Р Е Ш Е Н И Е № 60194 гр. София , 29 ноември 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ - Трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ : НЕВЕНА ГРОЗЕВА МАРИЯ МИТЕВА при секретаря и Ил. Петкова, с участието на прокурора Б. Джамбазов, като разгледа докладваното от съдия Грозева к.д. № 902/21 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалба на частните обвинители Е. А., А. И. Г., Д. С. Б.- лично и като майка и законен представител на К. А. чрез повереника им адв. Г. Н. срещу решение № 96 от 3.08.2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново /ВТАС/ по внохд № 201/21 г. В жалбата на частните обвинители е заявено касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. Настоява се за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав при въззивния съд, за увеличаване на размера на наказанието и ефективното му изтърпяване. Набляга се на необходимостта от налагането на по- строги санкции срещу извършителите на ПТП, с оглед динамиката на престъпленията от този род и за постигане на целите на чл. 36 от НК. В съдебно заседание пред ВКС, повереникът на частните обвинители пледира за отмяна на въззивния акт, поради наличието на претендираното касационно основание и за връщане на делото за увеличаване на размера на наложеното наказание и за отмяна на приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. Счита, че съдилищата са подценили характеристиките на деянието и не са съобразили в достатъчна степен отегчаващите отговорността обстоятелства, които не позволяват приложението на чл. 66 от НК, с оглед осъществяване на генералната превенция. Частните обвинители не се явяват пред ВКС. Подс. И. редовно призован не се явява пред касационната инстанция и не взема становище по жалбата. Представителят на ВКП изразява позиция, че наведените доводи срещу размера на наказанието и неговото отлагане са неоснователни, като въззивният съд не е допуснал сочените в жалбата нарушения при индивидуализиране на наказанието, което намира за справедливо. ВКС- трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните, обсъди събраните по делото материали и в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери следното : Касационната жалба на частните обвинители е неоснователна. С присъда № 260013 от 19.04.2021 г. по нохд № 1041/20 г.ОС-Русе признал подс. П. С. И. за виновен в това, че на 4.09.2018 г. на /път/ [населено място]- /населено място/ при управление на МПС л. а. /марка/ с ДК [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 2 изр.2 от ЗДП, чл. 21,ал.1 от ЗДП, чл. 42, ал. 1, т. 2 и ал. 2 т. 2 и 3 от ЗДП по непредпазливост причинил смърт на едно лице- Е. А. А. и средна телесна повреда на Д. С. Б., довели до разстройство на здравето временно опасно за живота и трайно затруднение на движението на двата долни крайника, поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. чл. ал. 3, б. Б пр. 1, вр. ал. 1, б. В, вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54, вр. чл. 58а, ал.1 от НК му наложил наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода, което на основание чл. 58а, ал. 1 от НК намалил с една трета и така определил наказание от три години лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал.1 от НК отложил изтърпяването му за срок от пет години. На основание чл. 343Г от НК лишил подс. И. от право да управлява МПС за срок от пет години. Осъдил подс. И. да заплати направените по делото разноски от частите обвинители А., Б., Г. за възнаграждение на повереник. Разпоредил се с веществените доказателства и осъдил подсъдимия да заплати разноските по делото в размер на 8 105,17 лв. в полза на ОД на МВР- Русе. По жалба на частните обвинители – Е. А., А. Г., Д. Б. -лично и като законен представител на детето К. А. депозирана чрез повереника им адв. Г. Н. в Апелативен съд- Велико Търново е образувано внохд № 201/21 г. С решение №96 от 3.08.2021 г. съдът потвърдил изцяло първоинстанционната присъда и осъдил подсъдимия да заплати направените по делото разноски пред въззивната инстанция от тримата частни обвинители в размер на по 2 000 лв. за всеки от тях, представляващ възнаграждение на повереник. Заявеното касационно основание - „явна несправедливост на наложеното наказание“ не намира опора в материалите по делото. Въззивният акт, с който е потвърдена първоинстанционната присъда не съдържа пороци, които да изпълват със съдържание оплакванията за неясна и противоречива аргументация. Напротив изложението му позволява да бъде проследен начина, по който е формирана волята на съда и определен вида и размера наказанието, както и съображенията му, за приложението на чл. 66 от НК. Касаторът неоснователно твърди, че във въззивното решение „механично“ са възпроизведени мотивите на първата инстанция, без апелативният съд да направи собствен доказателствен анализ. Внимателният прочит на съдържанието на съдебния акт, налага извод, че той не е дистанциран от изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК и в него са дадени отговори на всички значими въпроси. Вътрешното убеждение на съда по фактите и правото е ясно и професионално защитено. За да потвърди определеното наказание, въззивната инстанция е проверила законосъобразното провеждане съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК и след като не е открила пороци в дейността на първия съд е споделила неговите изводи. Тук е мястото да се посочи, че тогава, когато въззивният съд не изменя фактите и приема становището по правото, тя няма задължение да излага подробни мотиви, каквото изискване законът поставя към съдържанието на първоинстанционния акт, в който се дават отговори на въпросите по чл. 303 от НПК за първи път, но е длъжна да отговори на направените от страните възражения. Това в конкретния случай е сторено безупречно, поради което оспореният въззивен акт удволетворява законовите изисквания. / В този смисъл Р №181/12 г. по к.д. № 486/12 г. на 1 НО , Р № 624/14 г. по н.д. № 1963/13 г. на 1 НО и др./. В сърцевината на касационната жалба е поставено несъгласието с размера на определеното наказание и неговото отлагане при условията на чл. 66 от НК. Твърди се, че съдът не е обсъдил в достатъчна степен обективните характеристиките на деянието и вината на подсъдимия, които се явяват основен ориентир за това какво по размер наказание следва да се определи. Отклонението от това изискване го дистанцира от принципа за справедливост, към който насочва чл. 35, ал. 3 от НК. Според настоящия съдебен състав, въззивният съд не е допуснал грешки в аналитичната си дейност при обсъждане на чл. 54 от НК, като констатацията му за превес на смекчаващите отговорността обстоятелства- младата възраст, към момента на извършване на деянието 19- годишен, чистото съдебно минало, добрите характеристични данни и тежкото му здравословно състояние, в следствие ампутация на долен крайник след ПТП са коректно съобразени от контролирания съд. Макар инвалидизирането на подс. И. да се намира в пряка причина връзка с неправомерното му поведение, то с основание не е игнорирано от съдебния състав и е причислено към обстоятелствата, които налагат проява на снизходително отношение към извършителя на деянието. Обсъдените обстоятелства все пак превалират над отегчаващото – допуснатите три нарушения на правилата на ЗДП. Следва да се посочи, че неправилно въззивната инстанция е причислила към тях санкционирането на подсъдимия по административен ред с глоба в размер на 30 лева за нарушение по чл. 139, ал.1, т. 1 от ЗДП, което касае техническа неизправност на МПС, а не неправомерно поведение на подсъдимия при управление на МПС. За това, че нарушението не е тежко сочи ниския размер на глобата, обстоятелство, което не позволява извод, че подсъдимият е системен нарушител на ЗДП, за поправянето на който се налага определянето на по- тежко наказание. В заключение наказанието, което съдът налага, като отговор на обществото срещу извършеното престъпление, винаги следва да е съобразено с личността на извършителя и характеристиките на деянието. То следва да въздейства възпитателното и предупредително- възпиращото, както върху личността на дееца, така и по отношение на останалите членове на обществото, като създава условия за спазване на определените норми на поведение и като стимулира към въздържане от противообществени прояви. Определеното от съда наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода, намалено с една трета, поради приложението на чл. 58а от НК, е в състояние да постигне тези цели, тъй като е отмерено с оглед тежестта на извършеното престъпление и данните за ниската степен на обществена опасност на подсъдимия. Съвкупната преценка на обсъдените по чл. 54 от НК обстоятелства налага извода, че за постигане на целите на чл. 36 от НК, с оглед личността на дееца, не се налага изолирането му в местата за лишаване от свобода. Без да поставя под съмнение, че тревожният ръст на ПТП изисква намеса на държавата и осъществяване на адекватна наказателна политика, ВКС счете, че за постигането на положителен резултат, не се изисква, извършителите на престъпления против транспорта, непременно да изтърпяват наказанията си ефективно. Прилагането на института на условното осъждане е правна възможност, която не може да бъде отречена „по принцип“, още по- малко в конкретния случай, след като е възможен извод, че целите на наказанието могат да се постигнат без подс. И. да бъде въдворен в затворническо общежитие. Приложението на чл. 66, ал. 1 от НК не се конфронтира с установената съдебната практика, закона и с обществения интерес. Определеният максимален изпитателен срок от пет години е допълнителен възпиращ фактор за подсъдимия за в бъдеще, с оглед на който може да се приеме, че целите на чл. 36 от НК биха се постигнали. По изложените съображения, настоящият касационен състав прецени, че не е налице явна несправедливост на наложеното наказание по см. на чл. 348, ал. 5, т. 1 и т. 2, вр. ал.1, т. 3 от НПК, поради което касационната жалба на частните обвинители не следва да бъде уважавана, а въззивното решение – да остане в сила. Пред касационната инстанция частните обвинители претендират разноски в размер на 6 000 лв., направени от тях за възнаграждението на повереник, за които представят документи. С оглед изхода на делото и на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, ВКС следва да ги възложи в тежест на подсъдимия. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК ВКС- трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 96 от 3.08.2021 г. по внохд № 201/21 г. по описа на Апелативен съд –Велико Търново. Осъжда на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подс. П. С. И. да заплати направените от частните обвинители разноски за възнаграждение на повереник пред касационната инстанция в общ размер на 6 000 лв. Решението е окончателно. Председател: Членове : 1. 2.