О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 7

София, 07.01.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести декември през две хиляди двадесет и първата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2019 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на О. В. Т. и Т. К. Ц. – двамата с адрес в [населено място], чрез адв. М. Д., против решение № 10037 от 13 януари 2021 г., постановено по гр.д. № 916/2020 г. по описа на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 7272 от 28 октомври 2019 г., постановено по гр.д. № 751/2016 г. по описа на Софийски градски съд, с което: се обявява за недействителен на основание чл. 135 ЗЗД спрямо В. В. Г. сключеният от К. В. Ц. и О. В. Т. брачен договор, вписан в служба по вписванията под № ..., т....., рег. № ...., с който Ц. прехвърля в изключителна собственост на Т. собствената си 1/2 идеална част от недвижими имоти, придобити по време на брака: апартамент № ..., намиращ се в [населено място], [улица], прилежащо към апартамента мазе № 12 в същата сграда, заедно със съответните принадлежащи към апартамента идеални части от общите части на сградата и 2,48 % ид.ч. от дворното място, върху което е построена сградата, и подземен гараж № ..., разположен в сутерена на същата сграда, заедно със съответните принадлежащи към гаража идеални части от общите части на сградата и заедно с 0,36 % ид.ч. от дворното място; се обявява за недействителен на основание чл. 135 ЗЗД спрямо В. В. Г. на 1/2 от дарения на 07.12.2015 г. с договор за дарение между О. В. Т. и Т. К. Ц., действащ чрез законния си представител О. Т., с н.а. № ...., т. ..., рег. № ...., дело № ..../.... г. по описа на нотариус Д. Д., апартамент № .... и мазе № 12, със съответните идеални части от общите части на сградата и на дворното място, върху което сградата е построена. В полза на В. В. Г. са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Решението е недопустимо като потвърждаващо недопустимо първоинстанционно решение, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила – не е обсъдено становището за липса на изрично искане от страна на ищеца за обявяване на относителна недействителност за 1/2 ид.ч. и на втората разпоредителна сделка – дарение, сторена между касаторите, тъй като ищецът е поискал да бъде конституиран като ответник малолетния Т. Ц., но не е направил изрично искане за обявяване на относителна недействителност и по отношение на последващата сделка, поради което съдилищата са излезли извън предмета на иска, очертан с исковата молба, като са обявили за недействителна сделка, която не е атакувана с иска и за която ищецът не е направил изрично искане в исковата си или в допълнителна молба. Решението е постановено при обективно неизяснена фактическа обосновка, игнорирани са направените фактически твърдения за причината за сключване на брачния договор, както и че имотът, макар и придобит по време на брака, не е придобит със съвместен принос на двамата съпрузи, а е бил лична собственост на Т. – съпруга недлъжник, поради което сключеният брачен договор е с предмет имущество, което не принадлежи на длъжника. Касаторката е твърдяла, че не е знаела за увреждането, което се доказва от събраните доказателства, а неотносим е фактът, че призовки и съобщения за дела на съпруга й са получавани от нея; съпрузите са били във фактическа раздяла, като отношенията им са станали достояние само на най-близки лица, чиито показания не са кредитирани. Не е обсъдено, че дарението е извършено според изричното желание на бащата на касаторката с цел защита интересите на втория касатор – негов внук. Не е обсъдено, че процесното жилище е семейно и като такова е несеквестируемо имущество. Съдът не е спазил и задължението си с оглед защитата правата и интересите на малолетния касатор да уведоми Дирекция „Социално подпомагане“. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се и че обжалваното въззивно решение е недопустимо и очевидно неправилно.
Ответникът В. В. Г., с адрес в [населено място], Руска Федерация, и адрес за призоваване в [населено място], чрез адв. В. И., в отговор на касационната жалба излага доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за правилността на обжалваното съдебно решение.
Срещу същото съдебно решение е подадена касационна жалба и от К. В. Ц., с адрес в [населено място], Софийска област, представляван от адв. Г. П..
В тази касационна жалба се излагат същите доводи, както в жалбата на О. Т. и Т. Ц., като допълнително се твърди, че Т. може на собствено основание да оспорва качеството на кредитор на бившия си съпруг, тъй като представеното решение на Софийски градски съд е по дело, в което тя не е вземала участие и то няма сила на пресъдено нещо спрямо нея, а съдът не е обсъдил оспорването, сторено от нея, и не се е произнесъл по доказателствените й искания в тази насока. Въззивният съд не бил обсъдил основанията за обявяване на относителна недействителност за втората сделка. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че въззивното решение е недопустимо и се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, които преповтарят въпросите в изложението на Т. и Т. Ц..
В отговор на тази касационна жалба ответникът В. В. Головатюк отново поддържа доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване и за нейната неоснователност по същество.
Въззивният съд приема, че предмет на разглеждане пред първата инстанция са искове с правно основание чл. 135 ЗЗД. Взето е предвид, че на 22.12.2014 г. К. Ц. сключил с О. Т. – негова съпруга към този момент, брачен договор, по силата на който й прехвърлил в изключителна собственост придобитото по време на брака им недвижимо имущество – апартамент и гараж; бракът между К. Ц. и О. Т. е прекратен сред сключването на брачния договор; на 07.12.2015 г. Т. дарила на непълнолетния им син Т. Ц. процесният апартамент, за който се легитимирала като изключителен собственик по силата на брачния договор; с решение № 13132/2012 г. на Софийския градски съд в полза на ищеца Г. са признати парични вземания срещу К. Ц. в размер на 55000 евро и общо разноски от 20122,83 лева, както и 48000 евро, 37500 лева и 22800 щатски долара и 26022,01 лева разноски по гр.д. № 14254/2012 г. по описа на Софийския градски съд; по образуваното срещу К. Ц. изпълнително дело са събрани суми частично в размер на 43480,08 лева и са останали непогасени вземания в размер на 103000 евра, 40064,76 лева и 22800 щатски долара; с решение по гр.д. № 45067/2014 г. по описа на Софийския районен съд Т. е осъдена да заплати на Г. сумата от 5000 щатски долара. За неоснователни са счетени оплакванията за недопустимост на първоинстанционното решение в частта, с която е обявен за недействителен спрямо Г. сключеният между Т. и Т. Ц. договор за дарение поради произнасяне по непредявен иск – ищецът изрично е упражнил защитата си на кредитор и срещу последващата разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил, като е предявил на 14.07.2016 г. иск срещу Т. Ц. и го е привлякъл наред с първоначалните ответници по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК; съдът е приел иска за съвместно разглеждане с изрично определение от 03.11.2016 г. За правилно е прието, че са налице всички материални предпоставки за уважаване на исковете – качеството на кредитор на ищеца произтича от парични вземания, възникнали преди увреждащата го сделка през 2014 г.; ищецът се легитимира като кредитор на съдебно признати ликвидни и изискуеми вземания и считано от първото осъдително решение, постановено на 28.11.2014 г. (предхождащо сключването на брачния договор и на дарението), К. Ц. е имал знание за увреждането – всяко отчуждаване на имот обективно води до намаляване имуществото на длъжника и този правен резултат е настъпил с брачния договор, който е възмездна сделка; длъжникът е знаел за увреждането поради заведените срещу него осъдителни искове и постановения осъдителен съдебен акт, а знанието на съпругата и низходящия се предполага по презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, необорена в процеса. За неубедителни са приети твърденията на Т., че към момента на сключване на първата увреждаща сделка тя и К. Ц. са били във фактическа раздяла, тъй като доказателствената стойност на събраните гласни доказателства в тази връзка се поставя под съмнение с оглед особено близките отношения на свидетелите с ответниците, а и писмените доказателства свидетелстват, че призовки и съобщения по делата са връчвани и чрез съпругата, както и че Т. е осъдена да плати в полза на Г. парични суми. Отречено е да са ангажирани доказателства за несеквестируемостта на процесните имоти; освен това чрез извършеното разпореждане длъжникът сам се отказва от предвидената в закона привилегия на несеквестируемостта.
Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на ВКС последователно се застъпва разбирането, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИД ГПК, обн. ДВ бр. 86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия – т.е. порокът следва да е установим пряко от мотивите на обжалвания съдебен акт. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, без последното да съставлява особено тежък случай, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В процесния случай твърдението на касаторите Т. и Т. Ц. за допусната от въззивния съд очевидна неправилност е без обосновка. От мотивите на въззивното решение соченият особено тежък порок не се установява.
Касационният съд приема, че следва да допусне касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК поради вероятната недопустимост на въззивното решение като постановено по нередовна искова молба. Разглеждането на сочения порок на решението по същината си ще обхване и въпроса в касационните жалби следва ли кредиторът изрично да направи искане до съда за обявяване на относителна недействителност и на втората извършена сделка, или е достатъчно да поиска конституирането като страна по делото на третото лице, с което съконтрахента на длъжника е договарял, за да приеме съдът, че искът по чл. 135 ЗЗД е предявен и срещу последващата сделка.
По останалите поставени от касаторите въпроси, свързани с предпоставките за основателността на иска по чл. 135 ЗЗД, задължението на съда да обсъди всички имащи значение за разрешаване на спора доводи на страните и доказателствата по делото и да се произнесе по доказателствените им искания, преценката на свидетелските показания по чл. 172 ГПК, значението на разпореждане с несеквестируемо имущество, и защитата на интересите на ненавършило пълнолетие лице в съдебен процес по смисъла на ЗЗДет, съдът ще се произнесе в случай, че в процеса по чл. 290 ГПК приеме, че обжалваното въззивно решение е допустимо, и в този случай ще ги разгледа като доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение.
За касационното обжалване касаторите дължат държавна такса от по 757 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 10037 от 13 януари 2021 г., постановено по гр.д. № 916/2020 г. по описа на Апелативен съд София.
УКАЗВА на касаторите О. В. Т. и Т. К. Ц. в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представят в деловодството на касационния съд доказателство за внесена по сметката на ВКС държавна такса от 757 лева, като в противен случай производството по касационната им жалба ще бъде прекратено.
УКАЗВА на касатора К. В. Ц. в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателство за внесена по сметката на ВКС държавна такса от 757 лева, като в противен случай производството по касационната му жалба ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на IV г. о. след представяне на доказателство за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: