Р Е Ш Е Н И Е № 253 София, 29.01.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на трети октомври две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при участието на секретаря Албена Рибарска и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА гр. дело № 1251/2012 година Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 691 от 03.06.2013г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на [фирма] и по касационна жалба, подадена от С. Г. Д., на въззивно решение № 1227/27.04.2012г., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 4360/2011г., с което е потвърдено решение от 04.07.2012г. на СГС, І ГО, ХІV-ти състав, постановено по гр.д. № 1895/2009г. С това решение са уважени частично предявените от С. Г. Д. срещу [фирма] искове с правно основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД като ответникът е осъден да заплати : обезщетение за неимуществени вреди от публикувани в брой 245 на вестник “П.” статии в размер 20000лв., ведно със законната лихва от 27.12.2008г. до окончателното изплащане, като искът в останалата част до пълния предявен размер от 90000лв. е отхвърлен като неоснователен; обезщетение за неимуществени вреди от публикувани в брой 247 на вестник “П.” статии в размер 5000лв., ведно със законната лихва от 09.01.2009г. до окончателното изплащане, като искът в останалата част до пълния предявен размер от 30 000лв. е отхвърлен като неоснователен; обезщетение за неимуществени вреди от публикувани в брой 252 на вестник “П.” статии в размер 10000лв., ведно със законната лихва от 13.02.2009г. до окончателното изплащане, като искът в останалата част до пълния предявен размер от 70 000лв. е отхвърлен като неоснователен. Присъдени са по компенсация разноски в полза на ищеца в размер 2186,84лв. С въззивното решение в полза на въззивника Д. са присъдени и разноски за въззивното производство в размер на 225,81лв. В касационната жалбата на [фирма] са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати процесуални нарушения и за необоснованост. Поддържа се, че съдът не е обсъдил събраните доказателства поотделно и в съвкупност и е достигнал следствие на това до грешни и необосновани крайни изводи, ангажирал е отговорността му за изразени оценъчни съждения, които не подлежат на ограничения съгласно чл.39 от Конституцията на Република България и чиято истинност с оглед константната практика не подлежи на доказване, не е съобразил, въпреки поддържаните доводи в тази насока, че изложеното в публикациите се основава на информации от други статии, поместени в други печатни произведения. Подробни доводи и съображения във връзка с касационните оплаквания са изложени в жалбата. Искането е за отмяна на решението в осъдителните части и отхвърляне на исковете изцяло. В касационната жалбата на С. Г. Д. са релевирани оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон , процесуални нарушения и за необоснованост. Поддържа се , че съдът неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД, не е обсъдил всички релевантни факти при определяне на обезщетението – установените вреди по вид, характер и интензитет, причинната връзка между вредите и процесните публикации, тежестта на противоправното деяние и пр. Твърди се, че като последица изводите на съда са неправилни и необосновани, а обезщетенията са присъдени в занижен размер. Иска се отмяна на решението в отхвърлителните части и уважаване на претенциите в пълен размер. Всяка от страните взема становище за неоснователност на жалбата на насрещната страна. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от надлежно конституирани страни с интерес от предприетото процесуално действие срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. С цитираното по-горе определение № 691 от 03.06.2013г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по обуславящите изхода на делото въпроси “има ли клеветнически характер твърдение, което се основава на истински факти, и противоправно ли е изразяването му” и “как следва да се прилага принципът на справедливостта при обективно съединени искове, с които се претендира обезщетение за вреди от отделни публикации, които са поредни и през незначителни интервали от време, както и при положение, че различни издатели в един и същи ден публикуват статии, съдържащи неверни, обидни или клеветнически факти, противоправно ли е поведението на всеки от издателите или следва да се ангажира отговорността само на един от тях, съответно как се определя размерът на обезщетението при ангажиране на отговорността на всеки от издателите”. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: С решението си въззивният съд приел, че обезщетение по чл.49 от ЗЗД има право да получи това лице, за което е установено, че е търпяло вреди, произлезли от чуждо виновно и противоправно поведение, осъществено при извършване на възложена от ответника работа. По отношение на ищеца Д. в издавания от ответното дружество вестник “П.” в броеве 245 от 27.12.2008г., 247 от 09.01.2009г. и 252 от 13.02.2009г. са били отпечатани неверни факти, които едновременно с това съставляват обидни квалификации и клеветнически твърдения, което дава основание да се приеме, че ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца; приел е, че ответникът носи доказателствена тежест да установи верността на изнесените в публикациите факти, доколкото те са уронващи честта на ищеца и че такива доказателства не са ангажирани; счел е, че дадените оценки по отношение на личността на ищеца също са противоправни, доколкото внушават, че ищецът е извършил престъпление и е подведен под наказателна отговорност, че не са верни, а са клеветнически и ангажират отговорността на издателя; че са установени вредите, които се изразяват в неприятни душевни преживявания, неудобства от семеен, социален и битов характер, накърняване на личен и професионален авторитет; приел е, че вредата не е една, тъй като обидните квалификации и клеветнически твърдения са отпечатани в различни статии от различни автори по възлагане от издателя и представляват отделни деликти, от които са настъпили вредите; че противоправните деяния са през ограничен период от време и е налице затруднение в разграничаването на всяко от тях като източник на крайния вредоносен резултат, поради което при определяне размера на обезщетенията следва да се съобрази естеството на всяко деяние, ведно с продължителността и доказаната интензивност на търпените вреди. По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: В чл. 39 - 41 от Конституцията на република България и в чл.10 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е прогласено правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация. В обсега на това право се включва свободата на всеки да отстоява своето мнение и да получава, съобщава и предава мнения, идеи или информация независимо от начина на изразяване. Това е едно от основните права на личността. То е в основата на демократичните процеси, представлява един от най-важните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, като същевременно е условие за напредъка на обществото и за развитието на всеки отделен индивид. Това право обаче не е абсолютно. Самите норми, които го прокламират, въвеждат някои ограничения като не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, а също и в общия за всички права чл. 57, ал. 2 КРБ, който не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако се накърняват права или законни интереси на друг. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т. 2 от Конвенцията, допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели. Сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, основният закон изрично посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име. Те именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму). Поради това гражданската отговорност за обида и клевета като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е допустимо и от Конституцията, и от Конвенцията. В контекста на изложеното не може да се приеме за клеветническо твърдение, което се основава на истински факти, и съответно изразяването му не е противоправно. Като клевета, съответно като противоправно, следва да се квалифицира съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление. Следва да се има предвид, че фактическите твърдения, за които се твърди, че са клевета, могат да бъдат проверявани за вярност като доказателствената тежест е на ответника. Ако те са верни, не са клевета, дори да позорят адресата, и не са основание за ангажиране на гражданската отговорност на издателя. В случай, че са неверни – издателят носи отговорност доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото издателят не е проявил дължимата грижа да провери достоверността на информацията. Във всеки случай следва да се прави ясно разграничение между обидата и клеветата, които са в обсега на предвидените с чл. 39-41 от КРБ ограничения, и оценъчните съждения, които са извън този обсег. В тази връзка към момента на постановяване на настоящото решение следва да бъдат взети предвид вече постановените решения за уеднаквяване на практиката във връзка с отговорността за разпространени чрез печатно произведение твърдения и оценки. Според приетото в последните, когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл.39 ал.1 от Конституцията на Република България (КРБ) и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез печатно произведение могат да се разпространяват свободно. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие (срв. решение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 1438/ 2009 г., постановено по чл.290 ГПК). Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл.39 ал.2 КРБ (решение на ВКС, І г.о, по гр. д. № 5059/2008г.), но във всеки друг случай издателите на печатни произведения могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността, т.е. ако не осъществяват състава на обидата или състава на клеветата. Въпросът за необходимостта от ясно разграничаване на клеветата, обидата и оценъчните съждения е относим и към въпросите: в кои случаи следва да се ангажира отговорността на издателя и как следва да се определи справедлив размер на обезщетение за репариране на претърпените от адресата вреди. Това е така, защото в нерядко случаи едни и същи фактически твърдения се тиражират в различни печатни издания едновременно или през различни интервали от време. В тази връзка, както вече бе посочено в решението, изнасянето на оценъчни съждения (които не осъществяват състава на обидата или състава на клеветата) не е противоправно, поради което и не е налице основание за ангажиране отговорността на издателя. Не така стои въпросът при изнесени фактически твърдения, които се квалифицират като обида или като клевета. Без съмнение с оглед гореизложеното същите са противоправни, причиняват вреди на адресата и са основание за ангажиране на гражданската отговорност на издателя за репариране на тези вреди. В хипотеза на причинени вреди от една или няколко публикации на един издател решението на спора зависи от установяването в процеса на релевантните факти. По-сложни са хипотезите, в които вредите се твърди да са следствие от множество публикации на различни издатели. В тези хипотези възникват въпросите всеки от издателите ли носи отговорност за вредите и в какъв обем и как следва да се определи справедливия размер обезщетение. Общото правило е, че всеки дължи обезщетение за вредите, които виновно е причинил другиму. Във връзка с отговорността за вреди от изнесеното в печатни произведения обаче следва да се разграничават хипотезите в зависимост от това, дали става въпрос за първоначална статия, дали става въпрос за статия, в която авторът/издателят изрично се е позовал на публикувана по-рано статия от друг автор/издател, съответно дали съдържанието на статията е обидно или клеветническо. Когато съдържанието на статията съдържа фактически твърдения, които се квалифицират като клевета, и публикацията е първа по ред, издателят носи отговорност, защото е следвало да провери достоверността на информацията съобразно правилата на добрата журналистическа практика. Когато става въпрос за статия, в която авторът/издателят изрично се е позовал на публикувана по-рано статия от друг автор/издател, вторият издател не може да носи отговорност за това, че се е доверил на добросъвестността на първия. Липсва ли обаче такова позоваване, следва да се прилагат общите правила. В тези случаи авторът поднася информацията от свое име и поради това носи отговорност, защото е следвало сам да провери достоверността й съобразно правилата на добрата журналистическа практика преди публикуването. Без значение за ангажиране отговорността на издателя е въпросът дали статията е първа, или последваща, и дали във втория случай има позоваване на предходна публикация в случаите, когато съдържанието на статията съдържа обиди. Наличието на обиди е очевидно, не се налага проверка за установяването им и разпространението им е противоправно. При наличието на обиди отговаря всеки от издателите, респективно авторите, доколкото засягат неблагоприятно адресата. Що се отнася до въпросите как следва да се прилага принципът на справедливостта при обективно съединени искове, с които се претендира обезщетение за вреди от отделни публикации, които са поредни и през незначителни интервали от време и съответно как се определя размерът на обезщетението при ангажиране на отговорността на различни издатели, в случаите, когато различни издатели в един и същи ден публикуват статии, съдържащи обидни или клеветнически факти, настоящият състав, приема следното: На първо място относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика (ПП № 4-1968-ВС на РБ, както и решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК), последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на издателя върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на противоправния акт - дали е клевета или обида, тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и морал, обемът на обществения отзвук и други подобни. Като база служи още и икономическият растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи. На следващо място когато е установено, че вредоносното събитие е причинено от неколцина, съответно не само ответника, но и други издатели са публикували по същото време или в близък интервал от време идентични по съдържание публикации, съдържащи обидни или клеветнически твърдения, следва да се отчита от съдилищата, че последните носят солидарна отговорност за възмездяване на вредите. В производството по иска за обезщетение за причинените вреди съдът не е длъжен да изследва съотношението между вината на съпричинителите, тъй като съгласно чл. 53 ЗЗД те отговарят солидарно, а съгласно чл. 122, ал.1 ЗЗД кредиторът може да търси изпълнение на цялото задължение от всеки от солидарните длъжници. Съотношението на вината е предмет на иска по чл. 127 ЗЗД, където предмет на делото са вътрешните отношения между длъжниците. По касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и основателността на касационната жалба: Съобразното горното разрешение обжалваното решение се явява неправилно. Касационните оплаквания и в двете касационни жалби са основателни. Съображенията за това са следните: За да уважи частично исковете, въззивният съд е изложил мотиви, че дадените оценки по отношение на личността на ищеца не са верни и ангажират отговорността на издателя, тъй като внушават, че ищецът е извършил престъпление и е подведен под наказателна отговорност. Обосновавайки крайните си изводи съдът не е направил никакво разграничение по отношение съдържанието на процесните публикации – не е изложил съображения кои изрази са оценъчни съждения, кои са обидни и кои са клеветнически твърдения. С оглед отговора на въпроса, поради който обжалването е допуснато, този извод е направен в нарушение на материалния закон, тъй като оценките на личността не могат да бъдат верни или не. Оценките, направени при спазване на ограниченията по чл.39 ал.2 КРБ, колкото и негативно да са натоварени, не пораждат отговорност за издателя, като тяхната вярност или невярност не може да бъде проверявана. Съжденията ангажират отговорността на издателя само ако изразяването им обективно нанася обида на адресата. При липса на такова разграничение, направено след прецизен анализ на съдържанието на отделните публикации, крайният извод, че с публикуваните статии и в трите броя на вестник “П.” са били отпечатани неверни факти, които едновременно с това съставляват обидни квалификации и клеветнически твърдения, се явява необоснован. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил решението си при наличие на касационно основание по чл.281 т.3 пр.1 ГПК. В тази връзка основателни са и касационните оплаквания за допуснато нарушение на чл. 235, ал.2 ГПК. Съдът не е обсъдил в тяхната цялост доказателствата, акцентирал е единствено върху заглавията на отделните статии, без да анализира съдържанието им в контекста на дадения отговор на обуславящите изхода на спора въпроси; не е анализирал задълбочено заключенията на вещите лица и доводите на страните във връзка с последните. При поддържан довод в отговора по исковата молба и във въззивната жалба, че изнесената с процесните публикации информация се основава на други публични и общодостъпни източници, в това число предишни публикации (довод, който пряко е свързан с обосноваване на извод дали, доколко и във връзка с коя публикация може да се ангажира отговорността на конкретния ответник); при релевирано оплакване във въззивната жалба за непълнота на доказателствата поради допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд - липсата на отговор на вещото лице по поставен от ответника и допуснат от съда въпрос, относим и релевантен към преценката за обема на търпените вреди и за определяне на справедлив размер за репарирането им, въззивният съд е следвало да осигури възможност на страните да запълнят непълнотата на доказателствения материал, но не е сторил това, нещо повече – не е изложил никакви съображения във връзка с тези оплаквания. С оглед изложеното и предвид необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия, обжалваното решение следва да бъде отменено и при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение №1227/27.04.2012г., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 4360/2011г. ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: