Р Е Ш Е Н И Е № 79 гр. София, 10 април 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети март 2017г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря И. РАНГЕЛОВА и в присъствието на прокурора от ВКП А. ЛАКОВ, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 110/2017г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на частните обвинители С. С. М. и М. С. М. срещу въззивно решение № 447 от 10.11.2016г., постановено по ВНОХД № 960/2016г. от Софийския апелативен съд, с което е била изменена присъда № 187/24.06.2016г. на Софийски градски съд по НОХД № 1419/2016г. С първоинстанционната присъда подс. В. М. Б. е признат за виновен в това, че на 01.02.2015г., около 00:30ч, в [населено място],[улица], при управление на МПС – лек автомобил марка „....“, модел ..., с рег. [рег.номер на МПС], в района на сградата на Професионална гимназия по текстил и моден дизайн, нарушил чл.5 ал.2 т.3, чл.20 ал.1 и чл.21 ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост, в пияно състояние, причинил смъртта на пътничката М. С. М., седяща на предна дясна седалка на управлявания лек автомобил, поради което и на основание чл.343 ал.3 пр.1 б.„б“ вр. ал.1 б.„в“ вр. чл.342 ал.1 пр.3 НК вр. чл.58а ал.1 НК и чл.373 ал.2 от НПК му наложил наказание три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил по чл.66 ал.1 от НК за срок от пет години. На основание чл.343г от НК е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Присъдил е в негова тежест да заплати направените по делото разноски. С въззивното решение, предмет на касационната проверка, Софийският апелативен съд е изменил присъдата, като е преквалифицирал нарушението на правилата за движение от чл.21 в такова по чл.20 ал.2 пр.1 от ЗДвП и оправдал подсъдимия по първоначално повдигнатото обвинение – да е нарушил правилата за движение по пътищата по чл.5 ал.3 т.1, чл.20 ал.1 и чл. 21 от ЗДвП. Потвърдил е присъдата в останалата й част. В касационната жалба на частните обвинители С. М. и М. М. – родители на пострадалата М. М., се съдържа твърдение за незаконосъобразност на въззивния съдебен акт, като се сочат касационните основания по чл.348 ал.1 т.2 и т.3 от НПК. Касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК – съществено нарушение на процесуалните правила, се аргументира с допуснато от контролираната инстанция изменение на нарушенията на правилата за движение по пътищата - от чл.21 на чл.20 ал.2 пр.1 от ЗДвП, формулирано в касационната жалба като „промяна в правната квалификация на извършеното от подсъдимия престъпно деяние при положение, че за същата няма подадена жалба пред въззивната инстанция“. В подкрепа на релевираното основание за явна несправедливост на наказанието се излагат аргументи за неговото увеличаване, свързани с обществената нетърпимост към пътнотранспортните произшествия, станали след употреба на алкохол. Жалбоподателите акцентират върху разпоредбата на чл.348 ал.5 т.1 от НПК, като в тази връзка считат, че на първо място трябва да се обсъжда обществената опасност на деянието, а след това и тази на дееца. Също излагат, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати единствено чрез ефективно изтърпяно наказание. С жалбата се предлага на касационната инстанция да отмени въззивното решение и присъдата на първата инстанция в частта относно наказанието, като същото бъде увеличено и изтърпяно ефективно, както и да се отстрани допуснато според жалбоподателите от въззивната инстанция съществено нарушение на процесуалните правила, свързано с промяна на правната квалификация на извършеното от подсъдимия престъпно деяние. Против касационната жалба на частните обвинители е депозирано писмено възражение от защитника на подс. Б., адв. Н., в което се застъпва становище за оставяне в сила на решението на Софийския апелативен съд. Пред касационната инстанция повереникът на частните обвинители (адв. М.) и те самите поддържат жалбата им по изложените в нея съображения. Защитата на подсъдимия (адв. Н. и адв. М.) намира, че оплакванията относно наложеното му наказание и във връзка с допуснати съществени процесуални нарушения от въззивната инстанция нямат своето основание в материалите по делото. Изводите на втората инстанция не водят до промяна на наказателноправната квалификация на деянието, а имат за цел единствено нейното прецизиране. Те не засягат правата на страните в процеса. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура намира жалбата на частните обвинители за неоснователна и предлага решението на Софийския апелативен съд да бъде оставено в сила. Подсъдимият В. Б. моли да бъде взето предвид всичко казано от неговите защитници и въззивният съдебен акт да бъде потвърден. Изказва съжаление за случилото се. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на частните обвинители е неоснователна. При проверката на въззивния съдебен акт настоящият съдебен състав не констатира наличие на такива нарушения на процесуалния закон, които да представляват касационно основание и да са причина за връщане на делото за ново разглеждане. Законосъобразно апелативният съд е преценил, от една страна, че не са допуснати нарушенията по чл.5 ал.3 т.1, чл.20 ал.1 и чл.21 от ЗДвП и е оправдал подс. Б. по тези първоначално повдигнати обвинения, а от друга – е преквалифицирал нарушеното от подсъдимия правило за движение по пътищата – от чл.21 в такова по чл.20 ал.2 от ЗДвП, запълващо съдържанието на бланкетната норма на чл.342 НК, към която препраща чл.343 НК и това не е в колизия с факта, че съдебното производство е протекло при диференцирана процедура, а именно – съкратено съдебно следствие по реда на чл.371 т.2 от НПК. С въпросната преквалификация е прецизирано допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение по пътищата, тъй като именно управлението с несъобразена скорост на лекия автомобил /чл.20 ал.2 пр.1 от ЗДвП/ от подсъдимия, а не движението му със скорост над пределно допустимата по чл.21 от ЗДвП е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото пътнотранспортно произшествие. Подробни съображения за това са изложени на л. 34 - 35 от въззивния съдебен акт. Инкриминираното нарушение на чл.20 ал.2 пр.1 от ЗДвП е изведено в рамките на признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт, в който е посочено че: “Валял силен дъжд, асфалтовата настилка била мокра и хлъзгава”. В този смисъл са и задължителните по приложението на закона указания, дадени от ВКС в т.7 от ТР № 2 от 22.12.2016г. по т.д. № 2/2016г. на ОСНК на ВКС, съгласно която „Съдът е компетентен да даде правилната квалификация на нарушението, запълващо бланкетната норма на чл.343 от НК, когато в обстоятелствената част на обвинението са описани фактическите обстоятелства по извършването му.“ Поради тези съображения касационният съд не счете, че са били допуснати нарушения от категорията на съществените, които да налагат отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Неоснователни са доводите в жалбата на частните обвинители за несправедливост на определеното на подс. Б. наказание „лишаване от свобода” и за отмяна на приложението на чл.66 от НК. Съдебният състав на върховната инстанция изцяло се солидаризира с изводите на контролираната инстанция по отношение на отмерените на подс. Б. основно и кумулативно наказания в размери на по три години. Въззивният съд е изложил изключително мотивирани съображения за своята преценка за отмерения размер на наказанието лишаване от свобода и липсват основания да се счита, че е игнорирал което и да от обстоятелствата по чл. 54 от НК, задължаващи го да прецени точния размер на наказателна репресия спрямо подсъдимия. Правилно като смекчаващи обстоятелства са отчетени младата възраст на подсъдимия, чистото му съдебно минало, трудова ангажираност, изразеното наистина искрено съжаление и разкаяние за извършеното деяние, доколкото пострадалата е била негова приятелка. Аргументирано апелативният съд е приел, че след като подсъдимият е оправдан от тази инстанция за две от трите нарушения на правилата за движение по пътищата, тъй като не са в пряка причинна връзка с настъпилите общественоопасни последици от престъплението, то същите следва да бъдат изключени от групата на оценените от първата инстанция отегчаващи обстоятелства. От последната категория обаче са младата възраст на пострадалата и причинените й в резултат на пътнотранспортното произшествие множество телесни увреждания, довели до нейната смърт. В тази връзка, въззивният съд аргументирано е изложил и защо не са налице предпоставките за приложение на чл.55 от НК. При липсата на каквото и да е друго отегчаващо отговорността на Б. обстоятелство правилно въззивната инстанция е преценила, че за поправянето му не е наложително да му бъде наложена санкция в по-висок размер от отмерената от първоинстанционния съд. Не е явна несправедливо наказанието и с оглед приложението на чл. 66 от НК. Първоинстанционният съд е направил обстоен анализ на предпоставките, визирани в чл. 66 ал.1 от НК, позволили му да направи извода, че за поправянето и превъзпитанието на подс. Б. не е необходимо той ефективно да изтърпи наложеното му наказание „лишаване от свобода”. Тези изводи са напълно съобразени с изискването на нормата на закона и с предпоставките, съдържащи се в нея – наложеното наказание „лишаване от свобода” да е до три години, подсъдимият да не е осъждан до момента на наказание „лишаване от свобода” за престъпление от общ характер, както и за постигане на целите на наказанието и най-вече за поправянето и превъзпитанието на дееца да не се налага изтърпяването на наказанието. Докато първите две предпоставки са обективни такива, то третата е свързана с всеки конкретен случай и с особеностите на дееца. Затова и законодателят поставя акцент върху индивидуалната превенция на наказанието при обсъждането на възможността за отлагане на неговото изпълнение. Това от своя страна предполага констатиране на съответни индивидуални особености и характеристика на конкретния деец, които в своята съвкупност да предпоставят възможност за негово поправяне и превъзпитание без ефективно изтърпяване на наложеното наказание. По отношение на конкретния подсъдим Б. съдилищата са направили обоснована преценка, че и третата предпоставка е налице, за да се приложи чл. 66 ал.1 от НК по отношение на наказанието „лишаване от свобода”. Подсъдимият е с много добри характеристични данни, за него не са събрани данни да е допускал други нарушения на правилата за движения, демонстрирал е искрено разкаяние, ангажиран е с полагане на обществено-полезен труд. Правилната оценка на значението и на тежестта на всички тези обстоятелства определя, че за постигане на целта на индивидуалната превенция спрямо подс. Б. и преимуществено за неговото поправяне, изведена като основна в разпоредбата на чл. 66 ал.1 от НК, на която следва да се отдаде приоритет, не е наложително наказанието „лишаване от свобода” да бъде изтърпяно. Изолирането му от обществото и поставянето му в затворническа среда не би имало поправителния и превъзпитателен ефект, целен от закона, доколкото персоналната характеристика на конкретния деец сочи на възможност за постигане на тези цели и докато той е на свобода. Ефектът на наказателното въздействие може, както е преценил и въззивният съд, да бъде обезпечен с отлагането на изтърпяването на определеното наказание „лишаване от свобода”. Именно изпитателният срок ще постави на проверка волята на подсъдимия да коригира поведението си и да насочи същото към спазване на нарушения закон и да се въздържа от престъпна дейност, доколкото в случай на осъществяване на ново престъпление ще следва да изтърпи и наложеното наказание. Въздържанието от престъпно поведение, както и коригиране на поведението към стриктно спазване на правилата за движение са конкретните проявления, чрез които подсъдимият би демонстрирал своето поправяне и превъзпитание. Подкрепящата искането на частните обвинители аргументация в жалбата им, че високият ръст на престъпления от категорията на тази по делото налага и по-сериозна репресия с оглед постигане на превантивния ефект на наказанието, не би могла сама по себе си да обуслови по-строго санкциониране, изразяващо се в необходимост от увеличаване размера на наказанието „лишаване от свобода“ и ефективното му изтърпяване. Обществената опасност на деянието по принцип не може да бъде отделена от конкретиката на разглежданото престъпление, като бъдат игнорирани всички останали обстоятелства, посочени в чл.54 от НК. Наказанието се налага най-вече, за да се поправи и превъзпита конкретният деец, като на втори план остава преценката за постигане на генералната превенция. Последната не трябва да има приоритет при обсъждането на предпоставките за приложението на чл.66 НК, защото в противен случай би се стигнало до налагане на санкция, която удовлетворява обществото, но не поправя и превъзпитава дееца, спрямо когото се налага, тъй като го дистанцира от самото общество. Поради това ВКС не намери да е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК, което да налага отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Предвид изложеното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 447 от 10.11.2016г. на Софийски апелативен съд, Наказателно отделение, първи състав, постановено по ВНОХД № 960/2016г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.