Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е              № 2                             С о ф и я,  03 февруари 2009 г.   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на  12  я н у а р и  2009 година в състав:                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:  БОЙКА ПОПОВА                                           ЧЛЕНОВЕ:   РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                    ИВЕТА АНАДОЛСКА       при секретар  Аврора Караджова и в присъствието на прокурора  Борислав Йотов изслуша докладваното от председателя - съдия Бойка Попова касационно дело  № 728 / 2008 година     Касационното производство е образувано по жалба, подадена от защитник на подсъдимия Ж. А. И., срещу решение № 245 от 06.11.2008 г, постановено по в н о х д № 377/2008 г от Пловдивския апелативен съд. В подадената жалба са заявени допуснати нарушения на процесуалния и материален закон – основания по чл. 348, ал.1 т.1 и 2 НПК, и е отправено искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и оправдаване на касационния жалбоподател. Подсъдимият и гражданския ищец / частен обвинител/ Д. М. Д. не участват в третоинстанционното производство. Оплакванията, изложени в жалбата, се поддържат пред В К С от защитник. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на подадената жалба. Върховният касационен съд, провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК и за да се произнесе взе предвид следното :   С първоинстанцинонната присъда № 106 от 18.10.2007 г, постановена при повторно разглеждане на делото – н.д. № 180/2007 година, от Старозагорския окръжен съд, касационният жалбоподател е признат виновен за престъпление по чл. 199, ал.2 т.2 във връзка с ал.1 т.4 НК, осъществено през м. август 2004 г в гр. Г. с предмет на посегателството в размер на 80 лева, собственост на М. Д. Б. от с.г., като грабежът е придружен с убийството на пострадалия, за което е наложено наказание 15 / петнадесет/ години лишаване от свобода. С издадената присъда касационният жалбоподател е осъден да заплати на гражданския ищец и частен обвинител Д. М. Д. - син на пострадалия, обезщетение за неимуществени вреди от престъплението в размер на 5000 лева, със законните последици от това. Присъдата е проверена по жалба на подсъдимия. С обжалваното по касационен ред решение, Пловдивския апелативен съд я е изменил частично по квалификацията,свързана с чл. 29, ал.1 буква”б” във връзка с т.4 от чл. 199, ал.1 НК и по приложението на чл. 59, ал.1 НК. В останалата й част присъдата е потвърдена. Оплакванията в изготвената от защитник на подсъдимия касационна жалба приписват процесуална и материално-правна незаконосъобразност на въззивното решение. Иска се от третата инстанция да упражни правомощията си да оправдае жалбоподателя, за което, според обжалващите, са налице правни основания. Искането не може да бъде удовлетворено по следните съображения : Въззивният съд има процесуално задължение да провери изцяло правилността на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните, в т.ч., и фактическата й правилност и не само когато обжалващият подсъдим оспорва участието си в инкриминираното деяние. В К С констатира, че в случая Пловдивският апелативен съд е изпълнил успешно задълженията си по чл. 314 и сл. НПК. В мотивите на обжалваното решение съдът е изложил собственият си анализ и собствената си оценка на всички доказателствата по делото, а те са представени, както от прокурора, така и от подсъдимия, като някои от тях съдът е възприел и непосредствено в проведеното второинстанционно следствие. Достойнствата на аналитичния доказателствения разбор, изложен от въззивния съд в мотивите на решението му, очевидно се подценяват от обжалващият, щом счита / виж, жалбата/, че при изграждане на вътрешното си убеждение, съдът е отдал незаслужен кредит на един или друг свидетел по делото и в същото време е пренебрегнал неговите обяснения по обвинението. В тази връзка недопустимо се претендира третата инстанция да отхвърли съдебната оценка на доказателствените източници и да сподели тази, която жалбоподателят им прави – например, за значението на свидетелските показания на М. Г. , М. И. и други от свидетелите или за собствените му обяснения по обвинението. Т.е., твърденията на касационния жалбоподател, че вътрешното убеждение на инстанциите по същество е опорочено, не намират никаква опора в материалите по делото. Надлежно формираните от въззивния съд фактически констатации не се различават от фактическите положения, залегнали в първоинстанционната присъда, що се касае до участието на касационния жалбоподател в инкриминираното деяние и отговорността му за него. Въззивният съд само е конкретизирал фактите от предмета на доказване, установявайки от материалите по делото и точната дата от м. август 2004 г, на която е извършено деянието. В доказателствените факти, приети от основния и въззивния съд има само едно различие : Въззивният съд е приел като ново фактическо обстоятелство присъствието на местопрестъплението и участие в деянието и на св. А племенник на касационния жалбоподател, срещу когото досъдебното производство е прекратено на 31.01.2006 г с постановление на прокурор при ОП Стара Загора. По повод приетото ново фактическо обстоятелство защитата на касационния жалбоподател упреква въззивния съд, че не е върнал делото на прокурора, като освен това счита, че това е и основание отговорността на Ж. И. да отпадне. Както правилно е посочил Пловдивският апелативен съд, евентуалните правни последици от установеното ново обстоятелство са извън прерогативите на контролните съдебни инстанции по процесното наказателно производство. Освен това погрешно се счита, че установеният от втората инстанция нов доказателствен факт, е непосредствено основание отговорността на касационния жалбоподател да отпадне. Вярно е, че защитната му теза е изградена на твърдения, че макар и да е присъствал на мястото на престъплението, всъщност деянието е извършено от племенника му, но тази версия е обсъдена много подробно в мотивите на въззивното решение, съпоставена е с всички останали доказателства по делото и е отхвърлена като недостоверна. В заключение - въпросите за вината и отговорността на касационния жалбоподател са разрешени като резултат от фактите, установени по делото и приложимия към тях престъпен състав, поради което няма никакви правни основания за оправдаването му. Понеже касационният жалбоподател по принцип оспорва отговорността си за инкриминирания грабеж, придружен с убийство на жертвата, В К С се занима и с преценката по чл. 348, ал.5 т.1 НПК относно наложеното му наказание, констатирайки липса на основания за намеса в санкционната част на обжалваното решение. При обективен дефицит на намаляващи отговорността обстоятелства, на жалбоподателят е наложено най-благоприятното по вид наказание за престъпление по чл. 199, ал.2 т.2 във връзка с ал.1 т.4 НК, при това в законоустановения минимум. Т.е., наказанието е справедливо, защото е съответно на извършеното престъпление. Функция от наказателната отговорност е задължението на виновния по чл. 45 ЗЗД да репарира пострадалия за причинените му вреди с престъплението. Понеже касационният жалбоподател не прави възражения срещу гражданско-осъдителната част на присъдата и решението, за В К С няма повод да ги обсъжда. Ето защо обжалваното въззивно решение следва да остане в сила.   Поради изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 НПК, Върховният касационен съд, І н.о.   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА решение № 245 от 06 н о е м в р и 2008 г, постановено от ПЛОВДИВСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД по в н о х д № 377/2008 г.     ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :