7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№412
ГР. София, 16 май 2022 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 30.03.22 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3704/21 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на „Техно Акташ” АД, гр. Пловдив срещу въззивното решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д. №488/21 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от Д. Н. срещу касатора искове по чл.200 КТ за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 17.05.17 г. Решението на въззивния съд се обжалва частично – за присъдената главница в размер на 52 925 лв., обезщетение за неимуществени вреди и за присъдената върху главницата лихва от злополуката до завеждане на иска в размер на 7 954,39 лв.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.последно ГПК.
Намира, че въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС по процесуалните въпроси за задължението на съда да извърши преценка поотделно и в съвкупността им на доказателствата по делото, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за наличието на съпричиняване при проявена от работника груба небрежност; за задължението на съда при преценка на показанията на свидетелите, които са близки на пострадалия, в изпълнение на разпоредбата на чл.172 ГПК да отчете заинтересоваността им и да приеме критично показанията им, преценявайки ги заедно с всички останали събрани по делото доказателства.
Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са решени и материалноправните въпроси: как се прилага принципът на справедливостта по чл.52 ЗЗД и кои са критериите/ обстоятелствата/, които следва да се преценят при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания, причинени при трудова злополука; следва ли съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и болки на пострадалия, както и с настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на вредите; длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на ППВС №4/68 г.?
Във връзка с размера на обезщетението намира, че са решени в противоречие с цитираната практика на ВКС и въпросите: Отчитането на несъществени и неверни обстоятелства и игнорирането на съществени такива, както и приемането за установени на факти, за които липсват доказателства, предпоставя ли нарушаване на принципа на справедливост; представлява ли нарушаване на изискването за справедливост определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с претърпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на злополуката / видно и от голямото несъответствие на присъденото обезщетение с такива за подобни увреждания/?
Във връзка с възражението за съпричиняване по чл.201, ал.2 КТ поставя въпросите: Кои са критериите за намаляване на обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за злополуката с груба небрежност? Може ли да се приеме наличие на съпричиняване по см. на чл.201, ал.2 ГПК, ако той грубо е нарушил правилата за здравословни и безопасни условия на труд, но работодателят не е обезопасил в достатъчна степен машината, при работа с която е пострадал работникът и заедно с това е налице практика на стари работници да нарушават изискванията за безопасност при работа с машината по начина, довел до злополуката? Когато работникът е пострадал въпреки поставените защити, може ли да се приеме, че явно съществува начин за преодоляването им и че работодателят не е обезопасил в достатъчна степен техниката, въпреки че тя е снабдена със защити, сработващи автоматично при доближаване на опасната зона на машината? Ако работникът пострада при тр. злополука, може ли да се приеме, че е пострадал именно при спазване на практиката на старите работници и съществуването на такава практика изключва ли възможността пострадалият да е проявил груба небрежност? Как се установява и кога съдът може да приеме, че е налице такава практика на старите работници в разрез с инструкциите за безопасност и кога се счита, че подобна практика е допусната от работодателя?
Соченото основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК касаторът подробно мотивира с изведена от мотивите на въззивното решение явна необоснованост и с прилагането на правните норми на чл.52 ЗЗД, чл.200 и чл.201, ал.2 КТ в противоположния им смисъл от въззивния съд, което на практика е довело до дисквалифицирането на грубата небрежност като основание за намаляване на обезщетението.
По допускане на обжалването ВКС намира следното:
Не е налице соченото противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по поставените първи два процесуални въпроси: Въззивният съд е посочил и обсъдил доказателствата по делото за настъпването на трудовата злополука и нейните последици. Относно вида и интензитета на претърпените от ищеца неимуществени вреди е кредитирал показанията на майката на ищеца и на свидетелка, с която той съжителствал. При обсъждане на тези показания е посочил, че от една страна отчита евентуалната заинтересованост на свидетелите поради близките им отношения с ищеца, но от друга фактите, които те установяват, се знаят само от най-близките на пострадалия и са плод на непосредствени и системни лични възприятия. Показанията на двете свидетелки са безпротиворечиви, кореспондират помежду си, както и с данните от СМЕ. Така по поставените два процесуални въпроси въззивното решение не противоречи, а напротив – съответства на практиката на ВКС / ТР №1/13 г. ОСГТК, р. по гр.д. №5488/13 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №1499/18 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №4746/19 г. на трето г.о. и др./.
Не са налице основания за допускане на обжалването и по втората група въпроси, свързани с размера на обезщетението: При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е отчел вида и интензитета на нанесеното на ищеца при тр. злополука телесно увреждане – травматично изгаряне от трета степен на китката и дланта на дясната ръка, травматично увреждане на палеца на дясната ръка, довело до отстраняване на част от него. Според вида на травмата и нейните степен и характер тя попада в състава на чл.129 НК. Болките на ищеца при този вид травма са много силни, значителни, с висок интензитет поради голямата чувствителност на пръстите на ръцете и засягането на крайни нервни клончета. Страданията на ищеца са силно изразени поради продължителността на лечението/ над 6 месеца/, многократните оперативни намеси, засягането на важна част от водещата ръка, дефинитета на увредата и инвалидизирането на пострадалия/50% трайно намалена работоспособност за срок от 3 години/. Прогнозата е неблагоприятна, тъй като при човека палецът има основна функция да опонира на другите пръсти и да участва в захвата на ръката. Поради загубата на фалангите на палеца се нарушава захватът на дясната ръка. Увреждането е пожизнено и необратимо. Отчетен е и начинът на настъпване на травмата – изгаряне на ръката с изключително висока температура, въпреки защитната ръкавица, довело до некроза на тъканите, което е било толкова мъчително, че пострадалият изпаднал в шок; освобождаването на ръката от машината отнело време, защото се наложило работниците да разглобят част от машината. Последиците от изгарянето са необратими. Травмата се отразила негативно на самочувствието на пострадалия, който е млад човек, род. през 1993 г., в разцвета на силите си, с потенциал за социална и професионална реализация, нарушен от намалената му работоспособност и трайното и видимо увреждане на ръката. Или при определяне на обезщетението въззивният съд е съобразил всички конкретни за случая факти, относими към характера и степента на вредата и начина на телесното увреждане – ППВС №4/68 г. Не се установява соченото противоречие с р. по т.д. №1898/19 г. на ВКС, второ т.о., което е постановено по иск по чл.226 КЗ, отм. и съответно е прието, че съдът следва да съобрази лимитите на застрахователни покрития по § 27 ПЗР на КЗ /отм./, заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Съобразяването на лимитите сочи на съобразявяне с икономическите условия в страната към увреждането, като обстоятелство относимо към определяне на размера на обезщетението. В случая икономическата обстановка е съобразена от въззивния съд, наред с другите обстоятелства относими към определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Подобни по размер обезщетения са присъждани и в други случаи за подобни увреди – напр.с р. по гр.д. №226/17 г. на Разградски ОС, недопуснато до касационно обжалване с опр. по гр.д. №344/18 г. на трето г.о. на ВКС.
Във връзка с третата група въпроси, за съпричиняването при груба небрежност от страна на пострадалия като основание за намаляване на обезщетението, въззивният съд е приел, че превенцията на риска от работа с машини е отговорност и на двете страни по трудовото правоотношение, но ролята на работодателя е водеща. Надлежното обезопасяване на работните места и условията на труд е задължение на работодателя и включва система от мерки, които се свеждат до установяването на конкретни правила за безопасност, прилагани за изложените пряко на риск работници след инструктаж. Видът и броят на мерките, които работодателят следва да вземе за осигуряване на безопасността на труда, зависят от действащата нормативна уредба, естеството на работата и свързания с нея производствен риск. След подробно обсъждане на обстоятелствата по делото, установени във връзка с възражението на отв. по иска за съпричиняване по чл.201, ал.2 КТ, въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния, че ищецът не е допуснал груба небрежност в случая, въпреки грубото нарушение на правилата за работа с машината и проведения инструктаж, именно поради допусната от работодателя обичайна практика за нарушаване на тези правила. Позовал се е на приетото в цитираните решения на ВКС, че щом работодателят допуска постоянна практика, изразяваща се в нарушение на правилата за безопасна работа и не осигурява всичко необходимо за последната, не може да се приеме, че работникът е проявил груба небрежност при настъпване на тр. злополука, защото работникът действа в интерес на работата и ако пострада обезщетението му не следва да бъде намалявано на осн. чл.201, ал.1 КТ.
Тези изводи на въззивния съд съответстват на цитираната в мотивите на въззивното решение практика на ВКС, относима за случая – р. по гр.д. №251/17 г. на трето г.о., р. по гр.д. №298/09 г. на четвърто г.о. и р. по гр.д. №591/20 г. на трето г.о. на ВКС. Затова не се установява основание за допускане на обжалването по повдигнатите от касатора във връзка със съпричиняването на вредата въпроси.
Не се установява и осн. по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В трайната практика на ВКС се приема, че не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането на критерия по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касаторът обосновава очевидната неправилност на въззивното решение с подробен анализ на приетото в мотивите на въззивния съд, намирайки го за явно необосновано. ВКС с оглед дадената в трайната практика на съда дефиниция на очевидната неправилност намира, че такъв особено съществен, изначално установим порок на въззивното решение не се установява – то е подробно мотивирано с обсъждане на събраните доказателства, действащият закон е приложен съобразно неговите смисъл и цел и изводите на въззивния съд не са в грубо противоречие с правилата на формалната логика.
Сочените от касатора основания за допускане на обжалването не се установяват. Затова касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, като на отв. по жалба се присъдят сторените за производството пред ВКС деловодни разноски за адвокатско възнаграждение, поискани с отговора на жалбата, в размер на 2 500 лв., съобразно удостовереното в приложения договор за правна помощ.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д. №488/21 г. от 29.04.21 г.
ОСЪЖДА „Техно Акташ” АД, гр. Пловдив да заплати на Д. Ж. Н. 2500 лв., деловодни разноски за адв. възнаграждение, за производството пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: