12 РЕШЕНИЕ № 169 София 22.10.2024 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ Търговско отделение, Четвърти състав, в открито заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ КРАСИМИР МАШЕВ като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 1609 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. А. срещу решение № 166/19.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 371/2021 г. по описа на ОС-Кюстендил, 1 с-в, в частта, в която е потвърдено решение № 260328/11.05.2021 г., постановено по гр. д. № 1510/2019 г. по описа на РС-Кюстендил, с което са отхвърлени предявените от А. К. А. срещу „Обединена българска банка” АД кумулативно обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 143 ЗЗП за установяване на нищожността - поради тяхната неравноправност, на клаузите на чл. 5, ал. 3, чл. 7, ал. 3, чл. 15, ал. 2 и чл. 15, ал. 3 от договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г. С влязло в сила определение № 1109/30.04.2024 г., постановено по настоящото дело, e оставена без разглеждане подадената от „Обединена българска банка” АД насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, в която е уважен предявеният под евентуалност от А. К. А. срещу „Обединена българска банка” АД кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1000 лв. – надплатена поради неправилно изчисляване от банката на възнаградителната лихва по договор за кредит за покупка и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г., за периода от сключването на договора 18.04.2007 г. до подаване на исковата молба - 24.07. 2019 г., ведно със законната мораторна лихва върху тази сума от подаване на исковата молба - 24.07.2019 г., до окончателното ѝ заплащане. Касаторът А. К. А. поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено в противоречие с материалния закон – клаузите, уговорени в чл. 5, ал. 3, чл. 7, ал. 3 от процесния кредитен договор, с които е предоставена правната възможност на банката едностранно и без да са настъпили обективни обстоятелства (извън волята и контрола на страните по кредитното правоотношение) да изменя размера на уговорената възнаградителна лихва, са нищожни поради тяхната неравноправност - установени са от търговеца в противоречие с изискванията за добросъвестност и целят да увредят интересите на потребителите на кредитни услуги (арг. чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП - в релевантната редакция на този нормативен акт, във вр. с чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Счита, че клаузите по чл. 15, ал. 2 и чл. 15, ал. 3 от процесния договор за банков кредит, с които е уговорен както лимит на размера на сумата при частично погасяване на разсроченото главно парично задължение, така и компенсаторна неустойка при предсрочно погасяване на кредита, възлизаща на 5% от размера на предсрочно погасената главница или част от нея, са нищожни както поради тяхната неравноправност по смисъла на общата (генералната) клауза, уредена в чл. 143 ЗЗП, така и поради противоречие със съответните императивни разпоредби на ЗПК, респ. със ЗКНИП, които с обратна сила уреждат нормативна забрана при предсрочно погасяване на кредита, обезпечен с ипотека, да не се заплаща компенсаторна неустойка, когато кредитът е погасен след изплащане на 12-месечни погасителни вноски от усвояването му. В писмения отговор ответникът „Обединена българска банка” АД оспорва основателността на касационната жалба, като поддържа правно становище, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, вследствие на което е достигнал до правилни фактически и правни изводи. Счита, че към момента на пораждане на процесното кредитно правоотношение не е следвало банката при едностранното изменение на ставката на възнаградителната лихва по процесния договор за банков кредит да определя съответна методика за това, тъй като разпоредбата на чл. 33а ЗПК е приета в по-късен момент. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на събраните по делото доказателства и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че въз основа на договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г. между страните в настоящото съдено производство е породено облигационно правоотношение, като в изпълнение на поетите по тази кредитна сделка правни задължения банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 55000 лв. за закупуване и ремонт на описания в договора имот. Счел е, че основният правен спор по делото се съсредоточава върху обстоятелството дали оспорените с предявените отрицателни установителни искове договорни клаузи са нищожни поради тяхната неравноправност, респ. дали потребителят е надплатил уговорените възнаградителни лихви по процесното кредитно правоотношение, вкл. чрез извършено от банката капитализиране на възнаградителните лихви. Изяснил е, че съгласно чл. 5, ал. 1 от договора главницата се олихвява с лихвен процент в размер на 11,25% годишно, като при забава на плащанията просрочените суми са били олихвявани с наказателна лихва в размер на 5 пункта над договорения в чл. 5, ал.1 лихвен процент. Съгласно клаузата, уговорена в чл. 5, ал. 3 от кредитния договор, банката е обезпечила правото едностранно да променя размера на дължимата възнаградителна лихва, а съгласно чл. 7, ал. 3 от този договор тя е установила правна възможност едностранно да променя размера на годишната такса за управление. Според договореното в клаузите на чл. 15, ал. 2 и 3 кредитополучателят можел да погаси предсрочно дълга си, но в този случай би дължал такса (компенсаторна неустойка) в размер на 5% върху размера на предсрочно погасената сума. Предвидено било при промяна на лихвения процент или на годишната такса за управление и обслужване на кредита банката да уведомява кредитополучателя за новия размер на анюитетната вноска, за което не следвало да се подписва анекс към договора. Окръжният съд е достигнал до правното съждение, че ответникът е потребител на банкови услуги по смисъла на определителната разпоредба, уредена в чл. 9, ал. 3 ЗПК, във вр. с § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, поради което по отношение на процесния потребителски кредит приложение намират закрилните правни норми, регламентирани в ЗЗП. Но при служебно осъществената проверка относно действителността на договора за потребителски кредит окръжният съд не е констатирал недействителност на клаузи, уговорени в него. Пояснил е, че съгласно клаузата на чл. 5, ал. 3 от кредитния договор банката е обезпечила правото едностранно да променя размера на посочения в ал. 1 от същия член лихвен процент, но от приетите от инстанциите по същество ССЕ не се установявало тя да е изменила размера на уговорения лихвен процент. Лихвеният процент по кредитното правоотношение първоначално е бил намален, за да се обезпечи изпълнението от кредитополучателя, като впоследствие намалението е компенсирано с увеличение на размера на уговорения лихвен процент - целта на увеличението е да компенсира първоначално намаления размер, без обаче да се достига до едностранна промяна на уговорения по кредита лихвен процент. Въззивният съд е приел такава клауза за напълно съответстваща на закона и добрите нрави – тя съдържала признаците и на индивидуално уговорена клауза, което изключва нейната неравноправност – по аргумент от разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. По тъждествени правни доводи окръжният съд е отхвърлил и иска за обявяване на нищожността поради нейната неравноправност на клаузата, уговорена в чл. 7, ал. 3 от кредитния договор, съгласно която банката е обезпечила правната възможност едностранно да променя размера на годишната такса за управление. По отношение на оспорените клаузи по чл. 15, ал. 2 и ал. 3 от процесния договор за банков кредит окръжният съд е изяснил, че не дължи проверка относно нейната неравноправност, тъй като съгласно § 5 ПЗР на ЗПК разпоредбите на закона не се прилагат за договори за потребителски кредит, сключени преди влизането му в сила, какъвто бил процесният. С определение № 1109/30.04.2024 по т. д. № 1609/2023 г. на ВКС, II т. о. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по два материалноправни въпроси: 1„Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 ЗЗП клауза от потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита и годишната такса за управление и обслужване на кредита може да се изменя едностранно от банката, при положение че в договора не се сочи по какъв начин и формула, респ. по каква методология ще се извършва това едностранно изменение?” и „Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП клауза от потребителски договор, сключен с физическо лице-потребител, с която се уговаря, че при частично или пълно предсрочно погасяване на кредита кредитополучателят дължи такса в размер на 5% върху размера на предсрочно погасената главница?”. Правен отговор на първия материалноправен въпрос е даден в решение № 144/8.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 2155/2016 г., II т. о., ТК и решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, I т. о., а по третия въпрос с решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 87/06.11.2019 г. по т.д. № 848/2017 г. на ВКС, I т. о., в които е разяснено, че по договор за предоставяне на ипотечен банков кредит, какъвто е процесният, условията, при които банката може едностранно да увеличава ставката на уговорената възнаградителна лихва, трябва да са формулирани ясно, като методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, която да сочи вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти и клаузата не може да съдържа само изброяване на обективни фактори за възникване на правото за изменение. Въз основа на ясни и разбираеми критерии кредитополучателят трябва да може да предвиди изменението на референтния лихвен процент (променящата се величина на възнаградителната лихва), което банката извършва едностранно. Необходимо е между страните по кредитното правоотношение да е постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т.е. относно конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от този вид банкова сделка. Следователно, методиката за изчисление на възнаградителната лихва, респ. на референтния лихвен процент също е елемент от договора за кредит, което, само по себе си, изключва възможността той да бъде променян едностранно. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на услугата, както и когато методиката на банката, като нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и не може да се приложи правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което тази клауза се явява неравноправна по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 143 ЗЗП. Правен отговор на втория материалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, е даден в решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 87/06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г. на ВКС, I т. о. В тях е разяснено, че при предсрочното погасяване на сумата по кредита кредитополучателят не дължи лихви на банката за остатъка от срока на договора съгласно чл. 70, ал. 3 ЗЗД, тъй като следва да бъде намалено уговореното и очаквано възнаграждение, което търговецът ще получи за ползването на предоставената парична сума. Преценката за неравноправност на клаузата, съгласно която е уговорена компенсаторна неустойка за предсрочно погасяване на кредита, следва от конкретната уговорка в договора, предвиждаща заплащане на съответен размер на компенсаторно обезщетение, съобразно стойността на предсрочно погасената главница. Трябва да се извършва конкретна преценка дали определеният размер на обезщетението се явява необосновано висок, сравнен с размера на възнаграждението на търговеца и с правото на потребителя по всяко време да погаси задължението си и да се освободи от лихвите и другите разноски по кредита. Когато тази такса се плаща еднократно, а не на годишна база, от значение се явява моментът, в който ще се извърши предсрочното погасяване. Възможни са различни хипотези – при минимален остатък до края на срока, когато непогасената сума също е минимална, в началото или в течение на изпълнението, когато от значение ще са погасената главница и съответно погасените до този момент лихви, респ. какъв е бил погасителният план в частта за съотношението между плащането на главница и лихви в анюитетните вноски. Тези обстоятелства са съществени, тъй като в клаузата не е предвидено приспадане на вече платени лихви, начислени за целия срок на договора, които евентуално биха могли да се включени в първоначалните и вече погасени анюитетни вноски. Съобразно размера уговорената такса би могла да има възпиращ ефект относно предсрочното погасяване на кредита и като резултат да накърни правото на потребителя да изпълни задължението преди срока, вследствие на което да се освободи в значителен размер от дължимите лихви и разходи по кредита. Уговорена такса в размер на 4% върху погасената част от кредита е във вреда на потребителя, противоречи на добросъвестността и може да има за резултат създаване на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Когато е уговорен праг за сумата, с която предсрочно ще се погасява задължението на длъжника по кредита, се достига до привидна възможност той частично да погасява предсрочно главницата по кредита, поради което тази кауза е установена в негова вреда като неотговаряща на изискването за добросъвестност, паради което води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на общата клауза по чл. 143 ЗЗП. Настоящият съдебен състав възприема изцяло правното разрешение по двата материалноправни въпроси, по които въззивното решение е допуснато до касационно обжалване. По основателността на касационната жалба: Обжалваното решение е неправилно, тъй като в противоречие с материалния закон (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 143 ЗЗП) - касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК, въззивният съд е приел, че оспорените клаузи не са нищожни поради тяхната неравноправност. Без да е изследвал подробно дали те са били индивидуално установени, дали са уговорени във вреда на средния потребител на кредитни услуги, дали отговарят на изискването за добросъвестност и дали водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, окръжният съд е обосновал правното съждение, че от събраните по делото доказателства било установено, че банката реално не е изменяла в срока на действие на кредитното правоотношение размера на ставката на уговорената възнаградителна лихва, респ. че по отношение на клаузите на чл. 15, ал. 2 и ал. 3 от договора за банков кредит съдът не дължал проверка относно тяхната неравноправност, тъй като съгласно § 5 от ПЗР на ЗПК разпоредбите на закона не се прилагали за договори за потребителски кредити, сключени преди влизането му в сила, какъвто бил процесният. По своята същност сключеният между страните договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г., обезпечен с ипотека (н. а. № 73/18.04.2007 г. за учредяване на договорна ипотека, съставен от нотариус Ев. П.), представлява потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Тъй като стойността на отпуснатия кредит е над сумата от 40000 лв., като той е обезпечен с ипотека, не се прилага ЗПК от 2006 г. (отм.) – арг. чл. 3, ал. 3, т. 5 и чл. 3, ал. 5, т. 1 от този закон, но клаузите на този потребителски договор трябва да съответстват на защитните правни норми, уредени в ЗЗП и по-конкретно на разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, която урежда т. нар. генерална (обща) клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори клаузи, както и разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, която регламентира нищожност на такава клауза, освен ако не е била индивидуално уговорена от страните. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3) води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съобразно тази легална дефиниция тези положителни материални предпоставки трябва да са проявени кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени отделни проявни форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор, като общото между тях е, че търговецът едностранно и без наличието на обективни предпоставки да изменя сключения договор, респ. значително се накърнява еквивалентността на насрещните престации или се ограничават способите за защита на потребителя при виновно неизпълнение на договорни задължения от търговеца. Макар и в ЗЗП да липсва законово определение на понятието „добросъвестност”, съдът счита, че неговото съдържание представлява мярката на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление. А добросъвестната търговска практика представлява съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави. За да се достигне до действителната воля на страните, оспорените клаузи, уговорени в чл. 5, ал. 3 и чл. 7, ал. 3 от кредитния договор, трябва да се тълкуват систематично. Страните са постигнали съгласие в уговорката на чл. 5, ал. 1 от договора, че за ползване на заетия финансов ресурс кредитополучателят следва да заплати възнаградителна лихва (граждански плод) в размер на 11,25% годишно, като съгласно клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора банката е обезпечила за себе си правната възможност едностранно да променя размера на уговорената ставка на дължимата възнаградителна лихва при възникване на следните обстоятелства: в зависимост от размера на инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия, като тази едностранна промяна на договора ще настъпи в правната сфера на кредитополучателя в 1-месечен срок от уведомяването на потребителя или след изнасяне на информацията за това в банковите салони. През промоционалния период обаче банката няма право да променя ставката на уговорения лихвен процент. В клаузата на чл. 7, ал. 1 от договора страните са постигнали съгласие кредитополучателят да заплаща първоначална такса в размер на 1% от размера на разрешения кредит и годишна такса в размер на 0,5% върху остатъка на главницата за покриване на разходите по управлението и обслужването му, като съгласно уговорката по чл. 7, ал. 3 от договора банката притежава потестативното право с едностранно волеизявление да променя размера на годишната такса за управление и обслужване на кредита, като тази едностранна промяна поражда правно действие след изтичане на 1-месечен срок от уведомяването на кредитополучателя или след изнасяне на информацията за това в банковите салони. Анализираните две групи клаузи от процесния кредитен договор по същество предоставят възможност на банката да промени едностранно както ставката на възнаградителната лихва, така и размера на годишната такса за управление и обслужване на кредита, а с това и автоматично да се променя размерът на погасителните вноски (арг. клаузата на чл. 12 от процесния договор, съгласно която в структурата на анюитетните вноски се включват част от главницата, възнаградителната лихва и съответната част от годишната такса за управление и обслужване). По същество е уговорена едностранна промяна от банката на насрещната парична престация за ползване на заетия финансов ресурс (възнаградителната лихва), както и на таксата за управление и обслужване на кредита, без да са установени обективни критерии за това едностранно изменение на клаузите на договора. При сключването на договора за ипотечен кредит страните са уговорили определен погасителен план, с оглед на който А. К. А. е взел решение да бъде кредитополучател, т.е. тези уговорки са част от договора и могат да бъдат едностранно изменяни само в предвидените в договора случаи. В този смисъл е и повелителната правна норма, уредена в чл. 58, ал. 1 ЗКИ (в сила от 01.01.2007 г.), която предписва, че в договора за банков кредит трябва да са посочени 1) данни за общите разходи по кредита (такси, комисиони и други разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят и 2) лихвеният процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита. Разпоредбата, уредена в чл. 58, ал. 2 ЗКИ, пояснява, че разходите по кредита трябва се определят изрично и изчерпателно с договора за кредит, включително за случаите на предсрочно погасяване. Понятието „изрично” от лексикална гледна точка носи смисъл на „безусловно, специално, категорично”, което не подлежи на двояко тълкуване, а понятието „изчерпателно” – цялостен, всестранен, неподлежащ на допълване и промяна, отчитащ всички особености. Следователно, в самия договор за кредит е следвало безусловно и изцяло да се уговорят всички разходи по кредита, както и основанията от обективно естество, при проявлението на които размерът на общите разходите по кредита би могъл да бъде променян по време на действие на кредитното правоотношение. Разпоредбите на чл. 58, ал. 1 и ал. 2 ЗКИ представлява частно проявление на основния принцип в гражданското право – забрана на недобросъвестното поведение и в частност на недобросъвестната търговска практика на частноправните субекти. В този смисъл, „цената” на заемния ресурс трябва да бъде изрично установена, а обективните критерии, при които се поражда потестативното право на банката едностранно да изменя нейния размер (вкл. чрез увеличението на лихвената ставка), трябва да бъдат изчерпателно изброени. В решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело C-472/10, е прието, че „националната юрисдикция следва да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата (93/13) неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид всички съдържащи се в ОУД с потребители клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора”. Всяко „основателно съображение” по смисъла на това решение представлява всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди или при сключване на потребителския договор, и което обективно води до увеличаване или снижаване на цената на стоката или услугата. Съгласно уговореното от страните в чл. 5, ал. 1 от процесния договор за банков кредит ставката на годишната възнаградителна лихва по усвоения кредит възлиза на константна величина (11,25%), т.е. тя не се формира от референтен лихвен процент и фиксирана надбавка. По своята същност променливата компонента (референтният лихвен процент) представлява обстоятелство от обективно естество, което не е под контрола на кредитора и притежава лесно измерима пазарна стойност. Но тъй като ставката на уговорената възнаградителна лихва е константна величина, за да бъде променена, е следвало в договора да е уговорена конкретен математически метод (алгоритъм) - формула за промяна на този лихвен процент при настъпване на конкретни обективни обстоятелства в обективната действителност (извън контрола и волята на страните), както и да се уговори относителната тежест на тези обстоятелства, т.е. как промяната на съответния компонент, изграждащ структурата на възнаградителната лихва, би се отразил както на нейната стойност, така и на стойността на общите разходи по кредита. За да е ясна за средния потребител на кредитни услуги не само причината (основанието) за едностранното изменение на лихвения процент на възнаградителната лихва, но и как тази промяна ще се отрази на размера на насрещната парична престация, не може клаузата да съдържа само изброяване на обективни фактори за възникване на правото за изменение - въз основа на ясни и разбираеми критерии кредитополучателят трябва да може да предвиди изменението на лихвената ставка, което банката извършва едностранно. В този смисъл е и формираната практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, която е послужила за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В клаузата на чл. 5, ал. 3 от процесния договор за банков кредит, макар и привидно да са въведени обективни основания за изменение на възнаградителната лихва – размерът на инфлацията, основният лихвен процент на БНБ (последният уговорен критерий „пазарните условия“ е бланкетен и не изяснява кои са тези факти извън контрола и волята на страните, при чиято промяна би се породило потестативното право на кредитора едностранно да измени размера на уговорената лихвена ставка), не е установен нито размерът на промяната на лихвения процент при изменение на съответния обективен показател, нито правната възможност да бъде намалявана лихвената ставка при снижаване на съответния обективен критерий, формиращ възнаградителната лихва. Следователно, посочените в чл. 5, ал. 3 от кредитния договор финансови критерии не „представляват основателно съображение за едностранна промяна на възнаградителната лихва” по смисъла на решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело C-472/10. В уговорката на чл. 7, ал. 3 от договора за потребителски кредит дори липсва посочване на приведен обективен критерий за едностранно изменение от кредитора на годишната такса за управление и обслужване на кредита. Поради тези правни съображения настоящата съдебна инстанция приема, че в тези клаузи не се съдържа ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който предвид настъпилите изменения в съответния финансов индекс и други обективни обстоятелства ще се формира новата ставка на възнаградителната лихва и на таксата за управление и обслужване на кредита, респ. на новия размер на съответните дължими погасителни вноски. В този смисъл, банката е обезпечила за себе си правото произволно, при упражняване на дискреция (право на автономна преценка) да изменя насрещната парична престация, като я увеличава със ставки, които тя счете за целесъобразни. По този начин се накърнява принципа на добросъвестност, който е основополагащ в частноправните отношения при упражняване на породените от договора субективни права, като търговецът би прехвърлил изцяло или отчасти стопанския риск от своята търговска дейност на добросъвестните потребители на банкови услуги. По този начин потребителят е поставен в неравноправно положение по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП, в релевантната към сключване на процесния договор за потребителски кредит договор редакция на тази правна норма. Ответникът, на когото принадлежи процесуалното задължение – арг. чл. 146, ал. 4 ЗЗП (тази доказателствената тежест му е указана от първоинстанционния съд с доклада по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК), не установява в процеса на доказване, че по-горе описаните клаузи са уговорени индивидуално, а именно не е доказано, че на потребителя, който е икономически по-уязвимата, по-слабата страна в облигационното правоотношение, е била предоставена правна възможност да дискутира относно тяхното предметно съдържание. Клаузи в потребителския договор не са индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца (най-често в общите условия към договора, но и когато се съдържат в „индивидуалния” договор) – те са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги, респ. когато потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Следователно, при така изяснените обстоятелства трябва да бъдат обявени за нищожни като неравноправни клаузите, уговорени в чл. 5, ал. 3 (в частта, в която е предвидено, че през промоционалния период банката няма право едностранно да променя размера на лихвения процент, посочен в ал. 1, тази клауза не е неравноправна, тъй като е установена в полза на потребителя - в тази част предявеният отрицателен установителен иск законосъобразно е бил отхвърлен) и в чл. 7, ал. 3 от договора за потребителски кредит. Само за пълнота следва да се изясни, че незаконосъобразен се явява основният правен довод на въззивния съд за отхвърляне на тези отрицателни установителни искове, тъй като банката не била упражнила потестативното право за едностранно изменение на лихвената ставка на уговорената възнаградителна лихва и таксата за годишното управление и обслужване на кредита. Нищожността на клауза в договора като неравноправна е от обективно естество (този порок на съглашението е уреден с императивни правила на закона), поради което за нейната неравноправност е ирелевантно обстоятелството дали кредиторът се е възползвал – в ущърб на потребителя, от правните възможности, уговорени в нея. Нищожни, като неравноправни и уговорени в противоречие с императивни правила на закона, са и клаузите на чл. 15, ал. 2 и ал. 3 от договора за потребителски кредит, обезпечен с ипотека, с които страните са се съгласили при предсрочно погасяване на кредита (пълно или частично) кредитополучателят да заплати компенсаторна неустойка в размер на 5% върху предсрочно погасената главница, като тази правна възможност кредитополучателят може да упражни само ако всяка една от частичните вноски е не по-малка от 1500 лв. Принципно, срокът по договора за потребителски кредит е уговорен в полза на длъжника (чл. 70, ал. 1 ЗЗД), поради което потребителят има право да изпълни предсрочно задълженията си по договора за потребителски кредит, без да дължи лихви, такси или други разходи по кредита – арг. чл. 70, ал. 3 ЗЗД, който предписва, че при лихвоносно парично задължение длъжникът може да плати преди срока и да приспадне лихвите за времето до края на срока. Съобразно общия принцип в българското частно обективно право – забраната за неоснователно обогатяване, частичното предсрочно погасяване на кредита обуславя съответно намаляване на възнаградителната лихва и на разходите, включени в стойността на кредита, съответстващи на периода, през който заетият финансов ресурс няма да се използва. Следователно, уговорената в клаузата на чл. 15, ал. 2 от договора за потребителски кредит забрана за частично погасяване на кредита при вноска не по-малка от 1500 лв. е нищожна не само при противоречие с императивни правила на закона, но и поради нейната неравноправност – с нея се възпрепятства правната възможност длъжникът предсрочно да погаси по-нисък размер от кредита, вследствие на което съответно да се намали дължимата възнаградителна лихва и разходите по кредита (тази уговорка не отговаря на правилата за добросъвестност, установена е във вреда на потребителя и създава съществено неравновесие между правата и задълженията между страните – арг. чл. 143 ЗЗП). Както бе изяснено, с формираната практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, която е послужила за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като нищожна поради нейната неравноправност е обявена клауза, с която страните по договор за потребителски кредит са уговорили компенсаторна неустойка за предсрочно частично или пълно погасяване на кредита в размер на 4% (съгласно оспорената клауза по процесния потребителски договор страните са уговорили тази компенсаторна неустойка да възлиза в по-висок размер – 5%) върху погасената част от кредита, тъй като тя е установена във вреда на потребителя, противоречи на добросъвестността и може да има за резултат създаване на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи предявените отрицателни установителни искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗПК и чл. 143 ЗЗП (за прогласяване на нищожността - поради тяхната неравноправност, на клаузите на чл. 5, ал. 3 (с изключение на последното изречение от тази уговорка), чл. 7, ал. 3, чл. 15, ал. 2 и чл. 15, ал. 3 от договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г.) се явяват основателни, поради което въззивното решение трябва да бъде отменено в частта, в която тези искове са били отхвърлени, като вместо това те бъдат уважени. С оглед изхода на правния спор, предмет на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца трябва да се присъдят допълнително 1000 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред Районен съд-Кюстендил (за въззивното производство са присъдени всички претендирани от ищеца разноски), както и сумата от 6690 лв., представляваща сборът от сторените в касационното производство съдебни разноски, както следва: заплатената държавна такса в размер общо от 190 лв., 4000 лв. – адвокатско възнаграждение по подадената касационната жалба и 2500 лв. по подадения отговор на насрещната касационна жалба (съгласно представения списък за разноските по чл. 80 ГПК). Воден от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 166/19.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 371/2021 г. по описа на ОС-Кюстендил, 1 с-в, в частта, в която е потвърдено решение № 260328/11.05.2021 г., постановено по гр. д. № 1510/2019 г. по описа на РС-Кюстендил, с което са отхвърлени предявените от А. К. А. срещу „Обединена българска банка” АД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 143 ЗЗП за установяване на нищожността поради тяхната неравноправност на клаузите, уговорени в чл. 5, ал. 3 (с изключение на последното изречение: „През промоционалния период банката няма право едностранно да променя размера на лихвения процент, посочен в ал. 1”), чл. 7, ал. 3, чл. 15, ал. 2 и чл. 15, ал. 3 от договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г.,като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 143 ЗЗП, предявени от А. К. А., ЕГН [ЕГН] срещу „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК[ЕИК], че клаузите, уговорени в чл. 5, ал. 3 (с изключение на последното изречение: „През промоционалния период банката няма право едностранно да променя размера на лихвения процент, посочен в ал. 1”), чл. 7, ал. 3, чл. 15, ал. 2 и чл. 15, ал. 3 от договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г. са нищожни поради тяхната неравноправност. ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД да заплати на А. К. А. допълнително 1000 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред Районен съд-Кюстендил, както и сумата от 6690 лв. – съдебни разноски в производството пред ВКС. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.