Ключови фрази
Неустойка * недопустим съдебен акт * произнасяне по непредявен иск


5



Р Е Ш Е Н И Е


№ 163

С..24.10.2017 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публично заседание на двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2323/2016 година

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалните си пълномощници, срещу решение № 1463 от 11.07.2016 г. по в.т.д. № 2149/2016 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, шести състав, с което е потвърдено решението по т.д. № 164/2014 г. на Окръжен съд – Монтана за отхвърляне на предявения срещу Многопрофилна болница за активно лечение”Света П.”/МБАЛ/ АД, [населено място] иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 2 340 170.02 лв., представляваща дължима неустойка на основание чл.15 от договор за наем на недвижим имот № 100 от 08.08.2013 г., сключен между Специализирана болница за активно лечение по кардиология В.” ЕАД, [населено място] и МБАЛ [фирма], [населено място] и договор за заместване на страна по договор и прехвърляне на права и задължения, сключен между [фирма], Специализирана болница за активно лечение по кардиология В.” ЕАД и МБАЛ [фирма], ведно със законната лихва от предявяване на иска. Решението е постановено при участие на трето лице помагач – [фирма].
С определение № 359 от 31.05.2017 г. е допуснато касационно обжалване на решението поради наличие на данни за неговата вероятна недопустимост.
В жалбата се поддържат касационни доводи за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводтвени правила и необоснованост, с искане за касиране на решението. Твърди се, че доколкото въззивният съд е приел, че е налице несъответствие между фактическото основание и петитума на исковата претенция, е следвало да предприеме действия по отстраняването му преди решаване на спора по същество. Изразява се несъгласие с изводите на съда, че дори и да бъде изпълнен в цялост предвиденият фактически състав на процесната договорна неустойка, нейното реализиране би било невъзможно и би представлявало „удар във въздуха”, при липса на предвидено потестативно право на наемодателя за прекратяване на наемния договор. Според касатора, независимо от задължението на въззивния съд да зачете правото на свободно договаряне по чл.9 ЗЗД, като съобрази предвидените в договора правни последици, свързани с предсрочното преустановяване действието на договора, в случая е пренебрегната обективираната в договора воля на страните и е изведен неправилен извод, че неустоечната клауза е правно невъзможна. Твърди се и допуснато нарушение на чл.20 ЗЗД, изразяващо се в несъобразяване на критериите за тълкуване. В жалбата са развити и подробни съображения във връзка с имплицитно съдържащото се в исковата молба изявление за прекратяване действието на наемния договор, с твърдение за необсъждане на доводите в тази насока от страна на въззивната инстанция. В публичното съдебно заседание на 27.09.2017 г. процесуалният пълномощник на касатора поддържа част от оплакванията в жалбата.
Ответникът по касация – МБАЛ [фирма], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, счита жалбата за неоснователна, по съображения в писмен отговор и в постъпило преди съдебното заседание на 27.09.2017 г. писмено становище.
Третото лице помагач на ищеца – Специализирана болница за активно лечение по кардиология В.” ЕАД не е заявило становище.
При постановяване на обжалваното решение съдебният състав на Апелативен съд – С. е очертал предпоставките за дължимост на претендираната неустойка така: наличие на валидно уговорена неустойка и наличие на предвидените в чл. 15 от процесния договор условия за нейната дължимост - договорът да е бил прекратен предсрочно; прекратяването да е извършено едностранно от наемодателя – ответник; да липсва виновно неизпълнение от наемателя и от наемателя да са извършени инвестиции за изграждането, оборудването и пускането в експлоатация на обекта. По спорния въпрос – дали договорът е бил прекратен едностранно от ответника, решаващият съд е приел по принцип, че потестативното право на наемодателя за прекратяване на договора без виновно поведение на наемателя не следва нито от договора, нито от закона, поради което условията за претендираната неустойка са изначално неосъществими.
Основните изводи на въззивния съд, свързани с: твърдяното от ищеца прекратяване на наемния договор в резултат на извършеното от ответника едностранно прекратяване на договорите за съпътстващи медицински услуги, предвидени в т.19 от договора и съставляващи задължително условие за лицензиране на бъдещото лечебно заведение по инвазивна кардиология са в смисъл, че в основанието на иска си ищецът не твърди основният и съпътстващите договори да представляват единно цяло, както и, че от значение за дължимостта на неустойката е дали договорът е прекратен с едностранно изявление на наемодателя, без вина на наемателя, а не дали е настъпило друго основание за преустановяване на действието му.
Изложени са и евентуални мотиви относно възможността наемателят да развали договора по т.16, б.”д” поради неизпълнение на т.19, предвиждаща задължително сключване на договори за съпътстващи медицински услуги, но претендираната по т.15 неустойка не е уговорена за разваляне на наемния договор от наемателя по вина на наемодателя, а за прекратяване от наемодателя без вина на наемателя. Констатирано е, че няма пречка наемателят да претендира обезщетение за вреди по общите правила на ЗЗД, каквато претенция не е предявена, като неустойката по т.15 от договора е недължима на наведените в исковата молба фактически основания.
Решението е валидно, но е процесуално недопустимо, предвид следното:
В т.9 от ППВС № 1/1985 г. са посочени част от хипотезите, при които решението е недопустимо : при липса на право на иск или ненадлежното му упражняване, при оттегляне или отказ от иска, при липса на искане за възобновяване на спряно по общо съгласие на страните производство и др. Изрично е посочено, че в тези случаи втората инстанция следва да обезсили решението и да прекрати производството по делото, а при нарушаване на правилата за подведомственост или родова подсъдност – след обезсилване на решението, делото подлежи на изпращане на компетентния съд или орган. Прието е, че при разглеждане на иска на непредявено основание, следва да се обезсили недопустимото първоинстанционно решение, а делото да се върне на първата инстанция за разглеждане на предявения иск. Тези задължителни за съдилищата постановки, приложими и при сега действащия ГПК, включително и за касационното производство, са последователно прилагани и съответно доразвити във формирана по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС – така например, решение по т.д. № 850/2012 г., І т.о., решение по т.д. № 748/2015 г., І т.о., решение по т.д. № 1512/2014 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 2830/2015 г., І т.о., решение по т.д. № 2806/2015 г., ІІ т.о. и др. Съобразно тази практика, съдебният акт е недопустим, когато е постановен в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса, или при съобразяване на невъведени в процеса факти/ или несъобразяване на надлежно въведени такива, релевантни за квалифициране на претендираните права, в резултат на което съдът се произнася по различен предмет на делото. В цитираните решения е изразено становище относно предмета на защитата, която се търси чрез иска и относно индивидуализирането на спорното материално право чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба.
При постановяване на атакувания съдебен акт въззивният съд не е зачел напълно посочената практика и се е произнесъл извън очертания предмет на делото по претендираното от ищеца спорно материално право.
Видно от съобразителната част към атакуваното решение е, че основните правни изводи за неоснователност на исковата претенция са изведени без да се съобразят изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, формиращи основанието на исковата претенция, а именно, че „договорът за наем от 08.08.2013 г. и съпътстващите договори за изнесени медицински услуги, вече прекратени от ответника, са неразривно свързани, тъй като са в отношение на основен договор и съпътстващи договори”. Тези твърдения са поддържани при инстанционното разглеждане на спора, но по тях липса произнасяне от страна на въззивния съд. Напротив, въззивният съд е приел, че ищецът не е въвел твърдения, че процесния договор, заедно със съпътстващите договори, представляват единно цяло и именно въз основа на тази констатация е формирал основните си правни изводи, посочени по-горе.
Предвид горното и на основание чл.293, ал.4 ГПК, препращаща към приложимата в случая разпоредба на чл.270, ал.3 ГПК, въззивното решение следва да се обезсили, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – С.. При повторното разглеждане на делото се дължи произнасяне и по разноските за водене на делото в настоящото касационно производство, съгл. чл.294, ал.2 ГПК.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение


Р Е Ш И :


ОБЕЗСИЛВА решение № 1463 от 11.07.2016 г. по в.т.д. № 2149/2016 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, шести състав.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: