Ключови фрази
Частна касационна жалба * потребител на застрахователни услуги * наследяване по закон * изборна местна подсъдност

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 272


гр. София, 28.06.2019 г.


Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на тридесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч.т.д. № 797/2019 година.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Г. С. Г. против определение № 1935/04.10.2018 г. по ч.гр.д. № 1976/2018 г. на Пловдивски окръжен съд.
Ответникът по жалбата – ЗК „Уника живот“ АД, [населено място], не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
С определението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски окръжен съд е оставил без уважение частната жалба на настоящия касатор срещу определение № 6596/29.06.2018 г. по гр.д. № 803/2018 г. на Пловдивски районен съд, с което производството по делото пред последния е прекратено и същото е изпратено на Софийски районен съд по подсъдност. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че пред Пловдивски районен съд е предявен иск с правно основание чл. 134 ЗЗД. Констатирал е своевременно направено с отговора на исковата молба възражение от застрахователното дружество за местна подсъдност, както и липса на вписвания в Търговския регистър на поделения и клонове на последното в [населено място]. Приел е, че представените към частната жалба центрове, офиси и генерални агенти не са клонове, регистрирани в Търговския регистър, поради което не могат да представляват ответника в производството. Решаващият въззивен състав е отчел липса на предпоставки за приложението на чл. 113 ГПК, поради това, че претенцията била срещу застрахователя, а не срещу банката – кредитор на жалбоподателя, която заедно с него се явява ищец по исковата молба.
С изложението си на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът е поддържал, че по въпроса за приложението на нормата на чл. 113 ГПК и на нормата на чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК е налице касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с оглед противоречие с практиката на ВКС – определение № 1000/06.11.2012 г. по ч.т.д. № 569/2012 г. на ВКС, II т.о., определение № 408/24.06.2014 г. по ч.т.д. № 1206/2014 г. на ВКС, II т.о. и определение № 268/09.04.2010 г. по ч.т.д. № 148/2010 г. на ВКС, II т.о. касаторът е поддържал и общо и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка, с което е поставил въпросите - „Дали процесуалният субституент, в качеството си на потребител на застрахователна услуга съгласно чл. 383, ал. 1 КЗ и признатия в негова полза пряк иск срещу застраховател – ответник, може да упражни правото на избор на местна подсъдност по чл. 113, като предяви иск по чл. 383, ал. 1 КЗ по постоянния/настоящия адрес на потребителя?“ и „Приложима ли е нормата на чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК при определяне на местната подсъдност на искове срещу юридически лица, когато споровете са възникнали от преки техни отношения с техни поделения, неподлежащи на вписване и оповестяване в Търговския регистър?“. Във връзка с поддържаното основание, страната е твърдяла, че в закона и съдебната практика липсвала дефиниция за „поделение“ на юридическо лице, което с оглед образуването на дела срещу юридически лица, чиито „поделения“ не подлежат на вписване в Търговския регистър, било от съществено значение за развитието на процесуалното право по отношение определянето на местната подсъдност на искове с ответници юридически лица. Считал, че новелата на чл. 383, ал. 1 КЗ, регламентираща условията за предявяване на пряк иск срещу застраховател от лице, което е застраховано, но не е бенефициент по застрахователния договор, предпоставяла необходимостта от създаване на практика по въпроса дали субституентът като потребител на застрахователна услуга може да предяви прекия си иск срещу застрахователя по своя постоянен адрес.
Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разрешения правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. С оглед така дадените разяснения първият поставен въпрос е общ, обоснован само с твърдения, че с обжалваното определение е решен процесуалноправен въпрос за приложението на нормата на чл. 113 ГПК и на нормата на чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК, който удовлетворява специалния селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това твърдение предполага въпросът да бъде изведен и формулиран служебно от касационната инстанция, а в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че с оглед принципа на диспозитивното начало касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, а ВКС може само да уточни и конкретизира правния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда вместо касатора и от сочените от него факти и обстоятелства по касационната жалба. Формулираният процесуален въпрос очертава параметрите на дължимата от касационната инстанция проверка по същество на въззивното определение и липсата му обуславя недопускане на последното до по-нататъшно обжалване. Извън това, страната със сочените три определения не обосновава извода си за наличие на предпоставки по текста, тъй като и трите определения, дори и да бъдат възприети разгледаните с тях въпроси като релевантни не обхващат процесната хипотеза. Така например с първото определение е признато качеството „потребител на застрахователни услуги“ на юридическо лице, което дава право на юридическото лице да упражни избор на местна подсъдност по реда на чл. 113 ГПК, а с второто определение е прието, че процесуалният субституент – юридическо лице при процесуално застъпничество по чл. 134 ЗЗД относно права на потребител – физическо лице, произтичащи от договор за лизинг, може да упражни правото на избор на потребителя на местна подсъдност по чл. 113 ГПК, като предяви иска по чл. 134 ЗЗД по постоянния или настоящ адрес на потребителя.
Трети въпрос по своя характер е фактически, а не правен, доколкото предпоставя изследване на клоновата база на ответното дружество, с оглед тълкуването на понятието „поделение“. Същият, освен това, не е съобразен с разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 8 от Закона за регистъра БУЛСТАТ, в която изрично е посочено, че поделенията на вписаните в Търговския регистър търговци подлежат на вписване в публичния регистър БУЛСТАТ. Нормата е достатъчно ясна и непротиворечива, въпреки липсата на легална дефиниция на термина „поделение“, поради което не се явява обосновано и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на жалбата до касационен контрол.
Вторият поставен въпрос, обаче-„Дали процесуалният субституент, в качеството си на потребител на застрахователна услуга съгласно чл. 383, ал. 1 КЗ и признатия в негова полза пряк иск срещу застраховател – ответник, може да упражни правото на избор на местна подсъдност по чл. 113, като предяви иск по чл. 383, ал. 1 КЗ по постоянния/настоящия адрес на потребителя?“ доуточнен от настоящата инстанция, съобразно т.1 ТР ОСГТК № 1/10г. при съобразяване на установените и заявени с исковата молба обстоятелства по спора, като такъв относно възможността за избор по реда на чл.113 ГПК на местна подсъдност от наследник на кредитополучателя, претендиращ плащане на застрахователната сума в полза на банката- кредитор от застраховател по сключен от наследодателя му в обезпечение на задълженията по договора за кредит, договор за застраховка „живот”, поради качеството „потребител“ на физическото лице е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, с оглед решаващият извод на състава за неприложимост на нормата на чл.113 ГПК в конкретната хипотеза, поради това, че иска не е предявен от кредитор на банката- бенефициент. По този въпрос касаторът обосновава и допълнително основание, по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което същият следва да бъде допуснат до касационно обжалване.
По правния въпрос :
С разпоредбата на чл.113 ГПК се осъществява допълнителна защита на лицата, на които е признато качество „потребител”, чрез правото им да изберат местна подсъдност по своят постоянен и настоящ адрес. С чл.383,ал.3 КЗ е установено изрично, че при смърт на длъжник – застраховано лице по застрахователен договор по повод негово неимуществено благо, наследниците на длъжника, както и неговите съдлъжници и поръчители по кредита имат права на застрахован. С § 1, т. 1 от ДР на КЗ е дадена легална дефиниция на понятието застрахован – а именно това е лицето, чието имуществено или неимуществено благо е предмет на застрахователна защита по застрахователен договор, като в този смисъл и с оглед така приетата законова дефинитивност се определя и качеството им на „ потребител на застрахователна услуга” на тези лица. Следователно, същите в това им качество имат право да изберат местна подсъдност по реда на чл. 113 ГПК, с упражняването, на което се дерогира общата местна подсъдност по чл. 108, ал. 1 ГПК. Или, така определената възможност е регламентирана и се извежда директно от законовата норма, поради което на поставения въпрос следва да се отговори, че с оглед признатото право на застрахован по смисъла на чл. 383,ал.3 КЗ и в тази връзка установеното качество на „ потребител на застрахователна услуга”на наследника на длъжника по договор за кредит, застраховал в обезпечение на задължението си по него свое неимуществено благо, разполага с правото произтичащо от разпоредбата на чл.113 ГПК да предяви иска си по настоящия или при липса на такъв - по постоянния си адрес.
С оглед така даденото разрешение на поставения правен въпрос, следва да се приеме, че определението на въззивния съд, с което е потвърдено определението на първостепенния за уважаване на възражението на ответника по 108,ал.1 ГПК е неправилно, което налага същото да се отмени, а делото да се изпрати по компетентност на сезирания Пловдивски районен съд- съд по настоящия адрес на ищеца, който следва при така заявените факти в исковата молба да разгледа първо допустимостта на претенцията, а едва след преценка както за основанието, на което е предявен иска, така и на неговата допустимост да се произнесе по неговата основателност.
Водим от гореизложеното, ВКС, състав на І т.о.

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1935/04.10.2018 г. по ч.гр.д. № 1976/2018 г. на Пловдивски окръжен съд .
ОТМЕНЯ определение № 1935/04.10.2018 г. по ч.гр.д. № 1976/2018 г. на Пловдивски окръжен съд.
Изпраща делото по подсъдност на Пловдивски районен съд.
Определението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: