Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е     № 72   гр. София, 09 април  2010г.     В   ИМЕТО   НА   НАРОДА                 Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на  двадесет  и девети  януари,  две хиляди и десета година,  в състав:                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ВЕРОНИКА  ИМОВА        ЧЛЕНОВЕ :   КЕТИ  МАРКОВА                                                                           ЦВЕТИНКА  ПАШКУНОВА     при  участието на секретаря   ЛИЛИЯ  ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора   АТАНАС  ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдията   КЕТИ  МАРКОВА н. д. №  761/ 2009г.   Производството е за възобновяване, на основание чл. 423, ал. 1 НПК, образувано по искане на задочно осъдения М. М. М., чрез защитниците си- адв. Д. А. и адв. Вл. С. , за възобновяване на НОХД № 1678/ 1995г., по описа на Софийски районен съд, наказателна колегия, 18 състав, и отменяване на постановената по същото дело присъда № 7 от 5. 03. 1999г. Молителят, лично и чрез редовно упълномощения си в настоящото производство защитник, поддържа искането, по изложените в него съображения, със заявеното искане. Аргументира се, че не е знаел за разглеждането на делото от първоинстанционния съд, тъй като не е бил уведомен, и спрямо него не била изпълнена процедурата по чл. 254, ал. 1 НПК. Позовава се и на изтекла давност, алтернативно- прави искане за оправдаване, или намаляване размера на наказанието. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че искането на осъдения е неоснователно, тъй като същият е знаел за воденото срещу него наказателно производство, надлежно му е бил връчен обвинителен акт, и деецът съзнателно се е отклонил от съдебното производство. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като взе предвид доводите в искането, становищата на страните, и в рамките на правомощията си по чл. 425, вр. чл. 423 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С атакуваната присъда № 7 от 5. 03. 1995г., постановена по НОХД № 1678/ 1995г., Софийският районен съд, наказателна колегия, 18 състав, по отношение на подсъдимия М. М. М., от с. Ш. поле, обл. Кърджали, е постановил следното: Признал е посочения подсъдим за виновен в извършени от него две отделни престъпления, с правна квалификация съответно: по чл. 152, ал. 3, т. 1 и 4, вр. ал. 1, т. 2 НК, по чл. 152, ал. 3, т. 1 и 4, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за всяко от които го е осъдил на по десет години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 НК му е определил едно общо наказание- 10 години лишаване от свобода, което е постановил да се изтърпи при строг първоначален режим. Присъдил е разноски по делото, възложени в тежест на подсъдимите по делото, както и разпореждане с веществените доказателства. Присъдата не е била обжалвана от посочения подсъдим и е влязла в сила. ВКС в настоящия си състав, намира молбата за възобновяване за процесуално допустима. Макар цитираната присъда да е от 1995г., а искането за възобновяване да е депозирано пред първоинстанционния съд на 7. 12. 2009г., по делото няма данни, въз основа на които да се направи извод, че осъденото лице е знаело за постановената присъда в един по- ранен момент, предхождащ задържането му за изпълнение на присъдата на 26. 08. 2009г., съобразно приложената справка от Затвора- гр. С.. Ето защо, настоящата инстанция приема, че искането е направено в срока по чл. 423, ал. 1 НПК. Разгледано по същество, същото е неоснователно. Съображенията за това са следните: Съдебното производство по НОХД № 1678/ 95г., по описа на СРС, НК, 18 състав, срещу молителя М. и още пет лица, е било образувано по обвинителен акт на СРП, по сл. дело № 4163/ 91г., по описа на отдел „Следствен”-София- град, V РПУ на МВР. Първоначално, делото е образувано под № 148/ 1992г., по описа на Пети районен съд- София. На подсъдимия М, с взета от предварителното производство мярка за неотклонение „задържане под стража”, на 6. 04. 1992г., лично, е бил връчен препис от обвинителния акт, заедно с призовката за първото съдебно заседание, насрочено за 21. 05. 1992г. Впоследствие, след като мярката за процесуална принуда на посочения подсъдим е изменена в по- лека, определената от съда парична гаранция от 3500 лв. е била внесена (на 8.07. 1992г.), и след като е бил освободен от СЦЗ, той се е укрил, поради което не е могъл да бъде открит и доведен принудително както за поредното съдебното заседание, насрочено за 19- 20. 10. 1992г., така и за всички следващи. Видно от писмо, рег № Я- 1179/ 13. 10. 1992г., на РДВР- Кърджали, М. е напуснал пределите на РБ през м. август 1992г., установявайки се в Р Турция, с неизвестен адрес. Обявен е за общодържавно издирване, след отмяна от СГС на определението за изменение на мярката за неотклонение на молителя, с потвърждаването на първоначалната- „задържане под стража”. След като издирването не е дало резултат, съдебното производство е прекратено, с мотив да се предяви предварителното производство на пострадалите лица. Впоследствие, по същия първоначален обвинителен акт, препис от които вече е бил надлежно връчен на осъдения М. по предходното, прекратено съдебно производство, е образувано НОХД № 1678/ 95г., на СРС, НК, 18 състав, по което е постановена атакуваната осъдителна влязла в сила присъда. Очевидно е, че компетентният първоинстанционен съд е изчерпил всички процесуални възможности да открие местонахождението на молителя и да го призове за съдебните заседания, осигурявайки му възможността да упражни правото си на лично участие в производството по делото. След като съдът е събрал убедителни и непротиворечиви доказателства за това, че осъденият по своя воля се е укрил, напускайки пределите на РБ, и по този начин се е отклонил от провежданото срещу него наказателно съдебно производство, е разгледал делото в негово отсъствие, при условията на чл. 268, ал. 3 НПК (отм.), действал към момента. На основание чл. 70, ал. 1, т. 6 НПК (отм.) му е назначил служебен защитник, с участието на който производството е приключило с постановяване на влязлата в сила присъда. От всичко изложено до тук става ясно, че към процесуалната дейност на СРС по конкретното дело, не може да бъде отправен какъвто и да било упрек. Нормата на чл. 423, ал.1 НПК регламентира в кумулативна даденост предпоставките за уважаване на искането за възобновяване на наказателно дело на задочно осъдено лице, а те са следните: депозирането му в шестмесечен срок, считано от узнаване на влязлата в сила присъда, и неучастието на осъдения в наказателното производство, освен когато след изпълнение на процедурата по чл. 254, ал. 4 НПК осъденият не се е явил в съдебно заседание без уважителна причина или се е укрил. В конкретния случай обаче, от данните по делото става ясно, че осъденият М. е знаел за образуваното и провеждано по отношение на него наказателно производство.частвал е лично по време на цялото досъдебно производство, а след връчване на обвинителния акт, и в съдебната фаза на процеса пред първата инстанция, до промяната на мярката му за неотклонение от „задържане под стража” в по- лека, когато, за да избегне правосъдието се е укрил на територията на чужда държава. Казано с други думи- задочното осъждане на М. е изцяло резултат на обективираната му собствена воля за укриване от наказателното преследване. Предвид гореизложеното, като обсъди и оцени наличните безспорни данни по делото, касационната инстанция прие, че като неоснователно, искането за възобновяване следва да бъде оставено без уважение, съгласно чл. 423, ал. 1, изр. 2 НПК. Спрямо молителя е била изпълнена процедурата по връчване на препис от обвинителния акт, по чл. 253, ал. 1 НПК (отм.), действал към момента на извършване на коментираното процесуално действие, уредена понастоящем с нормата на чл. 254, ал. 4 НПК. В този смисъл, спазването на правилото за връчване на препис от обвинителния акт, уредено с изменението на чл. 254, ал. 4 НПК (ДВ, бр. 109/ 2008г.), в сила от 26. 12. 2008г., следва да се преценява на базата на действащото към съответния момент процесуално законодателство, а не на актуалното. Обратният подход би означавал, по дефиниция, да се възобновят всички наказателни дела, разгледани при условията на задочно производство преди тази дата, а очевидно не такава е волята на законодателя. Процесуалният закон действа за в бъдеще, и следователно законността на всяко конкретно процесуално действие следва да се оценява съобразно онзи закон, който е действал към датата на извършването му, а не който и да било последващ. Ето защо, механичното отнасяне на актуалната норма на чл. 254, ал. 4 НПК, синхронизирана с тази на чл. 423, ал. 1 НПК, с едновременното им изменение, към действия, извършени преди влизането на цитираните разпоредби в сила, би довело практически до придаване на обратно действие на процесуалния закон, което е недопустимо. Следва да се изтъкне, че всички обсъждани актуални норми са съобразени с повдигането на обвинение пред съда с обвинителния акт, което съществено ги отличава от съществуващия по отменения НПК процесуален ред. Регламентираният с нормата на чл. 423 НПК институт на възобновяването на наказателни дела по искане на задочно осъдения, цели да възстанови правото на това лице да участва лично в процесуалните действия, предприети срещу него, в рамките на наказателното преследване. Негово конституционно право, скрепено с разпоредбата на чл. 55 НПК, уредено като стандарт и съгласно чл. 6, §3, б. „c” и „d” ЕКПЧОС, е участието в наказателното производство. Поради това, задочно осъденият може да претендира възобновяване на наказателното дело само тогава, когато правото му на лично участие е било накърнено, но в резултат на незаконосъобразните действия на компетентните органи на досъдебното производство и/ или съда, но не и в случаите, когато причина за това е собственото му недобросъвестно процесуално поведение, сочещо на отклонение и/ или укриване. Когато обвиняемият (подсъдимият) не е бил уведомен по надлежния ред за предстоящите процесуални действия спрямо него, в резултат на нарушена процедура по призоваването му, и въпреки това съответният орган ги е осъществил в условията на задочно производство, или то е проведено в негово отсъствие, но при липсата на предвидените по чл. 269, ал. 3 НПК предпоставки, няма съмнение, че напълно основателно задочно осъденото лице би се позовало на допуснатите нарушения, рефлектиращи в негативен аспект върху правото му на защита в процеса, едно от които е това на лично участие. Безспорно, процесуалният механизъм за отстраняването им е именно възобновяването на делото, свързаната с това отмяна на опорочения влязъл в сила съдебен акт, и връщане на делото в стадия, когато е започнало задочното производство- чл. 425, ал. 2 НПК. Съвсем различно е обаче положението, когато компетентните органи са изпълнили перфектно задълженията си да обезпечат законосъобразното упражняване на правата на страните в процеса, и основанието за провеждане на задочното производство е единствено недобросъвестното процесуално поведение на осъденото лице. Тук е мястото изрично да се посочи, че последното освен права, има и определен кръг от задължения в процеса, включително за явяване пред съответния орган. В този смисъл, евентуалното удовлетворяване на искания за възобновяване, основани на доказано процесуално поведение от вида на коментираното, като цяло сочещо на злоупотреба с права от обвиняеми и подсъдими, практически би довело до обезсмислянето на задочното производство, като уредена от закона възможност за разглеждане и приключване на наказателните дела. Ето защо, при конкретните данни по делото, ВКС намери, че липсва основание за удовлетворяване на искането на осъдения М. за възобновяване на делото. Неоснователно е и позоваването на изтекла давност за изпълнение на наказанието, тъй като съгласно чл. 82, ал. 3 НК през целия период, считано от влизане в сила на присъдата, до задържането си, при влизане на територията на РБ, осъденият е издирван от компетентните органи за изпълнение, от което следва, че давностният срок в случая е 15-годишен- чл. 82, ал. 4, вр. ал. 1, т. 3 НК. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 425, вр. чл. 423 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на задочно осъдения М. М. М., от с. Ш. поле, обл. Кърджали, за възобновяване на НОХД № 1678/ 1995г., по описа на Софийски районен съд, наказателна колегия, 18 състав, и отменяване на влязлата в сила присъда № 7 от 5. 03. 1999г., постановена по него. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.         ПРЕДСЕДАТЕЛ :         ЧЛЕНОВЕ :