Р Е Ш Е Н И Е № 472 гр. София, 19 ноември 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на девети октомври две хиляди и тринадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иван Недев ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Капка Костова при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Димитър Генчев, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1541/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната проверка се извършва по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – гр. Ловеч срещу постановената от Ловешкия окръжен съд нова присъда № 11 от 05 юни 2013 година, по внохд № 208/2013 година, след отмяна на присъда № 11 от 10 април 2013 година на Троянския районен съд, по нохд № 756/2012 година, в наказателно-осъдителната й част по отношение на подсъдимата Я. Ц. Т. за престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК. В протеста е релевирано отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Твърди се неправилно приложение на материалния закон при надлежно установени по делото правнорелевантни факти. Претендира се отмяна на новата въззивна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с оглед ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимата Т. по повдигнатото й обвинение. В съдебно заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа подадения протест по изложените в писменото допълнение към него съображения и доводи, които ги подкрепят и моли същият да бъде уважен. Подсъдимата Я. Ц. Т. не участва лично пред ВКС, редовно призована. Представлява се от защитника си – адвокат И. А. от АК – [населено място], който изразява становище за неоснователност на протеста и оставянето му без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимата Я. Ц. Т. за виновна в това, че като управител на [фирма] – [населено място], от 29. 02. 2012 година, противозаконно е задържала и не е предоставила на законно предявено й основание, владението върху два автомобила „Д.” (подробно описани), собственост на [фирма], до 16. 07. 2012 година и до 11. 01. 2013 година, реализирайки по този начин присвоителни действия по отношение на чуждите вещи, на обща стойност 13200 лева, поради което и на основание чл. 206, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, я осъдил на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила. Съдът се е разпоредил с вещественото доказателство по делото и е присъдил направените разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимата Т.. В производство, инициирано по жалба на подсъдимата, въззивният съд е извършил проверка и при условията на чл. 336, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 334, т. 2 от НПК, е постановил атакуваната сега по реда на касационното обжалване нова присъда, с която е отменил първоинстанционния съдебен акт и е оправдал Т. по повдигнатото й обвинение по чл. 206, ал. 1 от НК. ВКС намира подадения касационен протест за неоснователен при следните съображения: С протеста и допълнителното изложение към него се възразяват направените от въззивния съд правни изводи за несъставомерност на инкриминираните и надлежно установени по делото факти по нормата на закона, по която те са подведени – чл. 206, ал. 1 от НК. В подкрепа са изложени доводи, свързани с естеството на договорите за лизинг, чийто предмет са двата процесни автомобила, със статута на подсъдимата Т. като управител на [фирма] и произтичащите от това нейни задължения съгл. конкретни разпоредби на Търговския закон (чл. 119, ал. 2, чл. 137, ал. 1, чл. 147, ал. 1 и т. н.), с правните характеристики на едноличното О., неговото управление и представителство, разпоредителни сделки с имуществото му, задължения и пр. Обобщено, обвинителната власт намира, че статутът на подсъдимата Т. като управител на дружеството е предпоставял нейна активност за своевременното връщане на автомобилите на лизингодателя след отправената от последния нотариална покана в този смисъл, а отказът й „... да направи необходимото съобразно възможностите си да върне автомобилите ... обективира бездействие, което е възможна форма на изпълнителното деяние на обсебването.” (с. 8 от допълнението към касационния протест). Известно е, че заявената материалната незаконосъобразност на оспорения съдебен акт е самостоятелно касационно основание и когато обжалващата страна се позове само на него (какъвто е настоящият случай), касационната проверка се свежда единствено до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти, с които обжалващата страна принципно е съгласна. Изложените в протеста доводи във връзка с естеството на договора за лизинг и неговите последици, прекратяването му, собствеността на лизинговата вещ и пр., както и във връзка с правното положение на управителя на едноличното О. и произтичащите от него задължения, вписването, представителството и т. н. (с. 6 – 9 от протеста), очевидно са адекватни на закона, доколкото възпроизвеждат отделни текстове от него, поради което няма как да бъдат коментирани. Налице е и позоваване на съдебна практика, напр. решение № 191/2013 година на ВКС, ІІ н. о. За да направи своите правни изводи за несъставомерност на инкриминираните факти по нормата на чл. 206, ал. 1 от НК, въззивният съд се е позовал на установената по делото липса на упражнявана пряка фактическа власт от страна на подсъдимата по отношение на двата лизингови автомобила. Обсъждал е също обстоятелствата, свързани със сключването на двата договора за лизинг от предишния управител на дружеството – свид. Л. и заявената в тази връзка липса на информираност у подсъдимата за сключването и клаузите им. Не на последно място въззивният съд се е позовал на липсата на извършени разпоредителни действия от подсъдимата по отношение на двата автомобила, както и на задълженията на едноличния собственик на капитала на дружеството – свид. Н., по договорите за лизинг (с. 6-9 от мотивите на присъдата). Като споделя поначало постигнатия с новата присъда резултат по делото, ВКС намира за неприемливи част от съображенията на въззивния съд, които не повлияват този резултат, но за пълнота и прецизност ще бъдат коментирани и допълнени. Известно е, че съставът на престъплението по чл. 206, ал. 1 от НК предпоставя упражняване на фактическа власт от дееца по отношение на чужда вещ, което да се извършва на правно основание. Обсебването на вещта може да се осъществи не само чрез действия – фактическо или юридическо разпореждане с чуждото имущество, в свой или чужд интерес, но и чрез бездействие, напр. отказ да се върне чуждата вещ. Ако изпълнителното деяние на престъплението се изразява именно в отказ да се върне чуждата вещ, какъвто е настоящият случай, то този отказ също трябва да бъде противозаконен. Сам по себе си отказът на дееца да върне чуждата вещ след поискването й от собственика, не може да бъде определен във всички случаи като акт на имуществено разпореждане, сочещ на присвоителна дейност. Деецът трябва да съзнава, че в резултат вещта ще премине в негова или на другиго полза, като поведението му излиза извън възможното съобразно правното основание, на което той владее или пази вещта (в този смисъл вж. и р. № 608/1991 година на ВС, І н. о., р. № 231/2001 година на ВКС, І н. о., р. № 139/2010 година на ВКС, ІІІ н. о., р. № 94/2010 година на ВКС, ІІІ н. о. и мн. др.). Позоваването в протеста на р. № 191/2013 година на ВКС, ІІ н. о. не е коректно, доколкото формираните в него правни изводи се основаван на различни от тези в настоящето производство факти. В конкретния случай, обстоятелството, че договорите за лизинг са подписани от името на дружеството от неговия предишен управител – свид. Л., е правно ирелевантно към отговорността на подсъдимата Т., ако биха били налице условията за реализирането й, след като тя е избрана от Общо събрание на дружеството за управител на същото (протокол от 12. 09. 2011 година на л. 112 от ДП) и е сключила договор за управление от същата дата (л. 113 от ДП), с определен обем права и задължения като управител, между които цялостно ръководство на дейността на дружеството съобразно закона и решенията на ОС, а това несъмнено включва и финансовото състояние на дружеството с неговите активи и задължения. Настоящият състав не споделя и съображенията на въззивния съд за липса на задължения и отговорност на подсъдимата по отношение на взетите от дружеството на лизинг автомобили, само защото те не са й били фактически предадени. Преди всичко, установено е по делото, че първоначално автомобилите са се намирали и са ползвани в [населено място], където е седалището на фирмата и където живее подсъдимата Т.. С тях е осъществяваначаст от дейността на дружеството (кетъринг). Освен това, те са били част от неговото имущество, за което като управител подсъдимата е имала информация и отговорност, наред с останалото имущество. Същественото в случая е, че с процесните автомобили не е извършен акт на юридическо или фактическо разпореждане, в смисъла, обсъден по-горе, а отказът за връщането им не би могъл да бъде дефиниран като противозаконен. След като дружеството е изпаднало във финансово затруднение и е преустановило плащането на иначе редовно погасяваните лизингови вноски и след получаване на нотариалната покана за връщане на вещите, управата на дружеството в лицето на подсъдимата и собственика свид. Н., е предприела действия за уреждане на взаимоотношенията си с лизингодателя - оспорили са размера на претендираните по договорите суми, отправили са предложение за споразумение и разсрочване на задължението, за намиране на нов лизингополучател за автомобилите и пр. В крайна сметка това се е и случило, както се установява от приетите като доказателства по делото молба, приемо-предавателен протокол и споразумение (л. 31 - 34 от нох дело). По делото не е установено съзнателно избягване на контакт с лизингодателя, укриване и пълна липса на съдействие за изпълнение на договора. Напротив, налице е бил диалог между страните по този договор и в крайна сметка той е довел до легално решение – погасяване на дължимите суми, връщане на автомобилите, нов лизингополучател и постигане на споразумение. При тези данни не би могло да се приеме, че е налице отказ от връщане на чуждите вещи, който да е противоправен и да изпълва съдържанието на акт на имуществено разпореждане, сочещ на присвоителна дейност. Що се касае до изложените съображения относно поведението на свид. Н. (с. 9 от мотивите), то не е предмет на изясняване в настоящето производство. Този въпрос не би могъл да бъде решен от съда, преди това да бъде сторено от прокурора. Предвид изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Ловешкия окръжен съд нова присъда № 11 от 05 юни 2013 година, по внохд № 208/2013 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.