Р Е Ш Е Н И Е № 131 Гр.София, 05.05.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти април, 2017 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ТОНЕВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора МИХАЙЛОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 269/17 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №212/27.07.16 г.,постановена от ГС-София /СГС/, НО, 27 състав по Н.Д.1116/16 г., подсъдимият Г. К. Г. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.199,ал.1,т.4 вр.чл.198,ал.1 вр. чл. 29,ал.1,б.Б НК и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест години, което да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Тази присъда е потвърдена с решение № 436/07.11.16 г., постановено от АС-София /САС/, НО, 7 състав по В.Н.Д.914/16 г. Срещу така постановения съдебен акт е постъпила лична жалба от подсъдимия, в която той изразява съображения за своята невинност и иска оправдаване. Постъпила е и жалба, изготвена от служебния защитник, в която са развити трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се или отмяна на решението и оправдаване на дееца, или изменение с намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбите с изтъкнатите в тях съображения. Представителят на ВКП моли решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и аргументите по тях, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Преди да изложи съображения по съществото на процесната процедура, доколкото това е възможно, тази инстанция се счита задължена да даде разяснения по някои важни обстоятелства, които са залегнали в личната жалба на подсъдимия, както и в тази,изготвена от назначения му служебен защитник. На първо място, върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела при настоящото първо разглеждане на делото пред себе си е съд по правото. Точно поради тази причина тя е легитимирана да се произнася единствено в рамките на касационните основания, прогласени в нормата на чл.348,ал.1 НПК. Необосноваността не е касационно основание, както е видно от посочената норма, и ВКС няма задължение да отговаря на възражения, които се субсумират под подобно оплакване. Казаното не е самоцелно. Цялата жалба на подсъдимия и част от жалбата на служебния защитник /при това по възразяване срещу приложението на материалното право/ съдържат доводи не срещу годността на доказателствената съдебна дейност на решаващите съдилища, а срещу нейните изводи по същество. На практика се иска преосмисляне на вярно събрана доказателствена съвкупност, за което не се спори, но с достигане на различни заключения по фактите и респективно по правото. Това не може да бъде разгледано по друг начин, освен като оплакване за необоснованост и с оглед гореказаното, не подлежи на преценка от този съд. Всъщност, самото искане за оправдаване не се подкрепя от процесуалните правила. Видно от нормата на чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК ВКС действително може да оправдае подсъдим, но когато приетата от решаващия съд, чийто акт подлежи на ревизия, фактическа обстановка сама по себе си не е престъпна. В процесния случай не се отправят такива възражения, а съдържанието на претенциите формулира извод за желание за дължим пореден доказателствен преглед от страна на ВКС по същество, все едно направен от съд по фактите. Което не се разрешава от процесуалния закон. Освен това самата приета фактология за стореното от Г. е престъпна. Погледнати по същество, личната жалба на подсъдимия и тази на назначения му служебен защитник са неоснователни. Въззивната инстанция е направила пълен и задълбочен доказателствен разбор, оценявайки не само действията на първостепенния съд, но и спазвайки безусловно задълженията си за цялостен преглед от второстепенния съдебен състав. Изписала е пространни съображения в подкрепа на приетите становища, които са ясни- всеки доказателствен източник е обсъден сам за себе си и в съответствие с останалия събран доказателствен материал. Разяснено е защо се дава вяра на показанията на пострадалата П. и свидетелката С. С. /особено сериозен очевидец, доколкото е имала пълна видимост към Г. и е наблюдавала действията му поради съмнение за намерение да краде/, разпознаващи касатора като извършител на вмененото му престъпление. Няма никакви основания да се приеме, че свидетелките се припознават или реализират лична вендета чрез приписване на престъпление на дееца, за да се размишлява върху изразеното от него в личната жалба обстоятелство, че е „накиснат”. Изявленията на двете жени са съпоставени с показанията на свидетели, които заявяват местоположение на дееца, окачествявано от защитата като различно към момента на извършване на грабежа. Недоверяването на съобщеното от тези лица поне за това кога е станала препирнята между Г. и друг мъж, наред с проверката, че тогава подсъдимият не е бил задържан от правоохранителните органи, както той самият твърди, стоят в основата на заетата позиция на САС, релевантна за авторството на деянието. Затова не може да се сподели възражението в жалбата на защитника, че е възприета абсурдна теза, че подсъдимият е бил едновременно на две различни места. Липсват процедурни и логически грешки, които да правят доказателствената дейност на съда незаконосъобразна. Най-важното възражение,направено пред ВКС, е свързано със съществено нарушение на процесуалните правила, ограничили правото на адвоката на Г. да участва адекватно в процеса. Това е станало чрез непризоваване на назначения служебен защитник за предявяване на материалите на досъдебното производство. Като оставим настрана, че последното е подготвителна фаза на процеса за централната такава- съдебното производство /чл.7 НПК/; че понастоящем вече е проведено съдебно производство, в хода на което непосредствено пред себе си решаващият първостепенен състав е събрал и проверил ценените от него и от САС доказателствени материали; и че остава неясно какво следва да предприеме касационната инстанция оттук насетне, ако прецени основателност на претенцията /ясно е,че за оправдаване не може да се говори, защото това е въпрос по съществото на самото престъпно посегателство/, отправеният довод е несъстоятелен. На л.73 и сл.от ДП е приложено постановление за привличане на подсъдимия в качеството му на обвиняем и за вземане мярка за неотклонение, което е предявено на Г. и назначения му служебен защитник на 05.10.15 г. в 15.55 ч. На л.75 от ДП е приложен протокол за разпит на дееца, проведен на същата дата от 16.00 до 16.10 ч. Отбелязано е,че на това следствено действие присъства и назначеният служебен защитник, който се е подписал под изготвения протокол. Изрично е отразено изявлението на Г. за разяснена разпоредба на чл.227 НПК и че той не желае да му бъдат предявявани материалите по делото. Липсва изявление,че изразява претенция материалите да бъдат предявени на неговия адвокат, нито пък последният е проявил желание това да бъде сторено. Защитникът се оплаква от нарушаване на неговите права по чл.229 НПК /да отправя искания, бележки и възражения при предявяване на разследването/, рефлектирали негативно и върху упражняване на правото на защита на подсъдимия, тъй като не е призоваван от разследващите органи и не са му предявени материалите от ДП. С оглед гореказаното обаче и липса на какъвто и да е допълнителен доказателствен материал, от който да е видно,че защитникът, независимо от изявлението на своя подзащитен, с което е запознат, защото,както бе казано, е присъствал на разпита /очаква се и негова активност, а не само физическо присъствие/, е поискал да бъде призован за предявяване на разследването, както указва разпоредбата на чл.227,ал.2 НПК. Генерирането на активност в този смисъл би могло да стане и с писмена молба, за да се разбере волята на самия защитник. Каквато и да е положително действие в тази насока липсва. При това положение не може да се разкрие процесуално неблагополучие, водещо до извод за накърняване на процесуалните права на защитника, за да са налице предпоставките на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Предвид изтъкнатото, върховната съдебна инстанция по наказателни дела намира, че не присъстват нарушения на процедурата, които да са довели и до неправилно приложение на материалния закон чрез осъждане на касатора. На последно място се атакува съдебната преценка относно наложеното наказание-касационна предпоставка по чл.348,ал.1,т.3 НПК. В този аспект се излагат съображения за неотчетена младост на Г., за ниска стойност на отнетото имущество и за обстоятелството, че след престой в пенитенциарно заведение за срок от шест години той не би могъл да се ресоциализира в обществото и да води нормален начин на живот. ВКС не може да се солидаризира с отразените съображения. Изключително внимателно и подробно въззивната инстанция е изложила аргументацията си относно дължимото наказание. Обяснила е в какъв смисъл не намира,че младата възраст на дееца не може да бъде отчитана като доминиращ смекчаващ фактор. Що се касае до предмета на деянието, оценим на 380 лв., наред с обстоятелството,че става дума за грабеж, което само по себе си говори за степен на обществена опасност, размерът съвсем не е толкова нисък, колкото се твърди от защитата, като се има предвид нивото на жизнен стандарт в държавата. Всъщност, независимо от несъставомерните елементи, които решаващите съдилища са имали предвид при индивидуализация на наказанието, финално лишаването от свобода е отмерено почти към минимума, предвиден в санкционната част на наказателната материалноправна норма на чл.199,ал.1 НК. Всякакво намаляване оттук насетне е немислимо, поради липса на предпоставки за това. В този смисъл не може да бъде уважен аргументът за трудна бъдеща адаптация на Г. след изтърпяване на наказанието. Пък и само по себе си казаното не е съвсем коректно,тъй като при максимален престой в пенитенциарно заведение, поне що се касае до това деяние, касаторът трябва да го напусне на 30 години. Следователно може да се счете, че има време да се вгради в обществото чрез един правомерен начин на живот. По време на постановяване на въззивния съдебен акт-07.11.16 г.- законът касателно налагане на дължим режим и настаняване в пенитенциарно заведение е правилно приложен. Междувременно обаче, от 07.02.17 г.има промяна, която не задължава съда да определя мястото за изтърпяване на наказанието по силата на чл.301, ал.1,т.6 НПК. Условия за промяна на дължимия режим няма. Поради липса на необходимост от изменение на атакувания съдебен акт този съд само отбелязва обстоятелството, без да се налага да предприема никакви по-нататъшни стъпки, тъй като органите по изпълнение на наказанието са длъжни да прилагат актуалния закон. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 436/07.11.16 г.,постановено от АС-София, НО, 7 състав по В.Н.Д.914/16 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/