Р Е Ш Е Н И Е
№251
Гр. София, 11 март 2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП Н. ЛЮБЕНОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 1031/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационни жалби на подсъдимия М. Р. Л., чрез служебно назначения му защитник адв. К. Д. и на подсъдимия Г. С. А., чрез упълномощения защитник, адв. Й.Д. срещу решение № 148/18.07.2019 г. на Пловдивски апелативен съд, първи наказателен състав, постановено по в.н.о.х.д. № 318/2019 г.
В касационните жалби на двамата подсъдими се релевира касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и се прави искане за намаляване на определените им наказания, като за подсъдимия А. се иска прилагане на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК.
В жалбата на подсъдимия Л., като довод в подкрепа на направеното със същата искане се сочи наличието на многобройни смекчаващи обстоятелства, /защитата акцентира върху факта, че престъплението е извършено поради принуда от трето лице/ които са останали недооценени от въззивния съд, поради което определеното наказание е несъответно по тежест на извършеното деяние. Отделно се сочи, че наказанието е отмерено в разрез с трайната практика на ВКС, съгласно която по сходни дела, цитирани в жалбата, се определят наказания в рамките на специалния законов минимум, както и при несъобразяване с предписанията на ТР № 2/2015 г. на ОСНК на ВКС. С жалбата се иска определяне на наказание в рамките на минимума, което да се редуцира при условията на чл.58а, ал.1 от НК.
В жалбата на подсъдимия А. / наименувана писмени бележки / се оспорва справедливостта на наложеното наказание, поради неприлагане на института на условното осъждане, като се сочи, че определеният размер на наказанието не е съобразен с наличието на множество смекчаващи обстоятелства и ниската лична обществена опасност на подсъдимия като деец. В жалбата се навежда и довод за неправилна оценка на касаещите вината обстоятелства, което е довело до пороци при неговата индивидуализация. В заключение се иска прилагане на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК относно отлагане на неговото изтърпяване.
В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият Л. не се явява, като от същия е постъпила молба, че не желае да бъде конвоиран за съдебното заседание от мястото му на задържане. Представлява се от служебно назначения защитник, адв. Д., който поддържа касационната жалба по изложените в същата съображения и с направеното искане за намаляване на размера на наказанието. Защитата застъпва тезата, че неправилно решаващите съдилища са оценили съдебното минало на подзащитния му като отегчаващ отговорността му факт, при положение, че то се явява елемент от състава на престъплението. Моли съдът да отчете обстоятелствата, че по делото не са налице данни за разпространение на наркотични вещества от подсъдимия, както и показанията на свидетелката К. относно мотивите на извършване на престъплението, които въззивният съд е отказал да кредитира.
Упълномощеният защитник на подсъдимия А., пред ВКС поддържа касационната жалба на подзащитния си, като сочи че наложеното наказание не е съобразено по тежест с многобройните смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, както и с ниската обществена опасност на деянията и на личността на дееца, поради което се явява явно несправедливо. Позовава се на подробно изложените в пледоарията си смекчаващи факти, които счита, че следва да бъдат отчетени в полза на подзащитния му и моли да се отложи изтърпяването на общото наказание лишаване от свобода, при условията на чл.66, ал.1 от НК.
Подсъдимият А., в последната си дума пред настоящата инстанция моли за условна присъда.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пред касационната инстанция намира жалбите на двамата подсъдими за неоснователни и счита, че въззивното решение следва да се остави в сила.
По отношение на подсъдимия Л. посочва, че предишните му осъждания с наложени наказания лишаване от свобода, не са изиграли поправителната и възпитателна роля, с която са били определени, още повече, че подсъдимият е бил осъждан с предходна присъда за притежаване на наркотични вещества. Наложеното наказание преценява за справедливо отмерено и съответно на смекчаващите и отегчаващи отговорността на дееца обстоятелства, които преценени съвкупно не дават основание за прилагане на разпоредбата на чл.55 от НК. След редукцията наказанието сочи, че е определено близо до законовия минимум и счита, че прилагането на чл.66, ал.1 от НК се явява в разрез с целите на наказанието по чл.36 от НК.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационните жалби на двамата подсъдими основания и доводите на страните от съдебно заседание и в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 18/12.03.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 262/2019 г., по описа на Пловдивски окръжен съд, наказателно отделение, подсъдимият М. Р. Л. е признат за виновен в това, че на 07.06.2018 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив и без надлежно разрешително е придобил от Г. И. А. и е държал с цел разпространение високорискови наркотични вещества, амфетамин, с общо нето тегло 200,366 гр., на обща стойност 6010,98 лв., поради което и на осн. чл.354а, ал.2, т.4, вр. ал.1, вр. чл.29, ал.1, б.“б“ от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от пет години и четири месеца, което да изтърпи при първоначален строг режим, на осн. чл.57, ал.1,т.2, б.“а“ от ЗИНЗС и глоба в полза на държавата в размер на 20 000 лв.
На осн.чл.59, ал.1 от НК при изтърпяване на наказанието е приспаднато времето, през което подсъдимият Л. е бил с мярка за неотклонение “ задържане под стража”.
Със същата присъда подсъдимият Г. С. А. е признат за виновен в това, че на 07.06.2018 г., в [населено място], без надлежно разрешително е придобил и държал високорискови наркотични вещества, амфетамин, с общо нето тегло 120, 412 гр., на обща стойност 3612,36 лв., поради което и на осн. чл.354а, ал.3, т.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година и глоба в полза на държавата в размер на 3 000 лв., като е оправдан по обвинението относно държането на наркотичните вещества с цел разпространение.
С присъдата на окръжния съд, подсъдимият А. е признат за виновен в това, че по същото време и място е управлявал моторно превозно средство, л.а. марка „марка“, модел „модел“, с рег. [рег.номер на МПС] , след употреба на наркотични вещества, амфетамин, установено по надлежния ред, поради което и на осн. чл.343б, ал.3 от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от осем месеца и глоба в полза на държавата в размер на 1 000 лв.
На подсъдимия А., на осн. чл.23, ал.1 от НК е определено едно общо най-тежко наказание измежду наложените с настоящата присъда, в размер на една година лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим, на осн. чл.57, ал.1,т.2, б.“а“ от ЗИНЗС, към което, на осн. чл.23, ал.3 от НК е присъединено и наказанието глоба в полза на държавата в рамер на 3 000 лв.
На осн.чл.59, ал.1 от НК, при изтърпяване на общото наказание лишаване от свобода е приспаднато времето, през което подсъдимият А. е бил с мярка за неотклонение “ задържане под стража”.
На осн. чл.343г от НК подсъдимият А. е лишен от право да управлява МПС за срок от една година, считано от влизане на присъдата в сила, като на осн. чл.59, ал.4 от НК е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил лишен от това право по административен ред.
С присъдата, съдът е възложил в тежест на подсъдимите и съответните разноски по делото, на осн. чл.189, ал.3 от НПК и се е разпоредил с веществените доказателства.
С решение № 148/18.07.2019 г. на Пловдивски апелативен съд, първи наказателен състав, постановено по в.н.о.х.д. № 318/2019 г., присъда № 18/12.03.2019 г., по н.о.х.д. № 262/2019 г., по описа на Пловдивски окръжен съд е била потвърдена изцяло.
Касационните жалби на подсъдимите Л. и А., чрез защитниците им са подадени в законовия срок за обжалване и от активно легитимирани страни, поради което подлежат на разглеждане, като разгледани по същество се явяват неоснователни и за двамата подсъдими.
Обобщено по отношение и на двете касационни жалби, следва да се посочи, че оплакването на двамата подсъдими за явна несправедливост на наложените им наказания се преценява през призмата на диференцираната процедура, при която е протекло съдебното производство по делото, а именно по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл.371, т.2 от НПК. Подсъдимите са признали изцяло фактите от обстоятелствената част на внесения спрямо тях обвинителен акт и са се съгласили в съдебната фаза на процеса, да не се събират доказателства за установяване на тези факти. Съобразно вида на проведената диференцирана процедура, наказателната отговорност на подсъдимите, законосъобразно е била реализирана при условията на чл.58а от НК, в съответствие с предписанията на разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК.
По жалбата на подсъдимия Л.:
Икорпорираната в жалбата на този подсъдим претенция за редуциране на размера на основното наказание лишаване от свобода до законовия минимум от пет години, което да послужи като база, на основата на която да се приложи редукцията по чл.58а, ал.1 от НК е неоснователна.
Решаващите съдилища са направили вярна преценка на обстоятелствата, които смекчават наказателната отговорност на подсъдимия Л. и правилно са отчели тяхната относителна тежест при определяне на размера на съответното наказание, което преди редукцията с една трета е определено в рамките на средния законов размер. В категорията смекчаващи факти, законосъобразно са причислени самопризнанията на подсъдимия от досъдебното производство, които по естеството си представляват улесняващи разследването доказателства, както и трудовата му ангажираност по времето на извършване на престъплението. Възражението от жалбата, че от смекчаващите обстоятелства неправилно са изключени фактите относно подбудите и мотивите за извършване на престъплението, които според обясненията на подсъдимия от досъдебното производство са поради принуда от трето лице е неоснователно. При избраната от подсъдимия диференцирана процедура фактическите рамки на обвинението се определят от обстоятелствената част на обвинителния акт и не подлежат на промяна, включително и в частта относно мотивите за извършване на деянието. Съгласно тълкувателната съдебна практика, ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС, по-лекото наказание, което деецът получава в рамките на производството по чл.371, т.2 от НПК е съпътствано от известни процесуални ограничения, в това число и по отношение на обвинителните факти, като е недопустимо решаващият съд / първоинстанционен или въззивен/ да събира доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт и допустимата защита остава ограничена в рамките на признатите от него фактически положения. В контекста на цитираното задължително предписание от тълкувателното решение, съдилищата по фактите правилно не са взели предвид обясненията на подсъдимия, в частта относно въздействието, което трето лице му е оказало, за да извърши престъплението. Подобен род факти не се съдържат в обстоятелствената част на внесения обвинителен акт, както и включването им в обвинението би довело до съществени изменения в субективната страна на деянието, което е несъвместимо с правната природа на съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. В този смисъл тезата на защитата за неправилно игнориране на налични по делото смекчаващи отговорността на подсъдимия Л. факти, е напълно неоснователна и противоречи на задължителната съдебна практика по приложението на института на съкратеното съдебно следствие. При тези данни наличните обстоятелства в полза на дееца не могат да бъдат оценени като многобройни, както и не е налице такова с изключителен характер, което да наложи приложението на чл.58а, ал.4 от НК, и наказателната отговорност на подсъдимия да се реализира при условията на чл.55 от НК.
Не може да бъде преценен за основателен и доводът от жалбата за неправилна оценка на отегчаващите обстоятелства, като предходните осъждания на дееца неправилно са ценени в негова тежест, тъй като представляват съставомерен факт за престъплението по чл.354а, ал.2, т.4 от НК. Първият съд в мотивите към присъдата, които въззивната инстанция е възприела за правилни, е посочил, че в тежест на подсъдимия се ценят само осъжданията извън рамките на квалификацията опасен рецидив, а по отношение на съставомерните присъди е отчел, че се касае за аналогични по вид общоопасни престъпления, по чл.354а от НК, осъжданията за които не са изиграли целената поправителна и превъзпитателна роля, с която са били наложени съответните наказания. Изцяло неоснователни са и доводите на защитата за завишен размер на основното наказание, по съображения за противоречия при определянето му с трайната съдебната практика на ВКС за този вид престъпления, съгласно която наказанията се определяли в рамките на минимума. Наказателната отговорност е индивидуална и лична и въпросът с наказанието се решава в съответствие с конкретните факти по делото ,относими към реализацията на наказателната отговорност на съответния деец. В конкретният случай, подсъдимият Л. е признат за виновен относно извършване на престъплението по чл.354а, ал.2 от НК при две форми на изпълнителното деяние и след предходни осъждания за аналогични по вид престъпления, като деянието е извършено в рамките на по-малко от година от изтърпяване на предходно ефективно наказание за същото престъпление. В този смисъл изводът на съда, че се касае за личност със завишена степен на обществена опасност, по отношение на която за постигане целите на наказанието е необходимо прилагане на по-тежка наказателна репресия е напълно правилен и съответен на доказателствата по делото за личната обществена опасност на подсъдимия като деец и на тежестта на извършеното от него деяние.
На последно място, не може да бъде възприето и съображението, че наказанието на подсъдимия Л. е несправедливо поради това, че е по-тежко от наложеното на останалите двама подсъдими, / за третия подсъдим присъдата е влязла в сила / единствено по съображения за предходните му осъждания. ВКС не установи неправилна или незаконосъобразна преценка от страна на контролираните съдилища, на фактите относно съдебното минало на подсъдимия Л., която да е рефлектирала върху размера на наложеното наказание в насока неговото завишаване. Осъжданията на подсъдимия са отчетени на общо основание, като в категорията на отегчаващите обстоятелства правилно са причислени само извън съставомерните осъждания.С оглед изложеното наказанието на подсъдимия Л. е правилно отмерено и е справедливо, поради което претенцията за намаляването му по размер не може да бъде удовлетворена и жалбата следва да се остави без уважение.
По жалбата на подсъдимия А.:
Наказанието на подсъдимия за двете инкриминирани престъпления правилно е индивидуализирано при условията на чл.58а, ал.1 от НК, като за престъплението по чл.354а, ал.3 от НК е определено в рамките близо до минималния законов размер, като след редукцията с една трета е фиксирано на една година лишаване от свобода и глоба в размер на 3000 лв., а за престъплението по чл.343б от НК е отмерено на санкционния минимум от една година, съответно редуцирано на осем месеца лишаване от свобода.
В жалбата на защитата, наказанието на подсъдимия А. се атакува в частта относно ефективното изтърпяване на определеното общо най-тежко наказание от една година лишаване от свобода, като се иска отлагане на изтърпяването му по реда на чл.66, ал.1 от НК.
ВКС намира извода на решаващите съдилища, че за постигане целите на наказанието по чл.36 от НК е необходимо подсъдимият А. ефективно да изтърпи общото наказание лишаване от свобода, за правилен и съответен на тежестта на деянията и личността на дееца. Преценката за начина на изтърпяване на това наказание е основана на завишената степен на обществена опасност на включените в съвкупността престъпления, която за престъплението по чл.354а, ал.3 от НК правилно е изведена от немалкото количество и стойност на наркотичното вещество, а за деянието по чл.343б, ал.3 от НК, от обстоятелството, че подсъдимият е държал наркотични вещества и в автомобила, който е управлявал под тяхно въздействие. При тези данни относно инкриминираните престъпления, възраженията на защитата за явна несправедливост на общото наказание лишаване от свобода, поради ефективното му изтърпяване не могат да бъдат споделени за основателни. Контролираните съдилища са обсъдили въпросът с приложението на чл.66, ал.1 от НК по отношение общото наказание лишаване от свобода, наложено на подсъдимия А. и са достигнали до правилното становище, че наличието на формалните предпоставки за това не е достатъчно, за да обуслови извод за необходимост от отлагане на ефективното му изтърпяване. Въззивният съд е споделил убедителните съображения на първата инстанция, че условното осъждане на подсъдимия няма да способства за ефикасното му поправяне и превъзпитание, и че същото се явява в разрез с целите на наказанието по чл.36 от НК.
В тази връзка следва да се посочи, че приложението на чл.66, ал.1 от НК е само една правна възможност и тъй като по естеството си представлява изключение от общото правило за ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, следва да се прилага само при категоричен извод за кумулативната даденост на изискуемите в текста законови предпоставки – размер на санкцията до три години, чисто съдебно минало на дееца и постижимост на целите на наказанието чрез отлагане на неговото изтърпяване. В конкретният случай съдилищата правилно са отчели отсъствието на третата предпоставка и са отказали да приложат разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК. ВКС споделя изложените от въззивния съд аргументи относно завишената степен на обществена опасност на двете престъпления, като следва да се посочи, че престъплението по чл.354а, ал.3 от НК е осъществено при две форми на изпълнителното деяние, като общото количеството на наркотичното вещество обективно сочи на предназначение за дългосрочна употреба. Съвкупната преценка на цялостната престъпна дейност на подсъдимия показва, че независимо от чистото му съдебно минало, обществената му опасност като личност не може да се оцени като занижена.
В този смисъл ирелевантни се явяват наведените от защитата съображения, че наркотичното вещество не е било предназначено за разпространение / тъй като в този случай би била приложима друга правна квалификация / , както и че приемът на наркотични вещества е бил осъществен от подсъдимия няколко дни преди предприетото от него управление на МПС, инкриминирано по делото, тъй като законът забранява извършването на тази дейност изобщо след употреба на наркотици, без значение от периода, в който е осъществен техният прием.
Доводите за семейното положение на подсъдимия, / фактическо съжителство с жена, която очаква дете от него и заболяване на родител/ и трудовата му заетост, сами по себе си не могат да се противопоставят на извода, че за постигане целите наказанието е необходимо то да бъде изтърпяно ефективно, като се отчете и факта, че определеният от съда размер е в рамките близо до минимума на най-тежкото престъпление от съвкупността.
Предвид изложените съображения, ВКС намери, че отказът на контролираните инстанции да приложат института на условното осъждане по отношение на общото най-тежко наказание от една година лишаване от свобода, определено спрямо подсъдимия А. е правилен и законосъобразен и не е довел до определяне на явно несправедливо наказание, поради което и жалбата на подсъдимия следва да се остави без уважение.
С оглед горното, въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на първата инстанция е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 148/18.07.2019 г. на Пловдивски апелативен съд, първи наказателен състав, по в.н.о.х.д. № 318/2019 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.