Р Е Ш Е Н И Е № 30 Гр.София, 14.05.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Кристияна Генковска при секретаря Петя Кръстева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 451 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК [фирма], [населено място] срещу решение № 516/30.10.14г., постановено по гр.д.№ 635/14г. от Плевенския окръжен съд, с което е отменено решение № 914/16.06.14г. по гр.д.№ 7079/13г. на Плевенския районен съд за признаване за установено на основание чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД по отношение на Й. Ц. Ц., [населено място], че същата дължи на кредитора ЗК [фирма] сумата 16856 лв. ведно със законната лихва от 14.10.13г., представляваща сума, получена без правно основание, за която е издадена заповед за изпълнение № 3357/17.10.13г. по ч.гр.д.№ 5481/13г. от Плевенския районен съд, както и в частта за разноските и вместо това е постановено, че признава за установено на основание чл. чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.34, пр.1 ЗЗД по отношение на Й. Ц. Ц., [населено място], че същата не дължи на кредитора ЗК [фирма] сумата 16856 лв. ведно със законната лихва от 14.10.13г., представляваща сума, получена без правно основание, за която е издадена заповед за изпълнение № 3357/17.10.13г. по ч.гр.д.№ 5481/13г. от Плевенския районен съд. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и на процесуалните правила и поради необоснованост. Моли същото да се отмени и да се постанови ново решение, с което да се признае за установено, че ответникът дължи на касатора сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение. Претендира разноските по делото. Ответникът Й. Ц. Ц., [населено място] оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба констатира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен застрахователен договор „Каско на МПС” на собствения на застрахования автомобил „Фолксваген” със срок на действие от 18.07.08г. до 17.07.09г. На 02.08.08г. при управлението от лицето К. Г. автомобилът е попаднал в шахта на пътното платно, от което са настъпили увреждания на вещта. Застрахователят е заплатил обезщетение за вредите в размер на исковата сума от 16856 лв., като претенцията е предявена за връщане на получено без основание съгласно чл.55 ЗЗД. Решаващият състав е изложил съображения, че по силата на чл.211 КЗ застрахователят може да откаже плащане на обезщетение по имуществена застраховка само в изрично изброените случаи, но след като вече е платил не може да претендира връщане на получено без основание, тъй като е налице валиден застрахователен договор. В този смисъл са отхвърлени въведените от застрахователя основания за отказ за изплащане на обезщетението, уговорени в общите условия на договора – при настъпили вреди вследствие на техническа неизправност и при управление на МПС от незастрахован водач (извън застрахования собственик и неговия съпруг). Въззивният съд е посочил в мотивите, че предявеният установителен иск с правно основание чл.422 във вр. с чл.415 ГПК, във връзка с чл.55, ал.1, пр.1, във връзка с чл.34, пр.1 ЗЗД е неоснователен и следва да се признае за установено по отношение на ответника, че същият не дължи на кредитора сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение. С определение № 856/17.11.15г. ВКС е допуснал касационно обжалване съгласно т.1 на ТР № 1/09г. от 19.02.10г. на ОСГТК на ВКС, за проверка на вероятната недопустимост на обжалваното въззивно решение. Становището на състава на ВКС произтича от следното: Правото да се предяви установителен иск по реда на чл.422 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК произтича от издадена заповед за изпълнение, срещу която е подадено възражение от длъжника за оспорване на вземането. Със съдебното решение се признава за установено съществуването на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, и като последица заповедта за изпълнение влиза в сила, а въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист. Съгласно разясненията в т.10а на ТР № 4/13г. от 18.06.14г. на ОСГТК на ВКС правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване, въвеждането на които от законодателя произтича от обвързаността на правото на иск на кредитора от депозирано от длъжника в заповедното производство възражение. Предметът на делото по установителния иск е ограничен до съществуване на вземането на заявеното основание и в предявения в заповедното производство размер, но и съобразно с оспорването на това вземане от длъжника с възражението по чл.414, ал.1 ГПК. Разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК изрично регламентира, че искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. П. при уважаване на иска е влизане в сила на заповедта, която подлежи на изпълнение, а при отхвърляне на иска - прекратяване на изпълнението /чл.422, ал.3 ГПК/. При издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК тази последица не настъпва, тъй като изпълнение не се провежда до влизане в сила на заповедта за изпълнение, а въз основа на нея не се издава изпълнителен лист и не могат да се предприемат изпълнителни действия. Законодателно уредените последици са мотивирали ОСГТК на ВКС да приеме в т.13 на ТР № 4/13г., че при отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК заповедта за изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване. С оглед на спецификата на производството по предявения иск на кредитора – заявител в заповедното производство след издадена заповед за изпълнение и възражение на длъжника по оспорване на вземането, предявеният иск по реда на чл.422, ал.1 във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и респ. по чл.415, ал.1 ГПК е положителен установителен иск за съществуване на вземането. При основателност на иска съдът се произнася с диспозитив за съществуване на вземането на кредитора срещу длъжника, за което е издадена заповедта за изпълнение, а ако вземането не съществува (не е възникнало или е погасено) съдът постановява диспозитив за отхвърляне на установителния иск на кредитора за съществуване на вземането. В мотивите на ТР № 8/12г. от 27.11.13г. на ОСГТК на ВКС е направено разграничение между положителните и отрицателните установителни искове съобразно със спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор. Спорното право има качеството „предмет на иска”, защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора. Когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право. При отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска (чл.127, ал.1, т.4 ГПК) не е негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда. Предметът на иска по чл.422, ал.1 ГПК е точно и ясно регламентиран, поради което приетите за установени от съда факти, обусловили извод за недължимост на вземането на кредитора, не представляват основание на така предявения положителен установителен иск, поради което съдът не може въз основа на тях на подменя искането, заявено от ищеца и произтичащо от особеностите на спора, по който е образувано делото. Положителният и отрицателният установителни искове, независимо че могат да засягат едно и също право, не са аналогични по правни последици в общия случай и конкретно при предявен иск за вземане, за което е издадена заповед за изпълнение. В обжалваното решение въззивният съд се произнесъл по иск, предявен по реда на чл.422 във вр. с чл.415 ГПК, след постъпило възражение от длъжника срещу издадена заповед за изпълнение. Искът е предявен за установяване на съществуването на вземането на кредитора – заявител в заповедното производството. Решаващият състав е изложил съображения, че така предявеният иск е неоснователен и е отменил първоинстанционното решение, с което искът е бил уважен, но едновременно с това е постановил установителен диспозитив, че ответникът „не дължи на кредитора” сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение. Отрицателен установителен иск не е бил предявен в производството, (а и същият би бил недопустим), поради което въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск. Постановеното въззивно решение е недопустимо и съгласно чл.293, ал.4 във връзка с чл.270, ал.3, изр.3 ГПК същото следва да се обезсили и делото да се върне на Плевенския окръжен съд за постановяване на решение по предявения иск. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе по реда на чл.294, ал.2 ГПК по разноските за водене на делото пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 516/30.10.14г., постановено по гр.д.№ 635/14г. от Плевенския окръжен съд. ВРЪЩА делото на Плевенския окръжен съд за постановяване на решение по предявения положителен установителен иск, предявен по реда на чл.415, ал.1 ГПК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: