Р Е Ш Е Н И Е № 364 С о ф и я, 19 октомври 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 12 с е п т е м в р и 2012 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно наказателно дело № 1204/2012 година. Делото е образувано по жалба от името на подсъдимия Ж. С. С. от Сливен срещу решение № 48 от 11.05.2012 г. по ВНОХД № 19/2012 г., постановено от Бургаския апелативен съд, което се оспорва с доводи по чл.348, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК. Иска се отмяната му и оправдаване на касатора по предявеното му обвинение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Изложените в жалбата оплаквания се поддържат в касационното производство от процесуалния представител на подсъдимия адв.Р.Г. от АК-Сливен и лично от него. Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 33 от 14.12.2011 г., постановена по НОХД № 343/2010 г. на Окръжен съд-Сливен подсъдимият Ж. С. С. от Сливен е признат за виновен в това, че през 2009 г. в Сливен, при условията на продължавано престъпление съзнателно се е ползвал от частни документи с невярно съдържание – договор за поръчка от 12.09.2007 г., приемо-предавателни протоколи от 27.09 и 27.12.2007 г. и на основание чл.316, вр.чл.309, ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание от 10 месеца лишаване от свобода, отложено за изтърпяване на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в законна сила. Със същата присъда подсъдимият Р. Д. Р. от Сливен е признат за виновен в извършването на престъпление по 255, ал.4 , вр.ал.3, вр.ал.1, т.2 и 6, вр.чл.26, ал.1 от НК, но като е освободен от наказателна отговорност на основание чл.78а, ал.1 от НК му е наложено административно наказание в размер на 5000 лв в полза на Държавата, като е осъден да заплати и съответните на обвинението му разноски по водене на делото. Третият подсъдим по делото М. Г. С. от Сливен е признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение по чл.316, вр.чл.308, ал.1, вр.чл.26, ал.1 от НК. Присъдата е била обжалвана от защитника на подс.С. адв.Р.Г. от АК-Сливен с оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност и искане за отмяната й и оправдаване по предявеното му обвинение, но с въззивното решение тя е потвърдена в наказателно-осъдителната й част досежно този подсъдим, а е изменена само досежно дължимите се от същия разноски по водене на делото. В касационната жалба от името на подсъдимия С. се поддържат наново оплакванията за “необоснованост на присъдата”, нарушение на закона и за явна несправедливост на наложеното му наказание лишаване от свобода заради самото му осъждане, както и във връзка с възможността да бъде приложена разпоредбата на чл.78а, ал.1 от НК, като се прави искане за отменяване на обжалваното решение и оправдаване по предявеното му обвинение, алтернативно за изменянено му за приложението на „условното осъждане”. Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение намира, че касационната жалба е подадена в законния срок, от лице, имащо право на жалба, против въззивно решение, подлежащо на касационна проверка и за допустима, като разгледана по същество, същата е ОСНОВАТЕЛНА, макар и не по изложените в нея съображения. Както първоинстанционната присъда - с въззивната жалба, така и решението на апелативния съд се атакуват с касационната (която в голямата си част е копие на първата) с най-общи доводи срещу процесуалната дейност на съда по оценка на доказателствата и следващите се от тях правни изводи, считайки ги за недостатъчни да обусловят осъждането на касатора по предявеното му обвинение, което, от едва страна, обяснява недопустимото като касационно основание оплакване за „необосноваността” му, а от друга, така наведените и пред въззивния съд доводи са били съобразени от него и са получили надлежен отговор. Недоволството на касатора идва от отказа на съда да даде вяра на обясненията му за осъществения ремонт на камиона и челния товарач, касаещи трите инкриминирани документа, както и от възприетите изводи на експертите от АТЕ, при игнориране, според него, на доказателства, които го оневиняват. Тези оплаквания са неоснователни. Всеки един от тези доводи на защитата на жалбоподателя е бил обсъден от въззивния съд на основата на относимите и допустими доказателства и доказателствени средства и убедително отхвърлен, след обективен и всестранен техен анализ, в съответствие с разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.3 от НПК. Като се е облегнал на заключението на АТЕ, съдът го е ползвал и с оглед на обстоятелствата, установяващи целта за създаване на договора за поръчка от 12.09.2007 г. и двата приемо-предавателни протокола от 27.09 и 27.12.2007 г. ВКС намира, че приетите за установени фактически положения произтичат от надлежно събрани, проверени и правилно оценени доказателства и доказателствени средства, поради което с основание са споделени и от втората инстанция, която на свой ред е изложила собствен анализ на същите и тяхната стойност. Всички факти от значение за разкриване на обективната истина относно деянието на касатора са изяснени съобразно процесуалните изисквания и не е налице какъвто и да е пропуск, допускащ намесата на касационната инстанция за отмяна на проверявания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на основание чл.348, ал.1, т.2 от НПК. При правилно установените факти обаче материалният закон е приложен неправилно, което е последица и от непоследователната позиция на обвинителя. Налице е касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. На подс.С. е бил внесен обвинителен акт за това, че на 12.09.2007 г., на 27.09.2007 г. и на 27.12.2007 г., без да е уточнено къде, „в условията на продължавано престъпление сам съставил неистински частни документи ....., за да докаже, че съществуват негови права и задължения и правно отношение - престъпление по чл.309, ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК”. Пропуснато е в диспозитива на обвинението да се посочи дали те са „употребени” за доказване на такива права и задължения и правоотношение – изискуеми за съставомерността на деянията обективни обстоятелства. В обстоятелствената част на обвинителния акт само е маркирано, че тези документи били представени от подс.С. „в хода на извършената данъчна ревизия от ТД на НАП-Сливен”, очевидно касаещата „Бул гейт”-Е.-Сливен, еднолична собственост на капитала на подс.Р.. В съдебно заседание на 30.11.2010 г. прокурорът е направил изменение на обвинението на основание чл.287, ал.1 от НПК, като е формулирал новото обвинение срещу подс.С. като такова по чл.316 вр.чл.309, ал.1 (без да е споменал чл.26, ал.1) от НК за това, че „в началото на 2009 г. в Сливен, при условията на продължавано престъпление съзнателно се е ползвал от трите частни документа с невярно съдържание (цитираните по-горе – бел.ВКС), пред данъчните власти”, очевидно отстъпвайки от обвинението за съставянето им да може да му се търси наказателна отговорност. За това престъпление подс.С. е осъден, с което приложение на правото се е съгласил и въззивният съд. Дори само от прочита на разпоредбата на чл.316 от НК става ясно, че деецът носи наказателна отговорност за съзнателно ползване на „неистински или преправен документ, от документ с невярно съдържание и от такъв по предходния член (чл.315 от НК)”, свързано с обективните и субективни елементи на някое от престъпленията по чл.308-315 от НК, „когато от него за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност”, т.е. документът следва да отговаря на изискванията за официален или частен, за манипулирането на какъвто, съобразно изискванията на съответния престъпен състав, от извършителя се носи наказателна отговорност. И тъй като умишлено (съзнателно) ползващия се от него деец не може да носи наказателна отговорност за „съставянето му”, то законодателят е въздигнал в престъпление съзнателното му „ползване”. Понятията „истински” или „неистински”, „официален” или „частен” документ, „документ с невярно съдържание”, „лъжливо документиране” са изяснени в чл.93, т.т.5 и 6 от НК и ППВС № 3/82 г., както и в редица ТР и принципни решения на ВС и ВКС, например ТР № 41/11.04.1986 г. по н.д.№ 33/84 г. на ОСНК на ВС, а ползването на такива – и в решения № 522/09.11.2010 г. по н.д.№ 575/2010 г.-ІІІ н.о., решение № 351/26.10.2000 г. по н.д.№ 260/2000 г.-І н.о. и други на ВКС. В тълкувателното решение изрично е посочено, че „за съставянето на истински частен документ с невярно съдържание ...... издателят му не може да носи наказателна отговорност по чл.309 от НК”, а в последно посоченото – че „поради приравняване на отговорността на ползувателя (на посочените в чл.316 от НК документи) към тази на създателя им, той ще отговаря при същите изисквания към умисъла като на създателя”. От тази съдебна практика, която настоящият касационен състав споделя, става ясно, че отговорност се носи от ползувателя на частен документ, който е „неистински” или „с преправено съдържание”, но не и когато той е истински частен документ с невярно съдържание. В цитираното ППВС № 3/82 г., т.6 е разтълкувана разпоредбата на чл.93, т.6 от НК за понятието „неистински документ” в смисъл, че то „не включва съдържанието на писменото изявление като елемент на този документ, следователно, дали той е с вярно или невярно съдържание е без значение за неговата истинност”, като е отречено изразеното в решение № 87/58 г. от ОСНК на ВС становище, че документ с невярно съдържание се приравнява на неистински. От друга страна, престъпното ползване на такива документи като посочените в чл.316 от НК не може да стане вън от тяхното „правно значение” като елемент от понятието „документ”, т.е. какво право или задължение или правоотношение с него се създава, утвърждава или отрича. Последното не е намерило място като факти (фактическо обвинение) в обстоятелствената част на обвинителния акт още при първоначално повдигнатото на подс.С. обвинение, а то не е конкретизирано и във връзка с измененото му в хода на съдебното следствие пред окръжния съд обвинение, свързано и с изискването да се посочи от кои факти се извлича и умисълът му за съзнателното ползване на трите частни документа с невярно съдържание. Това не е самоцелно, тъй като ползването на частен документ с невярно съдържание е наказуемо, но когато се осъществява при друга фактическа обстановка – например при документната измама, за улесняване на длъжностно присвояване и други престъпления, включително и за избягване установяването и плащането на данъчни задължения, с каквито обстоятелства прокурорът е обвързал ползването на документите от подс.С. в обвинителната си реч пред окръжния съд, но като не е развил това си виждане при анализа на доказателствата още на досъдебното производство, за да формулира съответно обвинение на същия. Прокурорът е свързал в настоящия случай съзнателното ползване на документите с представянето им от подс.С. в хода на данъчната проверка на обследваното дружество, но е спрял до тук. Не е конкретизирал, нито ангажирал доказателства за установяване на времето и мястото, пред кого и в каква насока са представени от него трите частни документа с невярно съдържание, какво правно значение са имали те за тази данъчна проверка и оттам – довело ли е това до изискуем се съставомерен вредоносен резултат или не, самостоятелно или съвкупно с действия на други дейци, за да го привлече към дължимата му се наказателна отговорност. По този начин е била отнета и възможността на съда да преценява фактите, за да достигне до преквалифициране на деянието като продължавано престъпление или не за „същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление”, например за каквото е осъден подс.Р., към чиято деятелност всъщност имат отношение действията на подс.С.. ВКС намира, че при така установените факти деянието на касатора се явява несъставомерно като престъпление по чл.316 вр.чл.309, ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК, а поради горепосочените пропуски не може да се квалифицира и като друго престъпление от НК, доколкото това би било допустимо съобразно правомощието на въззивния съд по чл.337, ал.1, т.2 от НПК, а още по-малко това може да бъде сторено от ВКС (при липса и на съответен протест), който не може да установява нови факти, още повече неангажирани от обвинението и по които подсъдимият не се е защитавал. Поради това обжалваното решение в частта му, с която е потвърдена първоинстанционната осъдителна присъда спрямо подс.С. и присъдените в негова тежест разноски следва да бъде отменено и същият на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК следва да бъде признат за невинен и оправдан по така предявеното му при условията на чл.287, ал.1 от НПК обвинение от прокурора за престъпление по чл.316 вр.чл.309, ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК. Разноските, направени за установяване на обективната истина за деянието на подс.С. следва да останат в тежест на държавата, доколкото те не са обвързани с обвинението на осъдения Р., по отношение на когото не е било допустимо касационното обжалване. С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.2 вр.чл.24, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 48 от 11.05.2012 г. по ВНОХД № 19/2012 г., постановено от Бургаския апелативен съд в частта му, с която е потвърдена присъда № 33 от 14.12.2011 г. по НОХД № 343/2010 г. на окръжен съд-Сливен за осъждането на подс.Ж. С. С., със снета по делото самоличност, за престъпление по чл.316 вр.чл.309, ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК с приложението на чл.66, ал.1 от НК и в частта му за дължимите се от последния разноски по делото, вместо което го ПРИЗНАВА за невинен в това през 2009 г. в Сливен, при условията на продължавано престъпление, съзнателно да е ползвал частни документи с невярно съдържание – договор от 12.09.2007 г. и 2 бр.приемо-предавателни протокола от 27.09.2007 г. и от 27.12.2007 г. и го ОПРАВДАВА по предявеното му обвинение по чл.316 вр.чл.309, ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК. Направените по това обвинение разноски по делото в размер на 420 лв остават за сметка на държавата. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :