Р Е Ш Е Н И Е № 404 гр. София, 30.11.2015 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 1304/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от адв.Д. М. – защитник на подсъдимата З. С. Д. срещу решение № 131 от 22.07.2015 г. на Великотърновския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 150/2015 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв.М. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като са изложени твърдения за нарушение на закона, за допуснати съществени процесуални нарушения в процеса на анализ и оценка на доказателствените материали, което е попречило за разкриване на обективната истина и е довело до постановяване на незаконен съдебен акт. Твърди се, че по този начин подсъдимата Д. е осъдена за деяние, което не съставлява престъпление. Сочи се още, че въззивният съд не е обосновал изводите си съгласно изискванията на чл.305 ал.3 от НПК, с което съществено е накърнил правото на защита на подсъдимата, за която е останало неясно въз основа на кои доказателства и доказателствени средства е постановено решението му. Най-сетне в жалбата се развива и оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимата Д. наказание, като се сочи, че въпреки преквалифициране на инкриминираното й деяние в по-леко наказуемо престъпление, апелативният съд не е привел в съответствие с него наложеното от първата инстанция наказание. Според адв.М. същото, макар и с приложение на института на условното осъждане, се явява прекомерно тежко, тъй като е в максимално допустимия срок за приложение на чл.66 ал.1 от НК и не е съобразен с многобройните смекчаващи отговорността й обстоятелства, позволяващи дори замяна на наказанието „лишаване от свобода“ с друго по вид по-леко наказание на основание чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК. Въз основа на изложените доводи, от защитника на подсъдимата Д. към ВКС са отправени в условията на алтернативност искания за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимата, за отмяна на съдебните актове на първата и въззивната инстанции и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ОС Плевен или за изменение решението на Великотърновския АС като наложеното на подсъдимата Д. наказание „лишаване от свобода“ бъде заменено с „пробация“ на основание чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК. В съдебното заседание на ВКС подсъдимата Д., редовно призована се яви лично и с адв.М.. Защитникът, със съгласието на подсъдимата оттегли жалбата досежно оплакванията за нарушение на закона и процесуалните правила по чл.343 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, развивайки съображения единствено по оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание, във връзка с които отправи същото искане за замяна на наказанието „лишаване от свобода“ с по-леко по вид. Според представителя на ВКП атакуваният въззивен съдебен акт е законосъобразен и справедлив, поради което предложи на съда да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт съобразно правомощията си по чл.347 от НПК. С оглед оттеглянето на жалбата в частта относно оплакванията по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, тези касационни основания останаха извън обсега на касационния контрол, в рамките на който бе установено следното: С присъда № 30 от 17.04.2015 г., постановена по НОХД № 515/2014 г., Плевенският окръжен съд е признал подсъдимата З. С. Д. за виновна в това, че на 02.08.2013 г. в гр.Пл., като длъжностно лице – старши експерт в отдел „Регионална разплащателна агенция“ – Областна дирекция Плевен – ДФ „Земеделие“ е приела от М. Й. М. /одобрен кандидат по мярка 112 от програма за развитие на селските райони 2007 г. – 2013 г./ дар – парична сума в размер на 1500 /хиляда и петстотин/ лева, която не й се следва, загдето е нарушила службата си, като през месец март 2013 г. е изготвила документи, свързани с анекс към договор 15/112/06355/15.02.2010 г. по мярка 112 на М. Й. М., като нарушила задълженията си по длъжностна характеристика, утвърдена от Главен секретар на ДФ „Земеделие“ с дата 26.10.2012 г. и декларираното от нея в декларация за избягване на конфликт на интереси, лично подписана от нея, че няма да извършва възмездни услуги за подпомагане по схемите на ДФ „Земеделие“, като е нарушила и чл.19 – глава шеста от Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация, поради което и на основание чл.301 ал.2 пр.2 вр.ал.1 пр.2 от НК я осъдил на 3 /три/ години „лишаване от свобода, което на основание чл.66 ал.1 от НК отложил за срок от 5 /пет/ години и „глоба“ в размер на 5000 /пет хиляди/ лева. С присъдата си ОС Плевен наложил на подсъдимата Д. и наказание „лишаване от право да бъде държавен служител“ за срок от 5 /пет/ години на основание чл.301 ал.4 вр.чл.37 ал.1 т.6 и 7 от НК, а на основание чл.307а ал.1 от НК я осъдил да заплати сумата от 1500 /хиляда и петстотин/ лева, представляваща равностойността на предмета на престъплението по чл.301 ал.2 от НК. Съдът се произнесъл с присъдата и по веществените доказателства, както и относно разноските по делото, които присъдил в тежест на подсъдимата. По жалба от защитника на подсъдимата – адв.М., било образувано ВНОХД № 150/2015 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, който с решение № 131 от 22.07.2015 г. изменил присъдата на ОС Плевен, като преквалифицирал деянието от такова по чл.301 ал.2 пр.2 от НК в такова по чл.301 ал.1 пр.2 от НК, намалил размера на кумулативното наказание „глоба“ от 5000 /пет хиляди/ лева на 2500 /две хиляди и петстотин/ лева, а в частта относно осъждането на подсъдимата да заплати сумата от 1500 /хилава и петстотин/ лева на основание чл.307а ал.1 от НК отменил присъдата. В останалата част първоинстанционният съдебен акт бил потвърден. Касационната жалба на защитника на подсъдимата Д. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество в поддържаната пред ВКС част относно оплакването по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, касационната жалба на подсъдимата, депозирана чрез защитника й адв.М. е неоснователна. Основното възражение, поддържано от защитата е срещу определеното по вид наказание „лишаване от свобода“, което макар и отложено при условията на чл.66 ал.1 от НК се счита за несъразмерно тежко с установените по делото обществена опасност на деянието и дееца. Твърди се, че за да постигне целите си по чл.36 от НК, санкцията спрямо подсъдимата Д. би следвало да бъде определена при условията на чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК, като наказанието „лишаване от свобода“ следва да бъде заменено с „пробация“. За да прецени основателността на това оплакване, настоящият съдебен състав внимателно обсъди аргументите на Великотърновския апелативен съд, отнасящи се към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимата. Осъществявайки касационната проверка на атакувания съдебен акт в тази му част, ВКС намери, че въззивната инстанция е направила задълбочено изследване на всички обстоятелства, имащи отношение към определянето на законосъобразно и справедливо наказание на жалбоподателката. Преценени са както тези, характеризиращи обществената опасност на деянието, така и тези определящи обществената опасност на подсъдимата Д.. Правилно извършеното от нея престъпление „подкуп“ е окачествено като такова с висока степен на обществена опасност, тъй като сериозно уврежда обществените отношения, свързани с нормалното функциониране на държавния и обществен апарат и на държавните органи. Верен е също и изводът, че степента на обществена опасност на конкретното деяние е по-висока от обичайната за този вид престъпления, защото засяга правилата за усвояване на средства от ЕС, предоставени на българската държава по конкретни програми. Тези обстоятелства, допълнени с проявената от нея упоритост при реализиране на престъплението /настойчивите и многократни търсения на св.М., проверките по банковата му сметка за получени преводи във връзка с плащанията по програмата, по която бил бенефициент, отправяните заплахи за неблагоприятни последици при отказ да й бъде изплатена цялата, поискана от нея сума/, оправдано са довели въззивния съд до извода, че наказанието, което следва да й бъде определено по вид е „лишаване от свобода“. ВКС отчита за неправилно становището на апелативната инстанция за това, че като отегчаващо отговорността на подсъдимата Д. следва да бъдат взети предвид и други случаи на поискани и получени „подкупи“ в контекста на характеристичните данни за личността й, доколкото за „случаи на подкупи“ не би могло да се говори ако няма предишни осъждания за такова престъпление или най-малкото разследвания и повдигнати обвинения за такива, каквито безспорно липсват в настоящия случай. В същото време поведението й като служител в специализирана администрация, каквато е Регионална разплащателна агенция – Областна дирекция към ДФ „Земеделие“, насочено към създаване затруднения на бенефициентите по съответните програми на ЕС, внушаване на впечатление у същите за неизправност, с оглед предлагане в последствие на собствените й услуги за „оправяне на нещата“ е силно укоримо, създаващо предпоставки за корупционна среда, поради което правилно е отчетено като характеристични данни, отегчаващи отговорността, която следва да понесе за престъплението – предмет на делото. Коректно са установени и смекчаващите наказателната отговорност на подсъдимата Д. обстоятелства – чистото й съдебно минало, трудовата й ангажираност, грижите, които полага за двете си непълнолетни деца. В същото време настоящият състав на ВКС не намира тези обстоятелства нито за многобройни, нито счита, че което и да е от тях е изключително, поради което прие искането на защитата за определяне на наказанието на подсъдимата при условията на чл.55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК за неоснователно. Обсъжданите смекчаващи отговорността обстоятелства са правилно отчетени при оценката на начина, по който определеното наказание следва да бъде изтърпяно. Същите са дали основание на съдебните инстанции да преценят, че за постигане целите на наказанието по чл.36 от НК и приоритетно тези на специалната превенция, насочени към поправянето и превъзпитаването на подсъдимата, не се налага изолирането й от обществото, поради което изводът, че спрямо нея следва да бъде приложен институтът на условното осъждане изцяло се споделя и от този състав на ВКС. С оглед становището си за коректно установените обстоятелства, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на жалбоподателката, касационната инстанция намира, че правилно наказанието й е определено при баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, поради което обсъжданото въззивно решение не следва да бъде изменяно и в частта относно размера на наказанието „лишаване от свобода“ и размера на изпитателния срок по чл.66 ал.1 от НК, за който изтърпяването на същото е отложено. Такова е становището на ВКС и досежно размера на кумулативната санкция „глоба“, определен също при баланс на смекчаващите и отегчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства. Най-сетне настоящият съдебен състав намира, че определената в размер на 5 /пет/ години кумулативната санкция „лишаване от право да заема длъжност на държавен служител“ е справедлива, тъй като ще гарантира постигне на целите по чл.36 от НК за предупредително и възпиращо въздействие на наказанието и осуетяване бъдещо противоправно поведение на подсъдимата като извършител на престъплението. Предвид изложеното до тук ВКС намира, че определените по вид, размер и начин на изтърпяване основно и кумулативни наказания на подсъдимата З. Д. не се явяват явно несправедливи по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК, поради което жалбата й следва да бъде оставена без уважение като неоснователна. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 131 от 22.07.2015 г., постановено по ВНОХД № 150/2015 г. по описа на Великотърновския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.