2 Р Е Ш Е Н И Е № 240 гр.София, 20 октомври 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 455/2015 г. Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалби, подадени лично от подсъдимия З. С. С. и от неговия процесуален представител, срещу въззивна присъда № 17 от 26.01.2015 г., постановена по внохд № 351/2014 г. от Апелативен съд – Велико Търново. От съдържанието на саморъчно изготвените от подсъдимия С. жалби, както и на тази, подадена от неговия процесуален представител, може да се заключи, че се оспорват фактическите изводи на въззивната инстанция, които изводи са счетени за направени при допуснати нарушения при събирането, оценката и анализа на доказателствените източници. Възразява се срещу кредитираните от съда гласни доказателствени средства. Твърди се, че обвинението е останало недоказано по начина, изискван от чл.303 от НПК. Подсъдимият в жалбите си претендира и че е лишен от възможността да представя доказателства. Така формулирани възраженията разкриват съдържанието на основанието по чл.348, ал.1, т. 2 от НПК. Пред касационната инстанция защитата на подсъдимия поддържа жалбите по изложените в тях съображения, като акцентира върху недоказаност на обвинението, неизясненост на делото от фактическа страна и порочен доказателствен анализ. Частният обвинител и граждански ищец Г. Д. А. не се явява, редовно призована. Частният обвинител Г. К. А. се явява лично. Представляват се от повереник, който изразява становище за неоснователност на жалбите и представя писмени бележки. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбите. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, установи следното: І. С присъда № 61/23.10.2014 г., постановена по нохд № 351/2014 г. от Окръжен съд – Плевен, подсъдимият З. С. е бил признат за невинен и оправдан на основание чл.304 от НПК по повдигнатото му обвинение по чл.116, ал.1, т.12 от НК. С въззивния съдебен акт, постановен по протест и жалба на частните обвинители и граждански ищци, тази присъда е била отменена на основание чл.336, ал.1, т.2 от НПК и вместо нея е постановено: подсъдимият З. С. е признат за виновен в това, че на неустановен ден през месец август 2008 г. на територията на Република Гърция, планинска зона С. С. (S. S.), в района на „Л.” (L.) умишлено умъртвил К. Г. С., като деянието е извършено при условията на опасен рецидив – престъпление по чл.116, ал.1, т.12 от НК. Наложеното наказание е доживотен затвор. Ангажирана е гражданската отговорност на подсъдимия и същият е осъден да заплати на гражданските ищци Г. А. и Г. А. сумата от по 25 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. ІІ. Жалбите са основателни, макар и не по всичко изложено в тях. Въззивният съд е приел, че са налице условията да упражни правомощията си по чл.336, ал.1, т.2 от НПК, да отмени първоинстанционната присъда и да постанови нова, като осъди оправдавания подсъдим С.. Известно е, че втората инстанция е съд по същество и самостоятелно преценява достоверността на гласните доказателствени източници, които да постави в основата на фактическите заключения. В съответствие с изискванията на чл.305, ал.3 от НПК, приложим по силата на чл.339, ал.3 от НПК, тази инстанция е длъжна да изложи точни и ясни съображения относно достоверността на кредитираните свидетелски показания. Прегледът на материалите по делото не дават обаче основание за извод, че съдът е извършил проверка на всички доказателствени източници и задълбочен доказателствен анализ. Частичното пресъздаване на съдържанието на свидетелските показания не би могло да се приеме като изискуемия се анализ и оценка за тяхната достоверност, относимост и достатъчност, които законът очертава като задължение на съда във връзка със съдържанието на съдебния акт. Предходната въззивна инстанция е констатирала значимостта на показанията на свидетелката С. Е.. Въпреки отчетената им значимост, показанията не са подложени на прецизен анализ, даващ възможност да се направи заключение за тяхната обективност. Свидетелката Е. е била разпитвана няколкократно, като в доказателствената съвкупност по реда на чл.281 от НПК са приобщени и показанията й от досъдебното производство, но в мотивите на съдебния акт са възпроизведени само показанията й от съдебното следствие. Съдът не е съпоставил показанията, депозирани от свидетелката в двете фази на процеса, за да изясни характера и важността на констатираните противоречия. Това е било необходимо, за да се провери тяхната последователност по всички факти, интересуващи процеса, съответно да се даде възможност на страните и на следващата контролна инстанция да проследят начина, по който е изградено вътрешното убеждение на съда да ги кредитира като достоверни. Уместно е да се посочи също така, че при обосноваване на изводите си за началото на причинния процес (л. 64 от делото, стр. 17 от мотивите) въззивният съд е приел, че побоят, нанесен от подсъдимия върху жертвата, е бил с продължителност от два дни според показанията на Е., но такова обстоятелство не е отразено във фактологията, описана по-напред в мотивите на стр. 5, л. 58 от делото, където е недопустимо да липсва. Не са били предмет на задълбочен анализ също и свидетелските показания, определени от въззивния съд като „косвени, защото те (свидетелите, бел. ВКС) възпроизвеждат това, което са чули”, и разделени от него условно на две групи: „едната, която възпроизвежда това, което е чула от С. Е., а другата група, която възпроизвежда самопризнанията на подсъдимия С., които са направени в една спокойна обстановка – например свидетелите Б., Б. М., М. М. и свидетелят Е.”. Касационният състав няма да се спира на въпроса за характера на доказателствата, изводими от посочените гласни доказателствени източници, изяснен в доктрината и съдебната практика, както и на непоследователността в съдебния акт относно кръга на лицата, за които е прието, че са възприели изявленията на подсъдимия С. – сравни отразеното на л. 58 от делото, стр. 5 от мотивите, съответно с цитираното по-горе на л. 62 от делото, стр. 14 мотивите. По-важното е, че ако съдът внимателно бе проследил, обсъдил и оценил показанията на всички свидетели, неминуемо щеше да забележи, че в разпита пред първата инстанция свидетелят Б. М. не изнася данни за възприето от него самопризнание на подсъдимия. В приобщените по реда на чл.281 от НПК показания на свидетелката М. М. се съдържа информация, че тя е присъствала на разговор между свидетеля Б. М. и подсъдимия, по време на който последният е направил извънсъдебно признание. Съдът декларативно е посочил, че приема показанията на М. с доверие, а показанията на свидетеля М. изобщо не е обсъждал. Безспорно, право на съда е да формира вътрешното си убеждение въз основа на определени доказателствени източници и да не кредитира за достоверност други, но дължи обсъждане на съдържанието на всички и излагане на конкретни съображения за това след направената оценка и анализ. По този начин се преодоляват съществуващите противоречия и неясноти в доказателствената съвкупност. Заключението на въззивния съд, че се доверява на показанията на свидетеля Е. също не е защитено в мотивите към присъдата чрез обсъждане на тяхната последователност, убедителност и съвместимост с останалите данни по делото. Единствено посоченото от съда по повод показанията на този свидетел (извън пресъздаденото им съдържание) е, че той е отговорил ясно и категорично на въпросите, поставени от подсъдимия, а това е недостатъчно за утвърждаване на достоверността на същите. Няма как да се подмине фактът, че свидетелят Е. е съобщил и информация за изявленията на свидетелката С. Е. и нейно дете. Тази част от показанията на свидетеля съдът е оставил без коментар. По идентичен начин е процедирано и по отношение на останалите свидетелски показания, съдържанието на които само е възпроизведено в мотивите, поради което не става ясно каква оценка им е дадена – дали същите са приети или не за относими, допустими и достоверни. Констатацията, отразена в мотивите, че „гласните доказателства са подкрепени и от съдебномедицинските експертизи”, е лишена от конкретика и аргументация. Отделен е въпросът доколко такъв подход на оценка е допустим логически – потвърждаване на съобщените от свидетелите обстоятелства чрез експертните заключения, а те от своя страна се основават на техните показания (виж напр. показанията на Е.). Обсъждането на експертните заключения се изразява основно във възпроизвеждане на изяснените от вещите лица принципни характеристики на видовете черепно-мозъчни травми и на възможните механизми и настъпване на смъртта, което наистина има своето познавателно значение. Следва обаче да се припомни, че експертизата не е доказателство или доказателствено средство – тоест, не е източник на доказателствени факти, а само на научно обоснован извод от известни за неизвестни факти, който спомага за установяване на обективната истина по делото. На следващо място, въззивният съд е подложил на критика съображенията на първата инстанция за недоказаност на обвинението, основани на констатациите по доклада, съдържащ данни за извършения от гръцките власти оглед на местността „Л.”, в която били открити тленните останки от С., и приложения към него фотоалбум с 10 броя снимки. Лошото качество на снимките е дало основание на съда да приеме, че фотоалбумът е негоден да даде ясна зрителна представа за находките, описани в доклада, и за предявяване на свидетелката С. Е. за разпознаване дрехите на жертвата. Тази констатация обаче е изисквала друг изход, ако въззивният съд е счел, че фотоалбумът има място в процеса на доказване, а именно – да използва предоставения му от закона процесуален инструментариум и да попълни делото, при възможност с качествен фотоалбум, (а не негово неясно копие), позволяващ да се извършват съответни процесуални действия за изясняване на фактите по делото. Обобщено, настоящият съдебен състав намира, че вътрешното убеждение на въззивния съд е изградено в нарушение на процесуалните правила, визирани в НПК. Вмененият от закона анализ на доказателствените източници е схематичен до липса на такъв и затова постановеният съдебен акт се отклонява по съдържанието си от изискванията, заложени в разпоредбата на чл.339, ал.3, във вр. с чл. 305 от НПК. Това налага отмяна на въззивната присъда и ново разглеждане на делото от апелативния съд за отстраняване на констатираните недостатъци, при необходимост и чрез провеждане на допълнително съдебно следствие. С оглед на горните съображения и на основание чл.354, ал.3, т.2, във вр. с чл.348, ал.1, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивна присъда № 17 от 26.01.2015 г., постановена по внохд № 351/2014 г. от Апелативен съд – Велико Търново. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд от стадия за допускане на доказателства. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: