Р Е Ш Е Н И Е № 94 гр.София, 25.07.2016г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на десети март две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4449/2015 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от И. П. И., чрез адв. Е. Г. от АК В., срещу въззивно решение № 195/04.05.2015 г., постановено от Врачанския окръжен съд по гр.д. № 93/2015 г. Касационното обжалване е допуснато по процесуалноправния въпрос за доказателствената тежест относно фактите и обстоятелствата от значение за законността на уволнението. Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение: Работодателят носи тежестта да докаже фактите и обстоятелствата, въведени като спорни чрез исковата молба, обуславящи законността на уволнението. В случаите на наложено дисциплинарно наказание, работодателят е този, който трябва да установи, че деянието, за което е санкциониран работникът/служителят е извършено от него, както и, че то съставлява нарушение на трудовата дисциплина. По касационните оплаквания: Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по касация [фирма], [населено място], чрез адв. Ю. П. Д. от АК М., е изразил становище с отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, че жалбата е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира следното: Предявени са искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Първостепенният съд отменил заповедта за уволнение, възстановил ищеца И. И. на заеманата длъжност и осъдил работодателя да му заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ само за периода 15.09. – 15.12.2014 г., в размер на 1858,50 лв., като отхвърлил иска за времето след 15.12.2014 г. до 15.03.2015 г. и за разликата до 3716, 80 лв. Ищецът не е обжалвал въззивното решение в неблагоприятната за него част по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Въззивният съд отменил решението изцяло, отхвърлил всички искове, така, както са предявени и присъдил в полза на работодателя съдебноделоводните разноски по делото, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. За да постанови този резултат, съдът установил, че И. И. е заемал длъжността „шофьор на товарен автомобил“ по безсрочно трудово правоотношение с [фирма], [населено място]. Уволнен бил дисциплинарно поради това, че е отказал да управлява микробус Пежо Боксер на 15.09.2014 г. Съдът намерил, че уволнението е законосъобразно – заповедта е мотивирана, спазена е процедурата по чл. 193 КТ, работникът е осъществил деянието, за което е наказан и отказът му да изпълни заповедта на работодателя съставлява нарушение на трудовата дисциплина. Писмено, по реда на чл. 193 КТ, работникът обяснил отказа да управлява автомобила с това, че е технически неизправен, което води на извод, че е бил в известност за нарушението и съдът намерил, че в обяснението се съдържат непосочените в заповедта за уволнение реквизити по см. чл. 195, ал. 1 КТ. Съдът установил, че в счетоводството на работодателя е постъпила фактура № [ЕГН] от 08.09.14 г., издадена от [фирма], [населено място], от която било видно, че на 08.09.14 г. работодателят е изплатил на търговеца сумата 12 лв. за диагностика на ходова част на микробус рег. № Вр. 16-12 АX. Приел обаче, че не е установено работодателят да е бил уведомен от И. за извършената диагностика и резултата от нея, както и за задължителната, в тази връзка, нужда от ремонт. Съдът приел по делото и становище от 09.09.14 г. на [фирма], подписано от управителя, за техническото състояние на Пежо Боксер и нуждата от ремонт. Във въззивното решение е посочено, че не са представени доказателства този документ да е бил предоставен на работодателя, а и ответникът е оспорил истинността и достоверната дата на становището. Носещият доказателствена тежест ищец не е представил убедителни доказателства във връзка с оспорването. Удостоверение № 917/09.12.14 г., прието по делото във връзка с откритото производство по чл. 194 ГПК, било издадено отново от [фирма] и е подписано от неговия управител; по своя характер е писмено свидетелско показание, което е недопустимо доказателствено средство и окръжният съд го изключил от доказателствения материал по делото в мотивите на въззивното решение. Съдът направил извод, че автомобилът не е бил технически неизправен до степен да е опасен за движението, в чиято подкрепа били и събраните доказателства - още на 15.09.14 г. и следващите дни, бил управляван от друг служител на работодателя. Отказът на И. И. да управлява на 15.09.2014 г. поверения му автомобил е неправомерен и съставлява нарушение на трудовата дисциплина. Дори да се приеме, че автомобилът се е нуждаел от ремонт, за периода от 09.09.14 г., няма доказателства той да е уведомил работодателя и да е реализирал ремонта. Основни задължения, според представената по делото трудова характеристика за заеманата от него длъжност, е да управлява автомобила и да извършва превоз на товари, а също и ежедневно да следи за неговата техническа изправност, поради което извършеното нарушение следва да се квалифицира като такова по чл. 187 т. 3 и т. 7 от КТ, за което правилно работодателят му е наложил най-тежкото дисциплинарно наказание "уволнение". Нарушението, както и отношението на работника към него, преценени по реда на чл. 198, ал. 1 КТ, са мотивирали въззивната инстанция да приеме, че наложеното наказание е съответно на допуснатото нарушение. При служебно извършената проверка, касационната инстанция, установи, че въззивното решение е недопустимо в частта по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, по иска за периода след 15.12.2014 г. до 15.03.2015 г. и за разликата над 1858,50 лв. до 3716, 80 лв. В тази част решението на Врачанския районен съд не е обжалвано и е влязло в сила, поради което въззивното следва да се обезсили, на осн. чл. 270, ал. 3 ГПК. В останалата част въззивното решение е допустимо, но неправилно. Заповедта за уволнение е издадена с мотив, че И. И. отказва да управлява микробус Пежо Боксер. Не е посочено в кои дни работникът е осъществил горното деяние, като липсва препращане в заповедта към друг документ. Между страните по делото съществува спор кога, по какъв повод, и как работникът е отказал да изпълни трудовите си задължения, което прави заповедта немотивирана – само по себе си основание за незаконност, на осн. чл. 195, ал. 1 КТ. Според ищеца, преди 15.09.2014 г., прибирайки се от служебна командировка, по пътя, установил проблеми с изправността на микробуса – много трудно го управлявал, машината не стояла добре на пътя. Когато се върнал, уведомил за това изпълнителния директор на дружеството и закарал превозното средство за диагностика в специализирана фирма - [фирма]. Оттам получил становище с констатирани неизправности по 7 броя позиции и крайно заключение, че автомобилът не бива да се експлоатира. Представил на работодателя становището и фактура за заплатената на търговското дружество услуга, като го уведомил, че нужната сума за ремонт е 3 500 лв., но вместо да я осигури, директорът веднага му поискал писмено обяснение за причината, поради която не желае да управлява автомобила и, след като получил такова, го уволнил. В писменото обяснение по чл. 193 КТ работникът е заявил, че отказва да управлява повереното му „Пежо Боксер“ Вр 16-12 АХ, защото автомобилът е технически неизправен. Върху документа е написано ръкописно разпореждане на управителя за изготвяна на заповед за дисциплинарно уволнение, с дата 15.09.20014 г. Такава е издадена на същата дата. От това следва, че обясненията са поискани и дадени не по-късно от 15.09.2014 г., което не изключва възможността това да е сторено и по-рано. От тяхното съдържание не може да се установи, нито кога И. е написал отговора, нито, поради кой негов отказ да управлява микробуса, е издадена. Касае се за съществен елемент от индивидуализацията на нарушението, защото трябва да може да се прецени не само дали действително има отказ за изпълнение на заповед, дадена от работодателя, но още, дали тя е била законна, съответно отказът правомерен ли е към съответната дата, като се установят обстоятелствата, свързани с това въз основа на доказателства, относими към същата дата. Ето защо, основателно е оплакването на касатора, че е необоснован и за изведен в противоречие на чл. 195, ал. 1 КТ изводът на въззивния съд, че заповедта за уволнение била издадена за нарушение, осъществено на 15.09.2014 г. Независимо от казаното, в нарушение на чл. 154, ал. 1 ГПК, необоснован и изведен в противоречие с материалния закон, е и изводът на въззивния съд, че работникът не е имал право да откаже управление на поверения му микробус. Писмените доказателства, съставени от [фирма], [населено място] относно извършена диагностика и констатирани неизправности, са частни, свидетелстващи и, поради това, при оспорване на отразеното в тях, не следва да се открива производство по чл. 194 ГПК, нито тежестта за доказване на релевантните факти, да се разпределя по правилата на чл. 193, ал. 4 ГПК, както неправилно е приел съда. Предоставянето на изправни, незастрашаващи здравето и живота на работника и околните, оръдия на труда, необходими за изпълнение на трудовата функция, се установява по правилата на чл. 154 ГПК от работодателя, като в случая въззивният съд неправилно е приложил цитираната норма. По силата на чл. 124 КТ работодателят е длъжен да осигури на работника или служителя условия за изпълнение на работата, които трябва да са здравословни и безопасни – чл. 127, ал. 1, т. 3 и чл. 275 КТ. Съгласно чл. 5 от Наредба № 12/ 27.12.2004 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с автомобили, и здадена на осн. чл. 276 КТ от министъра на труда и социалната политика и министъра на транспорта и съобщенията, обн., ДВ, бр. 6 от 18.01.2005 г., в сила от 19.06.2005 г., работодателят предприема всички необходими мерки за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с автомобили. Изрично по силата на чл. 16 от същата наредба, работодателят е длъжен да извършва проверка на техническото състояние на автомобилите и окомплектовката им всеки път преди излизането им и след завръщането им от път, като изправността им се удостоверява писмено от упълномощено от работодателя лице, разполагащо с необходимата компетентност; не се допуска използване на автомобил с неизправности (вкл. по кормилната и/или спирачната уредби, звуковата и/или светлинната сигнализации). Работникът е длъжен, при изпълнение на своята работа, да спазва техническите и технологическите правила, както и правилата за здравословни и безопасни условия на труд – чл. 126, т. 5 и 6 КТ. Когато трудовите му функции са свързани с управление на моторно превозно средство, следва да спазва и правилата, предвидените в специалните нормативни актове – ЗДП, ППЗДП, Наредба № 12/2004 г. Наредба № 7/1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване; Наредба № 3/1997 г. за пожарната безопасност на обектите в експлоатация; Наредба за устройството и безопасната експлоатация на преносните и разпределителните газопроводи и на съоръженията, инсталациите и уредите за природен газ – при работа с автомобили, оборудвани с автомобилни газови уредби, както и специалните изисквания за работа със съответното оборудване при работа със специални автомобили и с тролейбуси. По силата на чл. 126, т. 7 КТ, работникът е длъжен да изпълнява нарежданията на работодателя, но само ако са законни, а отказът му е правомерен, когато възникне сериозна и непосредствена опасност за живота или здравето му. В този случай, по силата на чл. 283 КТ, той е длъжен да уведоми незабавно прекия ръководител, като продължаването на работата се допуска, само след отстраняване на опасността. Съгласно чл. 22, ал. 1 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд, в подобна хипотеза, задължение на работодателя или прекия ръководител е незабавно да установи основателността на отказа и да предприеме необходимите мерки за отстраняването на опасността. Следователно, работодателят е този, който трябва да установи, че автомобилът, който е следвало да управлява И. в деня на отказа, е бил технически изправен и безопасен. По делото това не е сторено. Представените товарителници и пътни листове от 03, 04, 05, 16 и 17 септември 2014 г., са неотносими към предмета на делото. Представени са и пътен лист № 42266775/15.09.2014 г. и товарителница от същата дата. Те установяват безспорния между страните факт, че на посочената дата е извършен превоз с микробуса, но не и, че автомобилът, към датата на отказа, е бил действително в техническо състояние, изключваща риска за здравето и живота на шофьора и другите участници в движението. Нещо повече, работодателят е бил уведомен от работника, че автомобилът е неизправен и при управлението му, би съставлявал евентуална опасност за него и трети лица, като изводът на въззивния съд в обратен смисъл е необоснован. Видно от писмените доказателства, изхождащи от работодателя, той е осчетоводил в полза на [фирма], В., на 08.09.2014 г., сума за диагностика на ходова част и окачване на автомобил Вр 16-12 АХ. Работодателят не дава обяснения за каква друга диагностика и с какъв резултат, различни от посочените в становище, съставено на 09.09.2014 г., е платил. Дори, ако се приеме, че уволнението на И. е поради отказа му да управлява на 15.09.2014 г. автомобила, то управителят е уведомен от него на същата дата, с писменото обяснение, за неизправностите на моторното превозно средство. Не се твърди, нито се доказва работодателят да са предприети действия, дължими по чл. 22 ЗЗБУТ. В заключение, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде касирано и спорът разрешен от състава на Върховния касационен съд. По изложените по-горе съображения, дисциплинарното уволнение на И. е незаконно – заповедта е немотивирана, а и отказът на работника да управлява зачисленото му МПС, е с оглед чл. 283 КТ и не съставлява дисциплинарно нарушение. Исковете по чл. 344, ал. 1 т. 1 и т. 2 КТ следва да бъдат уважени. По делото е представено ксерокопие на трудовата книжка на И., от който се установява, че той не е работил по трудово правоотношение в периода след уволнение от 15.09.2014 г. до 15.12.2014 г., поради което му се дължи обезщетение в размер на 1858,50 лв. Работодателят следва да заплати в полза на съдебната власт дължимите по делото, неплатени държавни такси – общо 561 лв. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК работодателят следва да заплати на ищеца сторените по делото, във всички инстанции, съдебноделоводни разноски - общо в размер на 870 лв. Ищецът И. И. дължи на насрещната страна сторените съдебноделоводни разноски съразмерно отхвърлената част от иска – 90 лв. платено адвокатско възнаграждение в първа инстанция. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 195/04.05.2015 г. постановено от Врачанския окръжен съд по гр.д. № 93/2015 г.1 в частта с която искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е отхвърлен за периода след 15.12.2014 г. до 15.03.2015 г. и за разликата над 1858,50 лв. до 3716, 80 лв. ОТМЕНЯ въззивно решение № 195/04.05.2015 г. постановено от Врачанския окръжен съд по гр.д. № 93/2015 г. в останалата част и вместо това ПОСТАНОВИ: ОТМЕНЯ дисциплинарното уволнение на И. П. И. от [населено място], [улица], извършено със заповеди № 89 и 45 от 15.09.2014 г., по иска, предявен против [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], адрес на управление [улица], на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ ВЪЗСТАНОВЯВА И. П. И. от [населено място], [улица] на заеманата преди уволнението длъжност „ шофьор на товарен автомобил и снабдител“, по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, предявен против [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], адрес на управление [улица]. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], адрес на управление [улица], да заплати на И. П. И. от [населено място], [улица], обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода 15.09. - 15.12.2014 г., в размер на 1858,50 лв, както и съдебноделоводни разноски по делото в размер на 870 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. ОСЪЖДА И. П. И. от [населено място], [улица], да заплати на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], адрес на управление [улица], сумата в размер на 90 лв. – сторени в първоинстанционното производство съдебноделоводни разноски, съразмерно отхвърлената част от иска, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], адрес на управление [улица], да заплати в полза на съдебната власт, по сметка на Върховния касационен съд, сумата в размер на 561 лв., дължими по делото държавни такси, на осн. 78, ал. 6 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: