Ключови фрази
Средна телесна повреда * принцип на равенство на страните * способи за доказване

Р Е Ш Е Н И Е

№ 279
гр. София, 30.06.2015 г.


В И М Е Т О НА Н А Р О Д А



ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и петнадесета година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ГАЛИНА ТОНЕВА

при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 649/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:


Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл.422 ал.1 т.5 от НПК по искане на осъдения Р. С. Е. чрез защитника му – адв.Ф. Ф. за възобновяване на ВНОХД № 340/2014 г. по описа на окръжен съд – гр. Ловеч, отмяна на постановеното по него решение № 123 от 17.12.2014 г., с което е потвърдена присъда № 28 от 19.08.2014 г. по НОХД № 459/2013 г. по описа на РС Тетевен и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Алтернативно се предлага ВКС да отмени присъда № 28 от 19.08.2014 г. по НОХД № 459/2013 г. на РС Тетевен и потвърждаващото я решение на въззивния съд, като делото се върне на първата инстанция за ново разглеждане от друг съдебен състав.
В искането на осъденото лице са релевирани твърдения за наличие на касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Молителят твърди, че както присъдата на РС Разград, така и решението на ОС Разград са постановени в разраз с материалния закон и в нарушение на задължителната съдебна практика по въпросите за телесните повреди /ППВС № 3/79 г., т.10/, тъй като инкриминираното деяние е квалифицирано по чл.129 от НК без да е установено по безспорен начин, че причиненото телесно увреждане е довело до трайно затрудняване движението на крайника /хватателните функции на лявата ръка/ на пострадалия М. Р..
На следващо място в искането се твърди, че присъдата на РС Тетевен не отговаря на изискванията на чл.305 ал.3 изр.2 от НПК, тъй като събраните противоречиви доказателства не са обсъдени по надлежния ред и съответно в мотивите на съда не се съдържат аргументи защо приема едни от тях, а другите отхвърля. В частност се сочи, че показанията на св.Г. С. изцяло са игнорирани, без никакъв коментар, като практически те оборват изцяло обвинителната теза за причинена средна телесна повреда на пострадалия. Твърди се още, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на принципите на наказателния процес, регламентирани в чл.12 и чл.13 от НПК, като е отказал да изслуша и приеме изготвените на досъдебното производство единична, тройна и допълнителна тройна експертизи, изготвени съответно от Началник отдел съдебна медицина при МБАЛ-АД-Л. и експерти от Клиниката по ортопедия и травматология при УМБАЛ [фирма] – Пл., с предварителното становище, че същите са непълни и противоречиви.
Относно въззивното решение на ОС Ловеч единствено се прави коментар, че фактическите и правни изводи, залегнали в първоинстанционния съдебен акт са възприети безкритично, като искането на защитата за назначаване на петорна съдебно-медицинска експертиза било оставено без уважение.
В съдебно заседание на касационната инстанция осъденият Р. Е., редовно призован, не се явява. Неговият защитник адв.Ф. моли искането за възобновяване да бъде уважено, като поддържа изложените в него доводи.
Представителят на ВКП дава заключение, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното:
С присъда № 28 от 19.08.2014 г., постановена по НОХД № 459/2013 г., Районен съд гр. Тетевен е признал подсъдимия Р. С. Е. за виновен в това, че на 26.04.2010 г. в местността „Р.“ в землището на [населено място], Л. област умишлено е причинил средна телесна повреда на М. М. Р. от [населено място], Л. област, изразяваща се в пълно травматично изкълчване на ставните повърхности на пети пръст на лявата ръка - дисталната фаланга, с рентгенови данни за счупване в основата на същата фаланга, повреда, обуславяща трайно затруднение движенията на лявата ръка, поради което и на основание чл.129 ал.1 вр.чл.54 от НК го осъдил на 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, изтърпяването на което отложил на основание чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 /три/ години.
Със същата присъда подсъдимият Е. бил осъден да заплати на М. Р. сумата от 2000 лв. за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 26.04.2010 г. до окончателното й изплащане, като до пълния предявен размер от 10000лв., гражданския иск бил отхвърлен.
В тежест на подсъдимия били възложени направените по делото разноски и държавната такса върху уважената част от гражданския иск.
С решение № 123 от 17.12.2014 г. по ВНОХД № 340/2014 г. по описа на Окръжен съд Ловеч първоинстанционната присъда била потвърдена.
Решението на Ловешкия окръжен съд от 17.12.2014 г. не е подлежало на касационно обжалване, като искането на защитника на осъдения Р. С. Е. – адв.Ф. за възобновяване на наказателното дело е депозирано по пощата на 17.04.2015 г., поради което ВКС намира, че е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл.420 ал.2 от НПК в законоустановения от чл.421 ал.3 от НПК срок срещу акт, подлежащ на проверка по реда на възобновяването по чл.419 ал.1 от НПК.
Разгледано по същество, искането на осъдения Р. С. Е. е неоснователно.
В по-голямата си част искането на защитника на осъдения Е. съдържа възражения досежно начинът, по който е демонстрирана процесуалната активност на първоинстанционния съд за разкриване на обективната истина, за това, че същата е довела до необективно и непълно изясняване на фактическата обстановка, за това, че фактическите и правни изводи в мотивите към присъдата са изградени при непълнота на доказателствата и при непълен и необективен анализ на наличните по делото доказателства. Макар декларативно да се иска отмяна на решението на въззивния съд, по отношение на същото не са направени конкретни възражения, а е отбелязано в най-общ план, че в него няма собствен доказателствен анализ, като безкритично е възприета изложената от районния съд фактическа обстановка.
Тези доводи са неоснователни. В искането не се отчита принципното положение, че когато се иска възобновяване на наказателно производство, по което са постановени съдебни актове от първата и въззивната инстанции, на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК подлежи въззивният съдебен акт, респ. дейността на контролната инстанция. Съдържанието на искането в по-голямата си част не отчита характера на настоящото производство по възобновяване, като не коментира качествата на въззивния съдебен акт.
Следва да се изтъкне, че контролът, който ВКС осъществява в настоящото производство, се разпростира върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали може да бъде оспорено и поставено под съмнение при проверката по реда на възобновяването, респ. при касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Ако такива не са допуснати, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е суверенно и неотменимо.
Отчитайки изложените по-горе принципни положения, настоящият състав на ВКС констатира, че въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл.13 и чл.14 от НПК, поради което не са налице обобщено заявените в искането пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на съда. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл.314 от НПК, Ловешкият окръжен съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда на Тетевенския районен съд. Обясненията на подсъдимия Р. Е. са били анализирани и проверени, като въззивният съд е изложил ясни аргументи защо приема лансираната от него версия за защитна теза. Показанията на свидетелите М. Р., Т. М. и К. С., в комплекс с писмените доказателствени материали и тройната съдебно-медицинска експертиза, изслушана и надлежно приета в съдебно заседание пред първоинстанционния съд, правилно са интерпретирани като достоверни източници на обвинителни доказателства, опровергаващи защитната версия на подсъдимия и обслужващите я показания на свидетелите Б. М. и П. А.. Възприетите от ОС – Ловеч основни фактически положения, очертаващи съставомерността на извършеното от подсъдимия Р. Е. деяние по чл.129 от НК са изведени в резултат на правилна логическа дейност. При изготвянето на атакувания съдебен акт в частта му относно приетата фактическа обстановка не са допуснати съществени непълноти. Липсват основания, които да опорочават и да придават съмнителност на приетите от въззивния съд факти, поради което те не могат да бъдат оспорени. Задълженията и на двете съдебни инстанции по установяване на обективната истина са изпълнени отговорно, като картината на деянието е разкрита в обем, необходим и достатъчен за правилното решаване на делото. Съдържанието на въззивното решение не дава основание да се приеме, че поставените на вниманието му оплаквания срещу присъдата на Тетевенския районен съд са били пренебрегнати и не са получили отговор. От залегналите в мотивите съображения е видно, че отделните възражения са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от окръжния съд аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл.339 ал.2 от НПК и не лишава подсъдимия от възможността да разбере недвусмислено изразената воля на въззивния състав. При тези констатации относно процесуалната дейност и на двете съдебни инстанции „по фактите”, релевираните в искането претенции по отношение разкриването на обективната истина обективират единствено субективното несъгласие на осъдения Е. с осъждането му, което не е законово основание за ревизия на проверявания въззивен съдебен акт.
По отношение на конкретните възражения на осъдения, ВКС намери за установено следното:
Неоснователно е оплакването на защитника на осъдения, че при разглеждането на НОХД № 459/2013 г. районният съд е допуснал нарушение на принципите по чл.12 и чл.13 от НПК, отказвайки да изслуша и приеме в съдебно заседание изготвените на досъдебното производство единична, тройна и допълнителна тройна експертизи, представени съответно от Началник отдел съдебна медицина при МБАЛ-АД-Ловеч и експерти от Клиниката по ортопедия и травматология при УМБАЛ [фирма] – Плевен, излагайки предварително становище в нарушение на чл.282 от НПК, че същите са непълни и противоречиви. В тази връзка е необходимо да се подчертае, че отказът на съда да приеме направено от страните доказателствено искане не означава нарушение на принципа за равенство на техните процесуални права. Цитираният принцип изисква страните да са поставени при еднакви условия пред органа, осъществяващ ръководната функция в наказателния процес, а не да бъдат подложени на един и същ процесуален режим, т.е. да имат един и същ процесуален статут, тъй като те принципно са встъпили в процеса в различно процесуално качество. В конкретния случай спрямо осъдения и неговата защита са били приложени същите процесуални правила в процеса на събиране на доказателства, както спрямо останалите страни – прокурора и гражданския ищец. На никоя от страните не е било отнета възможността да прави доказателствени искания. В същото време обаче, решението за това дали такова искане да бъде уважено, е суверенно право на органа, осъществяващ функцията по ръководство на наказателния процес – в случая на първоинстанционния съд. Тъкмо за това той не е бил длъжен да приобщи към доказателствената съвкупност всички доказателствени материали от досъдебното производство, а само тези, които счита за относими и необходими за установяване на обективната истина. В този смисъл на решаващата съдебна инстанция не може да се отнеме възможността да прецени дали всички изготвени на досъдебното производство експертни заключения следва да бъдат изслушвани и приемани в съдебно заседание, а за да обоснове отказа си да стори това, той несъмнено следва да изложи мотиви. В конкретния случай районният съд правилно е преценил, че цитираните от защитата три съдебно-медицински експертизи - единична, изготвена от Началник отдел съдебна медицина при МБАЛ-АД-Ловеч, тройна и допълнителна тройна, изготвени от експерти от Клиниката по ортопедия и травматология при УМБАЛ [фирма] – Плевен са били със същите задачи и са имали аналогични заключения с тройната СМЕ, изготвена от специалисти от УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ – София, поради което за изясняване на въпросите, изискващи специални знания е било достатъчно приемането на тази от тях, която в най-пълна степен отговаря на изискванията, поставени пред експертното заключение съобразно разпоредбата на чл.152 ал.1 от НПК. Видно от приложените към материалите на досъдебното производство експертни заключения по всички СМЕ, на посочените изисквания отговаря в най-пълна степен това, изготвено от експертите от УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ – София, което е мотивирало първоинстанционния съд да приеме именно него, без с това да са накърнени процесуалните права на която и да е от страните.
Аналогичен упрек в искането за възобновяване е отправен и към ОС Ловеч за това, че е отказал да назначи петорна СМЕ със същите задачи и най-вече – да се установи дали увреждането на петия пръст на лявата ръка на пострадалия Р. е довело до пълна или частична загуба на основната функция на крайника /хватателната/ в практическо отношение. Този упрек също не следва да бъде възприет като основателен по съображенията, изложени по-горе, още повече че той е насочен към оплакване за непълнота на доказателствата, което не е касационно основание и не следва да бъде разглеждано, защото е извън правомощията на ВКС както в касационното производство, така и в производството по възобновяване на наказателни дела.
На следващо място в искането на осъдения, депозирано чрез защитника му се съдържа оплакване за допуснато нарушение на изискванията на чл.305 ал.3 изр.2 от НПК при изготвяне на мотивите към първоинстанционната присъда, доколкото не са обсъдени показанията на свидетеля д-р Г. С., които оборвали изцяло заключението на приетата съдебно-медицинска експертиза. Тук следва да се отчете, че действително в мотивите към присъдата си Тетевенският районен съд не е отделил внимание на показанията на този свидетел. Този пропуск обаче е отстранен от въззивната инстанция, която го обсъдила в решението си и изрично го е оценила като несъществено процесуално нарушение, което не може да бъде основание за отмяна на атакувания първоинстанционен съдебен акт. В този смисъл и доколкото в производството по глава тридесет и трета от НПК на проверка подлежи въззивният съдебен акт, респ. дейността на контролната инстанция, това оплакване също не може да бъде възприето, тъй като е отстранено. Независимо от това, настоящият съдебен състав намира за необходимо да подчертае, че защитата некоректно се позовава на свидетелските показания на д-р С., в частта им, в която се съдържат отговори на експертни въпроси, за опровергаване на заключението на тройната СМЕ в опит да се заобиколят правилата на НПК за изясняване на въпроси, изискващи специални знания. НПК в своята Глава XIV „Способи на доказване“, Раздел III „Експертиза“ предвижда специален ред за използване на специални знания из областта на науката, изкуството или техниката, когато те са необходими за изясняване на някои обстоятелства по делото – в такива случаи се назначава експертиза. Ако заключението на експертизата не е достатъчно пълно и ясно или е необосновано, и възниква съмнение за неговата правилност, се назначават допълнителна или повторна експертизи. Недопустимо е под формата на разпит на специалист в определена сфера в качеството му на свидетел да се получава експертно заключение, тъй като последното вън от всякакво съмнение не отговаря на изискванията на чл.152 от НПК и като цяло е получено в нарушение на процедурата, уредена в процесуалния закон /чл.144 – чл.154 от НПК/. Свидетелят чрез своите показания е призван да привнесе в доказателствената съвкупност определени факти от значение за делото, излагайки сведения, придобити чрез лични възприятия, а не да изяснява вече установени обстоятелства чрез специални знания. В този смисъл законосъобразно и двете съдебни инстанции не са кредитирали показанията на обсъждания свидетел в частта им, която няма характер на гласно доказателствено средство.
Касационният съдебен състав не констатира и наличието на претендираното от искателя Р. Е. касационно основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, мотивирано с аргумента, че причинената на М. Р. телесна повреда не е средна по смисъла на чл.129 ал.2 пр.2 алт.2 вр.ал.1 от НК „трайно затрудняване движението на крайниците“. В пределите на установените и доказани фактически положения, първоинстанционният и въззивният съд са приложили правилно материалния закон. Законосъобразно са приели, че поведението на осъдения от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл.129 ал.1 от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд в мотивите на атакуваното решение почиват на вярно разбиране на закона, изведени са в съгласие с практиката на ВС и ВКС и изцяло се споделят от настоящия съдебен състав. Не може да се сподели доводът, че така приетата правна квалификация противоречи на ППВС № 3/79 г. В цитираната от защитата т.10 от това постановление на ВС е посочено, че признакът „трайно затруднявяне движението на крайника“ е налице, когато е ограничена „възможността на крайника да извършва движение в пълен обем. Уврежданията са съставомерни по чл.129 ал.2 от НК когато затрудняването има практическа стойност, а такава е налице при частична загуба или възникване на затруднения в извършване на основната функция на крайника поради счупване или пукване на кости, изкълчване на стави и др.“ Изслушаното и прието в съдебното заседание пред РС Тетевен заключение на тройната съдебно-медицинска експертиза е установила, че в резултат на нанесените от осъдения Е. удари на пострадалия Р. и последвалото му падане на гръб, довело до нараняване на лявата му ръка, последният е получил открито изкълчване на дисталната интерфалангиална става и счупване на основата на средната фаланга на 5-ти пръст на лявата ръка. Увреждането е лекувано, като е извършена хирургична обработка на раната с поставяне на кожни шевове, наместване на изкълчването и имобилизация на пръста. При извършен преглед за нуждите на тази експертиза близо седем месеца след увреждането било установено, че петият пръст на лявата ръка бил оточен и деформиран, а движенията в малките стави били ограничени и болезнени, което изключвало участието на този пръст в хватателната функция на ръката. С оглед така констатираните данни експертите дали заключение, че счупването с изкълчване на пети пръст на лявата ръка е реализирало медикобиологичния признак „трайно затрудняване движението на крайника /лявата ръка/“ за срок по-продължителен от 30 дни, като затруднението било предизвикано освен от увреждането и от имобилизацията.
Така констатираната медикобиологична характеристика на телесното увреждане, причинено на пострадалия Р. безспорно съответства на правната квалификация „средна телесна повреда“ по смисъла на чл.129 ал.2 вр.ал.1 от НК и е в съответствие с цитираното Постановление № 3/79 г. на ПВС. В т.10 от същото не се съдържа изискване за ограничаване движението на цялата ръка от раменната става до фалангите на всеки един от петте пръста на ръката, за да е налице визираното в наказателния закон „трайно затрудняване движението на крайниците“. Тъкмо обратното, достатъчно е да е налице частична загуба или възникване на затруднение в извършване на основната функция на крайника поради счупване или пукване на кости, изкълчване на стави и др. В конкретния случай няма спор, че на пострадалия е било причинено както счупване на основата на средната фаланга, така и открито изкълчване на дисталната интерфалангиална става на петия пръст на лявата ръка, които са довели до нарушаване основната функция на крайника /лявата ръка/, а именно хватателната. Затруднението не е било незначително, нито кратковременно /периодът е бил повече от 30 дни/ и е имало практическо значение за нормалното извършване движението на крайника.
В заключение следва да се посочи, че първоинстанционният и въззивният съд не са допуснали нарушение по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, в пределите на установените и доказани фактически положения, са приложили правилно материалния закон, като законосъобразно и в съгласие със задължителната практиката на ВС и ВКС /по-конкретно ППВС № 3/79 г./ са приели квалификацията по чл.129 ал.1 от НК за извършеното от осъдения Р. Е. деяние.
С оглед изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави без уважение като неоснователно искането на осъдения Р. С. Е. за възобновяване на ВНОХД № 340/2014 г. по описа на Ловешкия окръжен съд и отмяна на постановеното по него решение № 123 от 17.12.2014 г., с което е потвърдена присъда № 28 от 19.08.2014 г., постановена по НОХД № 459/2013 г. по описа на Тетевенския районен съд.
Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Р. С. Е. за възобновяване на ВНОХД № 340/2014 г. по описа на Ловешкия окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.