РЕШЕНИЕ N 43
София, 10.05.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 4979/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 307, ал. 2 вр. чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК.
Образувано е по молба на С. К. К., Е. К. Д., Н. П. К., Д. Д. Т., М. С. Т. и Н. С. Т. за отмяна на влязлото в сила решение № 96 от 05.08.2016 г. по в. гр. д. № 202/2016 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 14 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2421/2012 г. на Бургаския окръжен съд.
Молителите поддържат, че съдебният акт, чиято отмяна искат, противоречи на влезлите в сила решение № 2229 от 13.07.1994 г. по адм. д. № 2872/1994 г. на ВС, ІІІ-то г. о., и решения по гр. д. № 28684/2006 г. и по гр. д. № 52666/2012 г., двете на Софийския районен съд.
Ответниците - държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, и Администрацията на Министерския съвет на РБ считат молбата за неоснователна.
С определение № 6 от 15.01.2018 г. по чл. 307, ал. 1 ГПК молбата е приета за допустима и е допусната за разглеждане в открито заседание.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира следното по съществото на молбата за отмяна:
1. С решение № 96 от 05.08.2016 г. по в. гр. д. № 202/2016 г. на Бургаския апелативен съд /влязло в сила на 11.07.2017 г., когато не е допуснато до касационно обжалване с определение № 328 от с. д. по гр. д. № 562/2017 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро г. о./ е потвърдено решение № 14 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2421/2012 г. на Бургаския окръжен съд. С него са отхвърлени предявените от Д. Д. Т., М. С. Т., Н. С. Т., Н. П. К., С. К. К. и Е. К. Д. искове за установяване по отношение на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, и по отношение на Администрацията на Министерския съвет на Република България, че ищците са собственици на реална част с площ 2 163 кв. м. от поземлен имот с идентификатор 58356.506.256, целият с площ 6 497 кв. м., по кадастралната карта на [населено място], и за осъждане на Администрацията на Министерския съвет на Република България да предаде на собствениците владението върху посочената реална част.
По делото е установено, че ищците са наследници на С. К. А., починал през 1971 г., комуто, като безимотен, с протокол № 3 от 23.03.1919 г. на Общинския съвет на бившето [населено място], сега [населено място], било разрешено да си построи къща в общинско място от около 2.5 дка. Със заповед № 36 от 10.01.1977 г. на председателя на ИК на ОНС - Б. от наследниците на А. било отчуждено отстъпеното право на строеж.
Първоинстанционният съд приел, че отчуждаването е имало за предмет постройката, изградена от наследодателя на ищците въз основа на учредената му суперфиция в общинска земя, а тезата, че е придобил по давност общинска земя с площ от около 2.5 дка, върху която му е било разрешено да построи къща за лични нужди, намерил за неоснователна. Дори да се приеме, че отчужденият имот е бил собствен на А. и като такъв е бил отчужден по реда на З. /отм./, то той е изцяло засегнат от извършеното след отчуждаването благоустройствено мероприятие - сгради, съоръжения и подземни комуникации, поради което претендираната реална част не би могла да бъде реституирана в полза на ищците по аргумент от чл. 1, ал. 2 от ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС.
Въззивният съд приел за основателно оплакването на въззивниците, че първоинстанционният съд е следвало да зачете задължителната сила на решението по гр. д. № 2872/1994г. на ВС, ІІІ-то г. о., за отмяна на отчуждаването по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Посочил, че изводите на съда са направени в разрез с дадените разяснения по ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС. Извършената от съда преценка за наличие на предпоставките за възстановяване правото на собственост на основание чл. 1, ал. 2 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС по реда на косвения съдебен контрол за материалноправна законосъобразност на реституцията със съдебно решение, е била недопустима. Въззивният съд приел, че с решението от 1994 г. е разрешен въпросът за отмяната на отчуждаването и възстановяване на собствеността, но не и за притежаването на правото на собственост върху имота преди отчуждаването. Намерил, че правото на собственост на ищците не е доказано, защото, освен съдебното решение на ВС от 1994 г., те не притежават първичен документ за собственост, наред с който да установят изпълнението на целия фактически състав на реституционното производство, приключило с възстановяване на собствеността им. Твърдението им, че са придобили имота по давност по ЗД /отм./, не е доказано.
2. С решение № 2229 от 13.07.1994 г. по гр. д. № 2872/1994 г. на ВС, ІІІ-то г. о., е прието, че след предоставяне през 1919 г. на правото на строеж, с изтичане на 20-годишна давност, по силата на чл. 34 от тогава действащия Закон за давността /отм./ наследодателят С. К. А. е придобил на оригинерно основание правото на собственост върху поземления имот. Така предмет на отчуждителното производство е била собствеността върху този имот, а не учреденото върху него право на строеж. След отчуждаването през 1977 г. къщата била съборена, мероприятието „почивна станция” е реализирано, но изобщо не е засегнало спорния имот, върху който неправомерно, без надлежно отреждане и строителна документация, са построени игрище за баскетбол и открит малък детски басейн. Тъй като мероприятието, за което имотът е отчужден, не го е засегнало, и същият отговаря на изискванията за образуване на самостоятелен парцел, са налице условията за допускане на исканата реституция. Влязлото в сила решение за потвърждаване на мълчаливия отказ за отмяна на отчуждаването и самият отказ са отменени и е възстановена собствеността върху 2.5 дка, част от които съставлява парцел V-414 по плана на града от 1962 г.
3. С решение от 18.04.2008 г. по гр. д. № 28684/2006 г. на Софийския районен съд, оставено в сила с решение от 03.04.2012 г. по в. гр. д. № 2524/2008 г. на Софийския градски съд, са уважени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като Министерството на държавната администрация и административната реформа на Република България е осъдено да заплати на Д. Д. Т., М. С. Т., Н. С. Т., Н. П. К., С. К. К. и Е. К. Д. по 4 644 лева, ведно със законната лихва от 21.12.2006 г. и съдебни разноски.
4. По делото е представено и решение от 04.08.2014 г. по в. гр. д. № 422/2014 г. на Софийския градски съд, с което, след частична отмяна на решение от 28.10.2013 г. по гр. д. № 52666/2012 г. на Софийския районен съд, са уважени искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като Администрацията на Министерския съвет на Република България е осъдена да заплати на С. К. К., Е. К. Д., Н. П. К., Д. Д. Т., М. С. Т. и Н. С. Т. по 8 580.33 лева обезщетение за периода от 07.11.2009 г. до 07.11.2010 г., ведно със законната лихва от 07.11.2012 г. и съдебни разноски.
В решенията, описани в т.т. 3 и 4 от настоящите мотиви, съдът се е позовал на влязлото в сила решение № 2229 от 13.07.1994 г. по гр. д. № 2872/1994г. на ВС, ІІІ-то г. о., за отмяна на отчуждаването по реда на ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, и въз основа на него е приел за установено правото на собственост на ищците - наследниците на С. А..
За да се уважи молба за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, е необходимо противоречиво разрешаване на идентичен по страни и предмет правен спор, като решенията по двете дела, които разкриват обективно и субективно тъждество, следва да са влезли в сила в противоположен смисъл.
С т. 5 на ТР № 7/2014 г. от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения като основание за отмяна на неправилно решение по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 307, ал. 4 ГПК е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Това ще рече, че обективно тъждество на производствата има не само при индентитет на основанието и петитума на исковете, по които са образувани, но и когато разрешаването на спора по единия иск имплицитно се съдържа в произнасянето по другия, въпреки различието в спорния предмет между тях, т. е. предметът на едното дело се включва в другото.
Такава хипотеза е налице по отношение на поддържаното от молителите противоречие между решението по гр. д. № 2421/2012 г. на Бургаския окръжен съд, потвърдено с решението на Бургаския апелативен съд, от една страна, и решенията по гр. д. № 28684/2006 г. на Софийския районен съд, оставено в сила с решение от 03.04.2012 г. по в. гр. д. № 2524/2008 г. на Софийския градски съд, и решението по гр. д. № 422/2014 г. на Софийския градски съд, постановено след частична отмяна на решението от 28.10.2013 г. по гр. д. № 52666/2012 г. на Софийския районен съд, от друга страна.
На първо място - налице е съвпадение между страните по двете групи дела. Както по иска за собственост, така и по исковете за обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, на страната на ищците са наследниците на С. К. А.. На страната на ответника по иска за собственост са държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, и администрацията на Министерския съвет на РБ, а по исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД - Министерството на държавната администрация и административната реформа /по гр. д. № 28684/2006 г. на Софийския районен съд/ и Администрацията на Министерския съвет на РБ /по гр. д. № 52666/2012 г. на Софийския районен съд/.
Във връзка с идентичността на страните следва да се посочи, че с решение на Народното събрание на РБ от 27.07.2009 г. за приемане на структура на Министерския съвет на РБ /Обн., ДВ, бр. 60 от 30.07.2009 г./ Министерството на държавната администрация и административната реформа /страна по гр. д. № 28684/2006 г. на Софийския районен съд/ е закрито. С Постановление № 194 от Министерския съвет от 06.08.2009 г. за уреждане на правоотношенията във връзка със закриването на Министерството на държавната администрация и административната реформа /Обн., ДВ, бр. 64 от 11.08.2009 г., с последващи изменения и допълнения/ функциите на закритото министерство са разпределени между администрацията на Министерския съвет, министерството на финансите и министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията. Съгласно чл. 1, т. 1, б. „е” от постановлението към администрацията на Министерския съвет са преминали функциите по управлението на обектите, предназначени за представителните и социалните нужди на централните държавни органи. В съответствие с това разпределение, с чл. 4, ал. 2 на постановлението на администрацията на Министерския съвет са предоставени за ползване и управление обектите на закритото министерството на държавната администрация и административната реформа, предназначени за представителните и социалните нужди на централните държавни органи, съгласно приложението. В приложението по чл. 4, ал. 2, съдържащо списък на предоставените обекти, е включена и почивната база „П.”, където се намира спорният по делото имот. Съобразно така настъпилото правоприемство, обвързана от влезлите в сила решения по исковете за обезщетение следва да се счита администрацията на Министерския съвет, която е една от ответниците и по иска за собственост.
По отношение на държавата като една от страните по иска за собственост: правният спор е възникнал предвид отказа на държавата в лицето на министерството на държавната администрация и административната реформа, с правоприемник за процесния имот администрацията на Министерския съвет, да предаде на собствениците възстановения им имот. Органът, предизвикал с поведението си правния спор, е ответник по исковете както за обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, така и за собственост, в качеството му на упражняващ правото на собственост на държавата по смисъла на чл. 14, ал. 1 ЗДС и поради това явяващ се процесуален субституент на държавата. Ето защо решението, постановено спрямо министерството на държавната администрация и административната реформа, съответно спрямо администрацията на Министерския съвет, обвързва и държавата, т. е. налице е идентичност на страните, тъй като по едното дело участва носителят на материалното право - държавата, а по другите - процесуалният му субституент - министерството на държавната администрация и административната реформа, съответно администрацията на Министерския съвет.
На второ място - макар с втората група решения да са уважени искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като са разрешени спорове по съществуването на вземания за обезщетение от неоснователно ползване на имота, в мотивите съдът се е произнесъл и по принадлежността на правото на собственост върху имота, като е приел, че ищците се легитимират за негови собственици. Това е така, защото една от предпоставките за уважаването на иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползване на недвижим имот без основание е да бъде установено, че през периода, за който се претендира обезщетението, ищецът е собственик на имота.
Следователно, налице са влезли в сила решения, с които е формирано пресъдено нещо между същите страни за същия спор - спора за собственост, противоречащо на друго съдебно решение.
Съгласно чл. 307, ал. 4 ГПК ако прецени молбата за основателна, в случая по чл. 303, ал. 1, т. 4 Върховният касационен съд отменя неправилното решение.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира за неправилно решение № 96 от 05.08.2016 г. по в. гр. д. № 202/2016 г. на Бургаския апелативен съд и потвърденото с него решение № 14 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2421/2012 г. на Бургаския окръжен съд. Въпросът за възстановяването на претендираното от ищците право на собственост, произхождащо от реституция по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, е разрешен с влязлото в сила съдебно решение № 2229 от 13.07.1994 г. по гр. д. № 2872/1994г. на ВС, ІІІ-то г. о. То е постановено в производство по административно правораздаване, в което е упражнен пряк съдебен контрол по отношение отказа по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС за отмяна на отчуждаването. Възстановяването на собствеността по този реституционен закон е възложено на кмета на съответната община, на територията на която се намира имотът, искане за отмяната на отчуждаването на който е направено. Макар кметът на общината /който, като субект на административното правоотношение, участва в производството по обжалване на отказа/ да не е натоварен с представителни функции по отношение на държавата, той следва да се разглежда като еманация на държавата по смисъла на това понятие, изяснено в практика на Европейския съд за правата на човека, обективирана в редица решения /напр. решение от 26.06.2012 г. по делото на Д. и други срещу България, по жалба № 43071/2006 г., станало окончателно на 26.09.2012 г./. В това спорно производство, което има състезателен характер, се установява наличието на предпоставките за уважаване на реституционната претенция и по този въпрос съдебното решение обвързва със сила на пресъдено нещо страните по делото. Налице е окончателно решение, с което на наследниците на С. А. е възстановено правото на собственост върху отчуждена земя, и то не може да бъде лишено от правна сила, като в друго производство - това по иска за собственост, въпросът дали държавата или наследниците са собственици на същата земя бъде преразгледан и решен по друг начин. В същия смисъл са и разясненията, дадени с ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, които поради принципното си значение следва да намерят приложение и по споровете за собственост, произхождаща от реституция по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Приложимостта на този тълкувателен акт следва и от разпореденото с него, че ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС е изгубило сила в частта по т. 4, с която е прието, че косвен съдебен контрол може да се упражни и върху съдебните решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Изложеното изключва възможността за провеждане на косвен съдебен контрол в настоящото производство в пределите, посочени в нормата на чл. 17, ал. 2 ГПК - за валидност и материална законосъобразност на акта за реституция.
След отмяна на неправилното решение делото следва да се върне за постановяване на решение по съществото на спора от въззивния съд, който да се произнесе и по разноските, направени от молителите в производство по отмяна.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК влязлото в сила решение № 96 от 05.08.2016 г. по в. гр. д. № 202/2016 г. на Бургаския апелативен съд и потвърденото с него решение № 14 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2421/2012 г. на Бургаския окръжен съд.
ВРЪЩА делото на Бургаския апелативен съд за постановяване на решение по съществото на спора.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |