5 Р Е Ш Е Н И Е №100 гр. София,05.08.2013 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на седемнадесети юни две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при участието на секретаря Красимира Атанасова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 1007 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Касационното обжалване е допуснато относно решение № 797 от 25.05.2012г. по т.д. № 263/2012г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение на №5920/ 10.11.2011г. по гр.д. № 5497/2010г. на Софийски градски съд, ГО, I-2 състав, в частта за отхвърляне на предявения от Ц. М. К. срещу [фирма] /сега ЕАД/ иск за заплащане на сумата от 5200,94 лева, представляваща платени законни лихви, и Д. [фирма] /сега ЕАД/ е осъдено да заплати на Ц. М. К., на основание чл.229 КЗ, сумата от 5200,94 лева- представляваща платени законни лихви върху обезщетението за периода от 21.01.2009г. /датата на уведомлението/ до 20.04.2010г. /датата на плащането/, заедно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане, по касационната жалба на [фирма]. В касационната жалба на [фирма] се поддържа, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Сочи се, че въззивният съд в противоречие с принципа за диспозитивното начало в гражданския процес се е произнесъл свръх петитум, като го е осъдил, в качеството му на предпочитан ответник, едновременно с предпочитания ответник. Поддържа, че сключеният втори по време договор за ЗЗГО между него и ищцата е нищожен, поради липса на застрахователен интерес. Ответникът, Ц. М. К., оспорва жалбата и иска присъждане на направените за настоящото производство разноски. Ответникът, [фирма], иска потвърждаване на решението, като правилно. Претендира направените пред настоящата инстанция разноски - юрисконсултско възнаграждение. С определение № 235/ 14.03.2013г. по т.д. № 1007/ 2012г. ВКС, ТК, състав на I ТО е допуснал, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касационно обжалване по въпроса: „При наличие на два застрахователни договора по задължителна застраховка ”Гражданска отговорност на автомобилистите” за едно и също МПС, при еднакви покрити рискове, действителен ли е по-късно сключеният застрахователен договор, съответно налице ли е основание за ангажиране на отговорността и на двамата застрахователи и в каква пропорция /съотношение/?”. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.290, ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че застрахованото лице по две задължителни застраховки „Гражданска отговорност” /ЗЗГО/ във връзка с едно и също моторно превозно средство има право на основание чл.229 КЗ да иска заплащане на застрахователно обезщетение, тъй като е удовлетворил пострадалия, в случая - въз основа на влязлата в сила срещу него осъдителна присъда. Позовавайки се на задължителната практика по постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 25 от 17.03.2011г. по т.д. № 411/2010г. на ВКС, II ТО, решаващият състав е посочил, че споразумението, сключено между наследниците на пострадалото лице и застрахователя, въз основа на което е изплатено от застрахователя - предпочитан ответник -ЗК [фирма], обезщетение за неимуществени вреди, не обвързва делинквента, тъй като, на основание чл.21, ал.1 ЗЗД, същото има действие само по отношение на страните по него. Доколкото няма данни ищцата да е знаела за споразумението, апелативният съд е приел, тя е била добросъвестна и е извършила дължимо плащане на определено от съда обезщетение на третото увредено лице и при наличието на валидно застрахователно правоотношение, е изведено, че е налице фактическият състав на чл. 229 КЗ. Според въззивната инстанция, тъй като застрахованото лице не е изпълнило задължението си по чл.224, ал.1 КЗ, по арг. на чл. 227, т.2 КЗ, това освобождава от задължение застрахователя -предпочитан ответник, да възстанови на застрахованото лице платената от последния на увреденото лице лихва за забава, от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаване на обстоятелството по чл. 224, ал. 1 КЗ от застрахованото лице, или до датата на предявяването на прекия иск по чл. 226 КЗ. Прието е за основателно възражението на застрахователя, ЗК [фирма], че от заплатеното по присъдата обезщетение от 50 000 лева следва да бъде приспаднато заплатеното по извънсъдебен ред от застрахователя обезщетение в размер на 15 000 лева, тъй като разпоредбата на чл.76 ЗЗД е неприложима в отношенията между прекия причинител и застрахователя, доколкото той отговаря само за заплатеното обезщетение за неимуществени вреди, но не и за лихвата за забава. Решаващият състав е счел за неоснователно възражението на касатора [фирма], за недействителност, на основание чл.195, ал.1 КЗ, на сключения с него застрахователен договор, поради липса на застрахователен интерес. Изложени са мотиви, че преценката за наличието на застрахователен интерес следва да се прави с оглед конкретния вид на застраховката, като при договора за застраховка „Гражданска отговорност” е възможно причинените с деянието вреди да останат необезщетени от застрахователя, ако размерът им надхвърля застрахователната сума по договора, от което следва, че при втори договор по ЗЗГОА по отношение на едно и също МПС е налице необходимост от защита срещу последиците от застрахователното събитие не само за пострадалото, увреденото лице, но и за самия застрахован, доколкото е налице необходимост от обезпечаване на неговата лична отговорност спрямо увредените. Доколкото евентуалният ответник е уведомен от застрахованото лице за обстоятелствата по чл.224, ал.1 КЗ, спрямо него, след отхвърлянето на иска спрямо предпочитания ответник, е приет за основателен искът по чл.229 КЗ за част от заплатената от застрахования на увреденото лице законна лихва за забава. По поставения правен въпрос: Застраховка „Гражданска отговорност” е вид имуществена застраховка, която се отличава с редица специфики. При нея, за разлика от другите имуществени застраховки, предмет на застраховане е не актива, а пасива на застрахованото лице. Докато при другите видове имуществени застраховки застрахователният интерес е правоотношението, в което застрахованият се намира спрямо конкретното имуществено благо, при застраховка „Гражданска отговорност” това е правоотношението относно вещи или дейност, пораждащи риск от увреждането на трети лица. Съгласно чл.200 КЗ, предмет на застрахователния договор за имуществено застраховане може да бъде всяко право, което за застрахования е оценимо в пари. С оглед на така очертания предмет, при обикновената имуществена застраховка максималният размер на вредите, които могат да настъпят, може предварително да бъде определен, поради което застрахователната сума не трябва да надвишава действителната или възстановителната стойност на имуществото - чл.203, ал.1 КЗ, като не се допуска надзастраховане- чл. 204, ал.1 КЗ. При застраховка „Гражданска отговорност” обект на застраховане е гражданската отговорност /деликтна или договорна/ на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Поради това, за разлика от другите имуществени застраховки, при застраховка „Гражданска отговорност” размерът на евентуалните бъдещи вреди е предварително неопределяем. При нея липсва застрахователна стойност, на базата, на която да се определи застрахователната сума, така, че тя да гарантира пълното покриване на потенциалните вреди. Липсата на предварителна установеност какъв би бил конкретния вид и размер на възможните вреди, води до наличието на застрахователен интерес от сключването на втора застраховка „Гражданска отговорност” относно един и същ предмет, риск и период, тъй като застрахователната сума по предходната застраховка може да не покрие пълния размер на настъпилите вреди. Това е от особено значение при наличието на рискове, при които вредите биха могли да бъдат в много големи размери. По този начин ще бъде защитен в по-голяма степен и интереса на третото увредено лице, което ще бъде обезпечено за действителния размер на вредите си при предявяване на преките искове. Постига се и дезертификация на риска от неплатежоспособност на застрахователите за застрахователни вземания над гарантирания по КЗ размер. При застраховка „Гражданска отговорност” съзастраховането не води до нарушаване на забраната за обезщетяване на една и съща вреда два или повече пъти, тъй като застрахователят дължи плащане само, ако вредата вече не е покрита от друг застраховател. С оглед изложеното, липсата на законова забрана и доколкото не произтича нещо друго от естеството и съдържанието на договора, допустимо е сключването на повече от един договор за застраховка „Гражданска отговорност” с един и същи предмет, риск и период, като следващият по време договор за застраховка „Гражданска отговорност” не се явява недействителен, поради липса на застрахователен интерес. Предвид очертаните специфики на застраховка „Гражданска отговорност”, въпреки нейния имуществен характер, на основание чл.225 КЗ, по отношение на нея се прилагат единствено разпоредбите на чл.202, чл.207, ал.3 и ал.4 и чл.208, ал.1 КЗ от общите правила за имущественото застраховане. Следователно, при наличие на два застрахователни договора „Гражданска отговорност” за един и същи предмет, риск и период не намира приложение разпоредбата на чл.208, ал.3 КЗ за пропорционално спрямо уговорената застрахователна сума разпределение на отговорността на застрахователите при настъпване на застрахователното събитие. База за разпределение на отговорността между застрахователите по чл.208, ал.3 КЗ е действителната стойност на застрахованото имущество, каквото не е налице при застраховка „Гражданска отговорност”, тъй като предварително не е определяем вида и размера на действителните вреди, които могат да настъпят. Посоченото по-горе относно обикновената застраховка „Гражданска отговорност” намира приложение и по отношение на задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, доколкото от задължителният й характер не произтича нещо различно. Договорът за задължителна застраховка, на основание чл.252 КЗ, може да се сключи и за застрахователна сума над минималните изисквания, установени със закон, като в този случай се смята, че задължението за сключване на застраховка е изпълнено. Следователно, вторият по време договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” за едно и също МПС, при еднакви покрити рискове, по своя характер е договор за доброволна застраховка, като по арг. на чл.252 КЗ, това обстоятелство не води до недействителност на договора. С оглед изложеното, отговорът на поставения правен въпрос е: При наличие на два застрахователни договора по задължителна застраховка ”Гражданска отговорност на автомобилистите” за едно и също МПС, при еднакви покрити рискове, по-късно сключеният застрахователен договор е действителен. Двамата застрахователи не отговарят съобразно правилото на чл.208, ал.3 ГПК, в определена пропорция или съотношение. По съществото на касационната жалба: С оглед даденото разрешение на поставения правен въпрос, въззивното решение в обжалваната част е правилно и следва да бъде оставено в сила. В съответствие с разпоредбите на чл.229 КЗ, чл.224, ал.1 КЗ и чл. 227, т.2 КЗ е изводът на решаващия състав, че застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” не дължи възстановяване на застрахованото лице на платената от него на увреденото лице лихва за забава от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаване на обстоятелството по чл.224, ал.1 КЗ от застрахованото лице, или до датата на предявяване на прекия иск по чл.226 КЗ. За периода от 21.01.2009г. до 20.04.2010г.- датата на плащане на лихвата от застрахования делинквент на увреденото лице, липсва уведомяване по см. на чл.224, ал.1 КЗ на застрахователя- предпочитан ответник, но такова е налице по отношение на евентуалния ответник, поради което правилно въззивната инстация е приела за основателен искът по чл.229 КЗ по отношение на касатора за част от заплатената от застрахования на увреденото лице законна лихва. Предвид изложеното, решението на Софийски апелативен съд следва да бъде оставено в сила в обжалваната част. С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по жалбата, Ц. М. К., следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на 1000 лева- заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, на основание чл.293, ал.1, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 797 от 25.05.2012г. по т.д. № 263/2012г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение на №5920/ 10.11.2011г. по гр.д. № 5497/2010г. на Софийски градски съд, ГО, I-2 състав, за отхвърляне на предявения от Ц. М. К. срещу [фирма] /сега ЕАД/ иск за заплащане на сумата от 5200,94 лева, представляваща платени законни лихви, и Д. [фирма] /сега ЕАД/ е осъдено да заплати на Ц. М. К., на основание чл.229 КЗ, сумата от 5200,94 лева- представляваща платени законни лихви върху обезщетението за периода от 21.01.2009г. /датата на уведомлението/ до 20.04.2010г. /датата на плащането/, заедно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на Ц. М. К., [населено място], [улица], ет.1, ап.3, ЕГН [ЕГН], сумата от 1000 лева - направени разноски за касационното производство. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.