2 Р Е Ш Е Н И Е № 152 гр. София, 22 декември 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на седми октомври през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря……..….....Марияна Петрова……….…......……и в присъствието на прокурора….....…......Петър ДОЛАПЧИЕВ.......….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 544 по описа за 2020 г. Производството е образувано по касационна жалба от подсъдимия Х. Т. Х., подадена чрез защитника му - адв. Х. К. от АК – Кърджали, срещу решение № 2 от 06.01.2020г., постановено по внохд № 541/19 г. по описа на Пловдивски апелативен съд. С присъда № 12 от 01.10.2019 г. по нохд № 166/19 г. на Окръжен съд – Кърджали, подсъдимият Х. Т. Х. е признат за виновен в това, че на 15.06.2018 г., в [населено място], при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил „Форд Транзит“, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата на движение по чл. 40, ал. 1 и по чл. 40, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Ц. Г. Ч., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, и чл. 58а, ал. 1 във вр. с чл. 54 от НК му е наложено наказание от една година и осем месеца лишаване от свобода, като е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за това да е осъществил нарушения на правилата за движение по чл. 5, ал. 2, т. 1 и по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. На основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от четири години. На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК на подсъдимия Х. е наложено наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от две години. С присъдата съдът се e произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия заплащането на разноските по делото. По жалба на подсъдимия Х. Х., подадена чрез неговия защитник, е образувано внохд № 541/19 г. на Пловдивски апелативен съд. С решение № 2 от 6.01.2020г. въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. В жалбата се посочват касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Съображенията, изложени в тяхна подкрепа, преповтарят изцяло тези във въззивната жалба. Предлага се отмяна или изменение на въззивния съдебен акт и на първоинстанционната присъда с прилагането на закон за по - леко наказуемо престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б“ от НК; намаляване на размера на наложените наказания и на изпитателния срок по чл.66, ал.1 от НК. Подсъдимият Х. Х. и защитниците му адвокати М. С. и Х. К., редовно призовани, не се явяват пред касационната инстанция. След приключване на съдебното заседание по делото е постъпила молба от адв. К., с която се поддържа жалбата със същите аргументи и се възпроизвеждат направените с нея искания. Частният обвинител М. Г. Т. и нейният повереник – адв. Д. М., редовно призовани, не се явяват. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на жалбата. Излага доводи, че не са налице основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Изтъква, че доводите на защитата относно липса на допуснати нарушения по чл. 40, ал. 1 и 2 от ЗДвП и за квалифициране на осъщественото от подсъдимия деяние по привилегирования състав на чл.343а ал. 1, б. „б“ от НК, са били поддържани пред апелативния съд и на тях е даден отговор във въззивното решение. Посочва, че с оглед на проведеното съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, исканията на защитата не само не могат да бъдат удовлетворени, а и се явяват процесуално недопустими. В рамките на установените факти, прокурорът счита, че законът е приложен правилно, а наложеното наказание намира за справедливо. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Жалбата е неоснователна. Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК Първоинстанционното съдебно производство е протекло по реда на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, като подсъдимият признал фактите по обвинението. При тази процедура съдът е задължен да провери дали самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, и ако намери, че това е така, да проведе съкратено съдебно следствие. В такъв случай за релевантни се приемат всички фактически обстоятелства, посочени в обвинителния акт, обхванати от самопризнанието по чл. 371, т. 2 от НПК. Щом процедурата по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК е законосъобразно проведена, страните не могат да оспорват пред въззивната инстанция (още по-малко пред касационната) приетите по делото факти. На въззивна проверка подлежи единствено правилността на преценката за наличието на съответствие между признанието по чл. 371, т. 2 от НПК и доказателствата, събрани на досъдебното производство. Щом такова съответствие е налице, въззивният съд, както и първоинстанционният, са обвързани от фактическите положения, изложени в обвинителния акт, в тяхната цялост. В обстоятелствената част на обвинителния акт по настоящото дело не са изложени факти за предприети действия от страна на Х. по оказване помощ на пострадалата. Такива факти липсват и в материалите от досъдебното производство. Според обясненията на подсъдимия и показанията на св. В., след произшествието свидетелят се е обадил на тел.112 и повикал линейка, а от показанията на св. Ч. – син на пострадалата, се установява, че при пристигане на линейката, лекарският екип е оказал първа помощ на майка му. При проведена диференцирана процедура по чл. 371, т. 2 от НПК е принципно възможно оспорването на посочената в обвинителния акт правна квалификация в рамките на признатите от подсъдимия факти. В случая обаче претенцията за прилагане на привилегирования състав по чл.343а ал. 1, б. „б“ от НК няма как да бъде удовлетворена, доколкото факти за оказана помощ на пострадалата от страна на подсъдимия не са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и не се съдържат в доказателствата от досъдебното производство. Приетата от съдебните инстанции правна квалификация на осъщественото от подсъдимия деяние като престъпление по чл.343, ал.1, б. “в“ от НК е в съответствие с описаните в обвинителния акт и признати от подсъдимия факти. Възражението, че подсъдимият не е допуснал нарушения на правилата за движение по чл. 40, ал. 1 и 2 от ЗДвП е идентично с направеното пред апелативния съд и на него е даден отговор в мотивите на въззивното решение (л.6 и л.7 от мотивите). Нормата на чл.40, ал.1 от ЗДвП задължава водача на моторното превозно средство преди да започне движение назад, да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението. Видно от законовия текст, посоченото задължение за водача на МПС възниква непосредствено преди предприемане на маневрата движение на заден ход, а не преди качването му в автомобила или при покой на моторното превозно средство с работещ двигател. В този смисъл твърдението в жалбата, че Х. е изпълнил произтичащото от посочената норма задължение преди качването си в автомобила е несъстоятелно. Конструктивната характеристика на товарния автомобил „Форд Транзит“, управляван от подсъдимия, дава възможност на водача да наблюдава пътя зад превозното средство само в страничните огледала. По тази причина за подсъдимия е било налице категорично задължение по смисъла на чл.40, ал.2 от ЗДвП при движение назад да осигури лице, което да му сигнализира за опасност. Твърдението, че Х. не изпълнил това задължение, защото наоколо нямало хора, освен, че не представлява извинителна причина за неизпълнението, е и невярно, тъй като видно от обясненията на подсъдимия и от показанията на св. В., последният разтоварвал стока в непосредствена близост до местопроизшествието. Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК Направеното искане в жалбата за намаляване на срока на наложените наказания лишаване от свобода, лишаване от право да се управлява МПС и на изпитателния срок по чл.66, ал.1 от НК е обвързано с прилагането на закон за по - леко наказуемо престъпление. След като както бе посочено по – горе, не са налице предпоставки за квалифициране на осъщественото от подсъдимия деяние по чл. 343а, ал.1 б.“б“ от НК, липсват основания за ревизиране на съдебните актове на инстанционните съдилища в посочения смисъл. Тезата, че при определяне на размера на наказанията в рамките на приетата от съдилищата правна квалификация по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК не са съобразени смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства; обществената опасност на деянието и дееца и целите на наказанието не е подкрепена с конкретни аргументи, на които касационният съд да даде отговор. Доводи за явна несправедливост на наказанието се излагат относно срока на наложеното кумулативно наказание лишаване от право да се управлява МПС. Като съображения за това се изтъкват трудовата ангажираност на подсъдимия като шофьор и обстоятелството, че допуснатите от него предходни нарушения по ЗДвП са леки и се обясняват с ролята му на активен участник в движението предвид упражняваната от него професия. Такива аргументи са били наведени с въззивната жалба и преценени за неоснователни от апелативния съд. Касационната инстанция споделя изложените от въззивния съд съображения. Действително приложената на л.115 – л.117 от ДП справка за извършени административни нарушения на ЗДвП и наложените за тях административни наказания на Х. Х. не сочи на особена тежест на нарушенията. Впечатление прави обаче тяхната многобройност и осъществяването на повтарящи се нарушения, което свидетелства за липса на дисциплина на подсъдимия като водач на МПС и трайна нагласа за неглижиране на законовите изисквания, регулиращи движението по пътищата. Срокът на наложеното на подсъдимия кумулативно наказание лишаване от правоуправление надвишава с два месеца срока на наказанието лишаване от свобода, което освен, че е в съгласие с изискванията на чл.49, ал.2 от НК, не сочи и на явна несправедливост на наказанието по смисъла на чл.348, ал. 5, т. 1 от НПК. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2 от 06.01.2020г., постановено по внохд № 541/19 г. по описа на Пловдивски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.