Р Е Ш Е Н И Е №489 гр. София, 08 януари 2016 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Петър Долапчиев, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 1498 по описа за 2015г. Производството по реда на чл.346 ал.1 и сл. от НПК е образувано по подадени жалби от подс.К. чрез защитата му и от гражданските ищци и частни обвинители Й. К., М. П. в лично качество и като законен представител на малолетния и син Б. П. срещу решение № 259/24.07.2015г. по ВНОХД № 371/2015г. по описа на Софийски апелативен съд. С това решение е изменена частично присъда № 325/16.12.2014г. по НОХД № 3705/2014г. по описа на Софийски градски съд. В касационната жалба на подс.К. се навежда довод за несправедливост на наложеното наказание. Акцентира се на наличие на изключително смекчаващо отговорността обстоятелство – особеното психично състояние и фазата на опит, като се претендира определяне наказание под минимума. В жалбата на частните обвинители се релевират всички касационни основания. Оспорват се доводите на въззивната инстанция относно мотивирането на подсъдимия от особеното му състояние и се твърди, че деянието по чл.115, вр.чл.18, ал.1 от НК било довършен опит за убийство. Неправилно било отменено приложението на чл.24 от НК, както и неправилно било възприето като смекчаващо вината обстоятелство това, че деянието е останало във фазата на опита. Излагат се съображения относно поведението на дееца след деянието и възпрепятстването на пострадалите след деянията, относно липсата на самокритичност, относно поведението на дееца по отношение на дъщеря му, неговото внуче на 4 месеца, по отношение на опасността пожарът да се разпростре и върху други имоти. Тези касационни жалбоподатели възразяват срещу пропуск на въззивната инстанция да се произнесе по режима на изтърпяване на наказанието след изменение на присъдата в наказателната част, като се е задоволила да допълни присъдата по смисъла на чл.40 ал.4 от НК. По отношение на гражданската част на присъдата твърдят, че неправилно въззивната инстанция я е изменила, възприемайки, че музикалната уредба, закупена от дъщерята, е била съсобственост на подсъдимия и пострадалата К.. В жалбата се иска отменя на решението и връщането на делото за ново разглеждане. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пред касационната инстанция моли да се оставят жалбите без уважение, наложеното наказание не било явно несправедливо, в мотивите на съда била изразена ясно волята му при индивидуализацията на наказанието, с изложени подробни съображения относно установените по делото доказателства. Преценката на съда била правилна, с оглед установеното заболяване на подсъдимия, което съставлявало само по себе си изключително смекчаващо вината обстоятелство, като действително наложеното наказание за всяко от престъпленията обаче не било несъразмерно тежко. Не били налице сочените от частните обвинители и граждански ищци нарушение на закона и и съществени процесуални нарушения, не било налице нито едно от касационните основания по чл.348, ал.1 от НПК. Моли да се потвърди атакуваното въззивно решение. Гражданските ищци и частен обвинители П. и П., редовно призовани, не се явяват и не дават становище, явява се гражданската ищца и частна обвинителка К.. Тези касационни жалбоподатели се представляват от повереник, който пледира за уважаване на касационната жалба. Оспорва жалбата на подс.К., той не бил проявил в нито един момент съжаление и разкаяние, делото е било разглеждано по общия ред. Излага доводи относно поведението на дееца и причините за ненастъпване на крайния целен резултат от деянието по чл.115 от НК. Настоява за наличието на всички предпоставки за увеличаване на наказанието на дееца. По отношение на посочена вещ твърди неправилно установяване от въззивната инстанция в гражданскоосъдителната част. Подс.К. се явява, представлява се от защитник, който поддържа касационната жалба и моли да се намали наказанието. Твърди, че не било отчетени разкаянието и съжалението му, но най-вече напредналата му възраст и състоянието, поради което извършил деянията. Защитата твърди, че предвид наличието на изключително смекчаващо вината обстоятелство, както и на многобройни смекчаващи, можело да се намали размера на наложеното наказание. По отношение на жалбата на частните обвинители и граждански ищци ги определя като неоснователни и моли да се потвърди присъдата в останалата и част. Подс.К. няма какво да добави по съществото на делото. При последното си становище заявява, че не бил съгласен с прокурора, тъй като той знаел какви били обстоятелствата. При последната си дума подсъдимият заявява, че възможността му за изтърпяване на наказание е ограничена и предоставя на съда решението. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: Касационната инстанция в пределите на своите правомощия не намери претендираните касационни основания от двете страни. Съдът от първата инстанция с присъда № 325/16.12.2014г., по НОХД № 3705/2014г. по описа на Софийски градски съд,16-ти състав, н.о., е признал подс.П. Н. К. за виновен в това, че на 28.01.2014г. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх."А", ет.1, запалил имущество за 3 918.68лв. на значителна стойност, като пожарът е представлявал опасност за живота на Й. К., М. П. и Б. П., като за извършено престъпление по чл.330, ал.2, т.1, вр. ал.1, вр. чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от седем години. Признал е подс.К. за виновен и в това, че по същото време и на същото място направил опит умишлено да умъртви Й. М. К., като за това престъпление по чл.115, вр. чл.18 ал.1 от НК му е наложил наказание от петнадесет години лишаване от свобода. Приложен е чл.23 ал.1 и чл.24 от НК, като е определено за изтърпяване наказанието от петнадесет години лишаване от свобода, увеличено е на 17 години лишаване от свобода и е постановено изтърпяване при първоначален „строг" режим в затвор. В гражданскоосъдителната част на първоинстанционната присъда са уважени граждански искове за сумата 3 918.68лв. със законната лихва, солидарно в полза на Й. К. и М. П. за претърпени имуществени вреди от престъплението по чл.330, ал.1, т.1 вр.ал.1 от НК и за сумата от 50 000лв. със законната лихва по отношение на пострадалата от престъпление по чл.115 вр.чл.18 ал.1 от НК Й. К., като този иск в останалата част до пълния предявен размер от 100 000лв., е отхвърлен. Уважени са искове за обезщетения за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл.330, ал.2 т.1 вр.ал.1 от НК, предявени от М. П. и Б. П., като са отхвърлени в частите им до 20 000лв. и до 15 000лв. Подс.К. е осъден да заплати и направените по делото разноски. С въззивно решение № 259/24.07.2015г. по ВНОХД № 371/2015г. по описа на Софийски апелативен съд,4-ти състав,н.о., по жалба на подс. К. присъдата е изменена, като той е оправдан за разликата от 3 523.68лв. до 3 918.68лв., съставляваща стойност на запалено имущество. Също така е изменена в частта относно наказанията, като за деянието по чл.330, ал.2, т.1 вр.ал.1 от НК наказанието е намалено на 3 години лишаване от свобода, за деянието по чл.115 вр.чл.18, ал.1 от НК наказанието е намалено на 10 години лишаване от свобода. Присъдата е изменена в частта относно приложението на чл.23 от НК, като е определено за изтърпяване наказанието от 10 години лишаване от свобода и е отменено приложението на чл.24 от НК. Въззивният съд е постановил при изтърпяване на наказанието от подс.К. да се полагат съответни медицински грижи съобразно . чл.40 ал.4 от НК Присъдата е изменена и в гражданско-осъдителната част, като е отменена в частта, с която общо е присъдено обезщетение за претърпени имуществени веди, като подс.К. е осъден да заплати на Й. М. К. обезщетение за претърпени имуществени вреди от престъплението по чл.330, ал.2, т.1, вр. ал.1 от НК в размер на 688лв., ведно със законната лихва от датата на деликта до окончателното й изплащане и на М. П. П. обезщетение за претърпени имуществени вреди от престъплението по чл.330, ал.2, т.1, вр. ал.1 от НК в размер на 2 599,48лв. и законната лихва за времето от датата на деликта до окончателното им изплащане. Въззивният съд с решението си е отхвърлил предявения граждански иск от Й. К. и М. П. в останалата част до пълния предявен размер от 3918,68лв. и е осъдил подс.К. да заплати съответната държавна такса на 2731,66лв. в полза на републиканския бюджет. Потвърдил е присъдата в останалата част. По жалбата на частните обвинители и граждански ищци: Касационната инстанция намери, че не е допуснато нарушение на материалния закон, каквото се претендира. Правната квалификация на извършените деяния следва обвинителната теза и изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти. Съдилищата и от първата инстанция, и от втората, са имали възможността да подложат на проверка и анализ доказателствата по делото и с основание не са констатирали съществени противоречия. Защитната теза е била предмет на обсъждане и също така с основание е била отхвърлена. Гласните доказателства по делото, с изключение на обясненията на дееца, безпротиворечиво разкриват генезата на конфликта, неговото развитие и конкретно проявление в деня на инцидента. Подс.К. е имал целенасочено поведение, като последователно е изпълнил поредицата от действия, насочени към причиняване на пожар в жилището, обитавано освен от него, и от частните обвинители по делото, както и към причиняване на смъртоносни наранявания на своята съпруга. Спорът по отношение на обвинителната теза е бил разрешен по категоричен начин, като е деецът е признат за виновен. Този извод на съдилищата не поражда никакво съмнение, като освен гласните доказателства по делото, в пълно съответствие с изложените обвинителни факти са, както писмените и веществени доказателства, така и използваните по време на производство специални знания от областта на изследването на веществените доказателства, пожаро-техническата дейност, съдебната медицина и съдебната психология. Пред касационната инстанция впрочем не се навеждат доводи във връзка и против установените по делото факти и от двете инстанции от нито една от обжалвалите страни. Оспорват се по същество доводите на въззивната инстанция относно определянето на наказанието и установеното съотношение между смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Касационната инстанция се съгласява с определянето от въззивната на наличното органично разстройство на личността като изключително смекчаващо вината обстоятелство, в противовес на разбирането на частните обвинители. Това заболяване има прогресивен и необратим характер и действително стои в основата на случилото се на 28.01.2014г. в заключението е отбелязано, че органичната мозъчна увреда е в резултат на съдово заболяване. Като резултат, макар и да не са засегнати в граничен количествен и качествен аспект възможностите на дееца да разбира свойството и значение на извършеното, както и да ръководи постъпките си, е налице засягане на емоциите, потребностите и подтиците в значителна степен. Неоснователно се възразява срещу изтъкнатите доводи от въззивната инстанция, която се е позовала на заключението от съответната комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, че при това заболяване липсва критичност и поради това е било единствено възможно за неговите близки да установят евентуално промени в неговото психическо състояние и здраве. Въззивната инстанция не възлага в мотивите си задължения на пострадалите, а излага довод относно обективните възможности за установяване и предприемане на лечение при една такава органична промяна в психиатричен и психологичен план. Няма никакво съмнение, че за установяване на заболяването на дееца са необходими специални познания, с каквито близките не разполагат и каквито са били използвани по време на наказателното производство. Но разбира се, възможността им да забележат поведенческо отклонение предвид занижената физическа активност и социална откъснатост на дееца е най-голяма. Въззивната инстанция е определила като нерационални мотивите за извършване на двете деяния и с този извод касационната инстанция се съгласява. Не е имало типично проявление на борба на мотиви за и против извършването им, а надделяване на малоценностни изживявания предвид общото здравословно влошаване на състоянието на дееца и загубата му на лидиращ фактор в семейната среда, които действително нямат психотичен характер и дефинират възможността на дееца да носи наказателна отговорност. В широк план такива мотиви действително крият в себе си отсъствие на рационалност ( доколко едно престъпление като асоциално явление може да носи в себе си рационален заряд, е друг въпрос), на една типична алиенация и превес на егоцентризма. Така или иначе, доводите на въззивната инстанция са верни по съществото си и упрекът към тях се явява неоснователен. Правилно е и разбирането, че престъплението е определено като извършено във фазата на опита, макар и довършен. Не могат да не се отчитат обективно настъпилите последици и отсъствието в крайна сметка на целения резултат. Вярно е, че общественоопасните последици не са настъпили по причини, извън волята на дееца, който е сторил всичко зависещо от него, за да причини смъртта на своята съпруга. Тези причини се съдържат в намесата на неговата дъщеря, на оказаното съдействие от съседите и на най-вече на високоспециализираната медицинска помощ, която частната обвинителка Й. К. своевременно е получила. Дори следва да се възприеме и обстоятелството, че подс.К. се е постарал да попречи на намесата на съседите, на опитите на дъщеря си да изведе четиримесечния си син от горящия апартамент. Въпреки това довършеното престъпление, с настъпил целен резултат, в обикновените случаи следва да се наказва по – строго от деянията, завършили във фазата на опита. Разпоредбата на чл.58 б.“а“ от НК е илюстрация на законодателната воля и оценка за наказване на недовършените престъпления. Ясно е, че това е само правна възможност, от която инстанцията по атакуваното решение не се възползвала, нито е възприела, че при наличното изключително смекчаващо вината обстоятелство, наказанието и в най-ниския си размер, ще се окаже несъразмерно тежко. Преценката на въззивната инстанция относно налагане на наказание за всяко едно от двете деяния по резултата си е съобразена с тежестта на престъпленията и с личността на дееца, като се явява справедлива. Може да се възрази срещу отправения от тази инстанция упрек по отношение на оценъчната дейност на първостепенния съд за допуснато от него нарушение на чл.56 от НК, тъй като обстоятелството, че е възникнала опасност за живота на някого – в случая частните обвинители, е взета предвид от закона и това не съставлява отегчаващо вината обстоятелство. Законодателят обаче не е въвел в диспозицията на нормата количествен критерий относно застрашения обект- носителя на обществените отношения, свързани с правото на живот, нито е дефинирал негови особени качества, които биха определили деянието като такова с по-висока степен на обществена опасност. Може да се заключи, ако опасността, възникнала чрез предизвикания от дееца пожар, е за повече от едно лице и/ или ако едно, част, повечето или всички лица са например в безпомощно състояние, в каквото се намира едно четиримесечно бебе, то са налице едно или повече отегчаващи вината обстоятелства. Спорно е също така становището на въззивната инстанция, че при преценката за налагане на дължимото наказание следва да се отчита наличието на реална съвкупност и то при индивидуализиране на всяко едно отделно наказание, доколкото това следва да бъде предмет на приложението на чл.23 от НК. Явно е, че в този казус не намира приложение института на продължаваното престъпление съобразно чл.26 от НК, за да може усложнената престъпна дейност да се отразява на единичното наказание. Независимо от това крайната преценка на въззивната инстанция за двете наложени наказания е правилна, тъй като макар и да не е направен извод за несъразмерната им тежест, здравословното състояние на дееца в психически (довело до значително по-лесно вземане на решение за извършване на престъплението) и физически аспект, както и напредналата възраст са фактори, които имат значителна относителна тежест при наказването на дееца. Именно тези обстоятелства надделяват при определяне наказания на минимума, което е напълно достатъчно, за да изпълни целите по чл.36 от НК, както и чистото съдебно минало на дееца относно неприложението на чл.24 от НК. Касационната инстанция не намери основание за допълнително снизхождение, тъй като в такъв случай биха били подценени изложените по-горе обстоятелства. В този смисъл се отговаря на касационната жалба на подс.К., която също следва да се остави без уважение. Възражението за възможността на подс.К. да изтърпи докрай едно такова наложено наказание е разгледан иманентно от въззивната инстанция в светлината на приложението на чл.40 ал.4 от НК, а справедливостта на едно наказание не бива да бъде обвързвана с изпълнението му по един безусловен начин. Дължи се отговор дали конкретния размер е в състояние да въздейства поправително и превъзпитателно на дееца, като при наличните обстоятелства за степента на обществена опасност на деянията с оглед кръга засегнати лица и на тази на дееца, отговорът е, че определянето на наказание под минимума би съставлявало незаслужена бонификация за подобно поведение. Подс.К. със суицидния си опит е дал оценка на поведението си и тя е критична, това обстоятелство следва да се цени по начина, по който е сторила въззивната инстанция. Частното обвинение не отчита тази проява като израз на разкаяние, но това обективно е така. Все пак последващото поведение на дееца не бива да се надценява, това не е сторила въззивната инстанция и касационната също не намира основание да има различен подход. Касационната инстанция не възприе и изложения довод за допуснато съществено процесуално нарушение поради липсата на произнасяне на въззивната инстанция по определяне на режим за изтърпяване на намаленото общо наказание. Това не е било необходимо, тъй като тази инстанция с изменителното си решение е потвърдила присъдата в частта, в която не е била предмет на процесуална корекция. В тази част влиза и определеният от съда от първата инстанция режим, който е съответен и на намаленото наказание. В този смисъл въззивната инстанция не е било необходимо отделно да се произнася, тъй като тя не е коригирала присъдата в частта относно определения режим. Съставът на ВКС не намери основания за уважаване на касационната жалба в частта относно гражданските искове. Не се открива посочената неправилност на присъдата в тази и част. Оспорването се основава на възражение, което по начало е процесуално закъсняло съобразно разпоредбата на чл.312 от НПК. Въззивната инстанция обаче е имала на разположение депозираните лично пред нея свидетелски показания не само на пострадалата и граждански ищца Й. К., но и тези на М. П., които са детайлни и подробни, без противоречия. Съдът от въззивната инстанция е проявил процесуална добросъвестност и прецизно е изследвал с помощта на тези гласни доказателства собствеността на всяка една отделна вещ. Изводите му са логични и последователни, базирани на прецизно установените по този начин факти и не е допуснато процесуално нарушение от вида на претендираното. Предвид изложеното дотук, настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на касационните правомощия липсва основание за изменение или отмяна на атакуваното въззивно решение, поради което то следва да се остави в сила. С оглед на това и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно. решение № 259/24.07.2015г. по ВНОХД № 371/2015г. по описа на Софийски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: