда на ЗОЕГПНС, както и че правото на собственост е възстановено по реда на ЗВСОНИ, което се установява от заповед №РД-57-881/10.11.1995г. на кмета на София, посочваща конкретни актове за отчуждаването на имота по ЗОЕГПНС – ПМС №2274/1950г., актове № 973/20.12.1993г. вр. с актове №1971/1950г. и №1973/1953г.
Въз основа на изслушаната по делото СТЕ е прието за установено, че процесния имот е идентичен с тези по заповед № РД-57-881/10.11.1995г.
Въз основа на представените по делото удостоверение за наследници изх.№ 457/08.05.2001г.; №1047/25.03.2005г., издадено от СО, район О.; препис-извлечение от акт за смърт № 425/05.08.2006г. и удостоверение за наследници № ЕС-11-00-72/15.11.2006г., издадено от СО, район О. е прието за установено, че Е. Ч. е починала на 12.02.1995г. и оставила като наследници по закон дъщеря А. К. Ч. и син И. К. Ч.. И. К. Ч. е починал на 11.02.1999г. в [населено място], Франция и като наследник по закон оставил сестра си А. К. Ч.. А. К. Ч. е починала на 28.07.2006г. в [населено място], Франция и като наследник по закон оставила Л. Т. Б., син на Р. Г. Б., която е сестра на К. Г. Ч., баща на А. Ч..
Взето е предвид, че със саморъчно завещание от 31.10.2001г., обявено с протокол от 24.08.2006г., А. Ч. е завещала на общината в [населено място] имотите си в „Т. баир“ в [населено място] за създаване на градски парк, като наследството е прието от Столична община с писмо от 12.01.2007г. до СРС.
Посочено е, че по делото е представено саморъчно завещание от 25.07.2006г., съгласно което А. Ч. е определила Г. Д. П. за свой универсален наследник, но е взето предвид, че според заключението на изслушаната по делото съдебно-графическа експертиза саморъчното завещание не е написано и подписано от А. К. Ч..
Посочено е, че по делото е представено нотариално завещание, съставено нотариус Е., Н., Франция на 13.04.1995г., с което И. К. Ч. завещава цялото си имущество на А. М. К., която е с гражданство Германия и е родена в Германия, по мъж е В., но е разведена и повторно не е омъжена, живееща в П., което завещание е обявено от нотариус Е. на 08.07.1999г. Посочено е също така, че с договор от 23.10.2006г. А. М. В., по баща К., е продала на Американски университет в България наследството си, завещано ѝ от И. Ч., за сумата от 1000000 щатски долара. Взето е предвид, че разпоредбите на чл.22 от Конституцията на Република България и чл.29 от Закона за собствеността допускат придобиване на право на собственост върху земя от чужденци само с разрешение на министъра на финансите, освен ако недвижимият имот се придобива по наследяване по закон, с оглед на което е прието, че правата на И. Ч. върху имотите, находящи се в Република България сред неговата смърт са придобити от неговата сестра и наследник по закон А. Ч..
Взето е предвид, че по делото е представено пълномощно със заверени подписи от 22.03.1995г. от завеждащия консулската служба при Посолство на Република България в П. – З. К., с отбелязване за извършен заверен препис на същото на 25.01.2002г. от нотариус Г. при СРС, с което И. К. Ч. е упълномощил А. К. Ч. да го представлява с оглед възстановяване на собствеността му върху имоти, да ги управлява, да ги отдава под наем, да предявява искове за защитата на правата му, да защитава правата му, упълномощава я с всички права на негов генерален пълномощник по смисъла на закона лично и като наследник на Е. Ч., като може и да преупълномощава други лица.
Взето е предвид също така, че по делото е представено пълномощно с нотариално заверени подписи от 15.08.1995г., извършено от II-ри нотариус при СРС, с което А. Ч., лично и като пълномощник на брат си И. К. Ч., е упълномощила и преупълномощила Г. Ц. да представлява А. Ч. и И. Ч. за събиране на документи за собствеността им в [населено място], да извършва преговори за продажба, да сключва предварителни договори за продажба на същите при условия и при избран купувач от пълномощника, да получава договорената цена, да извършва продажба на същите с нотариален акт при условия, избрани от пълномощника.
Въз основа на представеното по делото удостоверение № 14/12.01.2005г., издадено от СО, район В. е прието за установено, че Г. Ц. е с майка Л. Й. Ц., брат А. К. Ц., деца М. П. Д., О. П. Д., Д. Ц. Д..
Взето е предвид, че по делото са представени нотариални актове № ....../04.12.1998г.; № ......../04.12.1998г.; № ........./04.12.1998г.; № ..../11.11.1998г., съгласно които Г. Ц. като пълномощник на А. К. Ч. и на И. К. Ч. и с разрешение на Министерство на финансите № Г-94-00-0050/18.04.1996г., е продала на М. П. Д., на М. П. Д. и Й. П. Д., на М. Д. и Й. П. Д., на П. С. С. съответно 3385/136765 ид.части; 40000/136765 ид.части; 12063/136765 ид.части; 40000/136765 ид.части от празно място, съставляващо имот пл.№............, кв.......... по плана на [населено място] за сумата съответно от 7372530 лв.; 87120000 лв.; 26273214 лв.; 87120000 лв., които суми представляват данъчната оценка на продаваните части, като е посочено, че сумите са платени напълно.
Посочено е, че в нотариалните актове са описани пълномощно № 13330/15.08.1995г., препис от пълномощно № 2140/22.09.1995г. на консулската служба на РБ в П..
Взето е предвид, че на 16.12.1999г. (н.а.№....) П. С. С. и И. А. Ц.-С. са продали на М. Б. С. 40000/136765 ид.части от имот пл.№2419, както и че на 05.04.2000г. М. П. Д., Й. П. Д., А. К. Ц., М. Б. С. и С. П. С. като собственици на 95 448/136 765 ид.части от празно място, съставляващо имот пл.№ ..........в кв.............по плана на [населено място], са си го поделили, като М. П. Д., М. Б. С. и С. П. С. са получили реална част от същото, а Й. П. Д. и А. К. Ц. не са получили реална част. Посочено е, че М. и С. С. са получили имоти, един от които посочен под №.........е реална част от имот ..........в кв. ..........., м.Т. баир, Б., с площ от 2645.69 кв.м., като на 28.11.2000г. (н.а.№...) са продали на К. Л. Ж. реална част от 700 кв.м., описана под №... в договора за доброволна делба от 05.04.2000г., от дворно място, съставляващо имот пл.№ ...........в кв............., м. Т. баир, Б., след което на 30.07.2001г. (н.а.№..........) К. Л. Ж. е признат за собственик по покупко-продажба на тази реална част, а на 07.12.2004г. (н.а.№.........) К. Л. Ж. и Ц. П. Ж. са продали на П. Л. П. УПИ .........., кв. .......... „3“, местност Т. баир, [населено място], с площ от 700 кв.м.
От правна страна въззивният съд е приел, че реституцията по чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ настъпва по право без да е нужен допълнителен административен или съдебен акт и реституционният ефект настъпва в патримониума на правоимащите на 25.02.1992г. от момента на влизане на закона в сила. Прието е, че към момента на влизане на ЗВСОНИ в сила са били налице предпоставките за възстановяване на собствеността, т.е. към 25.02.1992г. Е. Ч. е била собственик на имота по реституция, а след нейната смърт, настъпила на 12.02.1995г., собствеността е преминала при равни дялове в патримониума на наследниците ѝ по закон – децата ѝ А. Ч. и И. Ч..
Прието е, че с представеното по делото пълномощно № 13330/15.08.1995г. А. Ч. предоставя представителна власт на Г. Ц. за извършване на продажба на процесния имот и макар това пълномощно да не сочи конкретни имоти, нито условия, при които да бъде извършена продажбата, нито сочи купувач, то съдържа ясно и недвусмислено изявление, с което А. Ч. предоставя пълномощия на Г. Ц. да продава нейните и на И. Ч. имоти в [населено място]. Изложени са съображения, че за упълномощаване с последиците по чл.36, ал.2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от името на упълномощителя и не е необходимо в пълномощното да са посочени конкретни по вид сделки или действия на разпореждане, нито техните елементи, като обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното.
С оглед на това и на разясненията, дадени в т.1 на ТР № 5/12.12.2016г. по тълк.д.№ 5/2014г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че пълномощното от 15.08.1995г. сочи учредяване на представителна власт за Г. Ц. да продава от името на упълномощителя на имотите в [населено място] и същото е достатъчно, за да се приеме, че има овластяване на Г. Ц. да продава имотите при избрани от нея купувачи и условия.
Посочено е, че по делото не са ангажирани доказателства, които да установят твърденията на ищеца, че при подписване на пълномощното пред нотариуса не е знаел за съдържанието му, поради което твърденията за пороци на упълномощителната сделка са приети за недоказани, а оспорванията за неоснователни.
Прието е, че А. Ч. е имала право да преупълномощи Г. Ц. да се разпорежда с имоти на И. Ч..
Взето е предвид, че приетото по делото пълномощно от март 1995г. не сочи предоставяне на права за разпореждане с недвижими имоти, но то сочи на упълномощаване на А. Ч. като негов генерален пълномощник в България с всички права, вкл. и с правото да преупълномощава трети лица, а отделно от това в приетите по делото нотариални актове от 1998г. се съдържа констатация на съставилия ги нотариус, че съществува пълномощно № 2140/22.09.1995г., което по делото не се спори, че е с автор И. Ч., сочещо на представителна власт на пълномощника А. Ч. за извършване на сделките. Посочено е, че пълномощното е заверено от консулската служба на Посолството на България в П. и заверен препис от същото, удостоверяванията на който са извършени от II-ри нотариус при СРС на 23.10.1996г., е било представено при сключване на сделките от 1998г.
Взето е предвид, че такива са констатациите на нотариуса, съставил нотариалните актове за сделките и те обвързват съда с материална доказателствена сила в частта за удостоверените от нотариуса действия, извършени пред него и представянето на документи, посочени в него, както и съдържанието на същите. Посочено е, че констатациите на нотариуса в нотариалните актове от 1998г. сочат пълномощно № 2140/22.09.1995г., заверено в консулската служба в П., което е представено в нотариално заверен препис и което нотариусът е установил, че сочи права за разпореждане с имоти, дадени от И. Ч., които констатации на нотариуса не са опровергани по делото. С оглед на това въззивният съд е приел, че Г. Ц. е имала пълномощия да се разпорежда с имотите на И. Ч. в [населено място] към момента на сключването на сделките от 1998г.
Доводите, че оригиналът на пълномощното от 22.09.1995г. никога не е съществувал, че оригинал по делото не е представен, че заверката на пълномощното не е била на консулския представител на Република България в П. обаче в обжалваното решение не са обсъдени. И доколкото произнасянето по така направените оспорвания би имало съществено значение за извършването на преценка дали представителната власт по отношение на притежаваните от И. Ч. права е била надлежно учредена, настоящият състав приема, че е налице поддържаното от касатора основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по поставения в изложението въпрос длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства.
Касационното обжалване по така поставения въпрос следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като необсъждането на посочените по-горе доводи противоречи на практиката на ВКС, на която касаторът се позовава – решение № 212 от 21.02.2019 г. по гр.д.№ 4268/2017 г. на III г.о. на ВКС и решение №237 от 11.01.2021 г. по гр.д.№1553/2020 г. на IV г.о. на ВКС.
По същия въпрос обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по причина, че въззивният съд не е обсъдил представената с исковата молба справка за сделките, извършени от Г. Ц. с имота в м.Т. баир и с имота в м.Р. при произнасянето по твърденията за нищожност на сключените през 1998 г. договори поради противоречие с добрите нрави. При произнасянето си по тези твърдения въззивният съд е взел предвид единствено обстоятелството, че цената, по която имотът е бил продаден, съответства на данъчната му оценка и с оглед на това е приел, че продажбата на имот на цена, съответстваща на данъчната му оценка, не може да обоснове извод за нееквивалентност на престациите до степен да обоснове нищожност, доколкото разпоредбата на чл.9 ЗЗД определя свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка за потребността от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност и също така при продажбата се определя, че държавната такса се заплаща въз основа на данъчната оценка, дори ако договорената цена е по-ниска от нея. Прието е, че съглашения, при които страните уговарят размяна на блага, които обективно не са на еднаква или близка стойност, не са в противоречие на закона и не са нищожни, като несъответствие, водещо до нарушение на добрите нрави би имало тогава, когато насрещната престация е сведена реално до липса на такава. В конкретния случай въззивният съд е взел предвид, че отклонението от пазарната стойност на имотите е до данъчната им оценка и е приел, че това не налага извод за такава неравностойност на престацията, която да води до нищожност на сделката.
По останалите въпроси, поставени в изложението, според настоящия състав касационно обжалване не следва да се допуска, доколкото като относими към съществото на правния спор и касаещи приложението на материалния закон по останалите доводи за нищожност на сключените през 1998 г. сделки, ще бъдат обсъдени в решението след като съдът се произнесе по наличието на представителна власт и основателността на първото, въведено основание за нищожност.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №260848, постановено на 08.02.2021 г. от Софийски градски съд, IV-Б състав по в.гр.д.№11685/2019 г. в обжалваната част, с която решението на първоинстанционния съд е частично отменено и вместо това е отхвърлен предявеният от А. К. Ч., починала в хода на процеса на 28.07.2006г. и заместена по реда на чл.120 ГПК (отм.) от Столична община, срещу П. Л. П. иск с правно основание чл.108 ЗС вр. чл.1 ЗВСОНИ и наследство от Е. К. Ч. (по баща М. Т.), починала на 12.02.1995г. и завет по чл.16, ал.2 ЗН по саморъчно завещание на А. К. Ч. от 31.10.2001г., за признаване за установено, че Столична община е собственик на 95448/136765 ид.части от УПИ ........, кв.......... по действащия регулационен план на [населено място], и за осъждането на П. Л. П. да предаде на Столична община владението върху тези 95448/136765 ид.части от имота.
УКАЗВА на касатора Столична община в едноседмичен срок да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 лв. (двадесет и пет лева) и да представи доказателства, че дължимата държавна такса е внесена.
След представяне на доказателства за внасянето на дължимата държавна такса, делото да се докладва на председателя на I г.о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
Председател:

Членове: