9 Р Е Ш Е Н И Е № 287 гр. София, 07 август 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети юни през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ..……………. КРИСТИНА ПАВЛОВА …...……… и с участието на прокурор …………… ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ …………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 731/2015 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по касационен протест на прокурор от ОП – гр.Благоевград срещу присъда № 1112 на Благоевградския окръжен съд, наказателно отделение, ІІ въззивен състав, постановена на 11.03.2015 г. по ВНОХД № 73/2014 г. по описа на същия съд. В касационния протест е релевирано възражение за неправилно приложение на материалния закон при постановяването на въззивната присъда, с която подсъдимият М. И. Д. е бил оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 206, ал. 1 от НК, като се отправя искане присъдата да бъде отменена, а делото да бъде върнато на окръжния съд за ново разглеждане. В допълнително изложение към протеста се твърди, че са налице отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Според прокурора, въззивният съд безкритично дал вяра на обясненията на подсъдимия, без да ги съпостави с останалия доказателствен материал и без да обсъди съществените противоречия в изявленията му, дадени пред районния съд и пред БлОС; изложил в мотивите си, че в показанията на пострадалия имало данни за скрити уговорки, без да посочи конкретно кое твърдение на св. К. давало основание за подобен извод; не съпоставил показанията на свидетелите Г. и Я., които взаимно се изключвали относно действията на подсъдимия Д. на процесната дата, и не ги обсъдил в съвкупност с останалия доказателствен материал – показанията на свидетелите К., Б., както и с телефонните разпечатки, приложени по делото. С посочените аргументи представителят на държавното обвинение поддържа, че съдът не спазил процесуалните правила, гарантиращи правилността на вътрешното му убеждение. Анализът на събраните по делото доказателства не бил изграден върху всички данни по делото, като част от тях били игнорирани, което представлявало нарушение на принципа за обективност и на правилата по чл. 107, ал. 3 от НПК за събиране и проверка на доказателствата. В съдебно заседание на касационната инстанция представителят на ВКП поддържа подадения протест по изложените в допълнението към него съображения. Подсъдимият М. И. Д., редовно призован, не се явява в съдебно заседание. Неговият защитник адв. С. А. излага становище за неоснователност на подадения протест и моли въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 401 от 16.01.2014 г., постановена по НОХД № 1433/2013 г., Благоевградският районен съд е признал подсъдимия М. И. Д. за виновен в това, че на 25.08.2012 г. в [населено място] противозаконно е присвоил чужда движима вещ, собственост на А. Х. К., която е владеел – лек автомобил м. „”, модел ., с рег. № на стойност 7 236.57 лева, поради което и на основание чл. 206, ал. 1, вр. чл. 54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор. На основание чл. 59, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК при изпълнението на наложеното наказание съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият Д. е бил задържан с мярка за неотклонение задържане под стража, считано от 30.08.2012 г. до 12.02.2013 г., и с мярка за неотклонение домашен арест, считано от12.02.2013 г. до 23.04.2013 г., а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК – е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. По жалба на подсъдимия Д. чрез защитника му адв. А. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 73/2014 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, като с нова присъда № 1112 от 11.03.2015 г. на основание чл. 336, ал. 1, т. 3, вр. чл. 334, т. 2 от НПК въззивният съд е отменил присъдата на РС – гр.Благоевград и на основание чл. 304 от НПК е оправдал подсъдимия М. Д. по повдигнатото му обвинение по чл. 206, ал. 1 от НК. Присъдата на БлОС е била обявена на 11.03.2015 г., като касационният протест е подаден на 13.03.2015 г., поради което ВКС намира, че е допустим – подаден от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 1 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1, вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледан по същество, касационният протест на прокурора от ОП – гр.Благоевград е неоснователен. Изрично посоченото в него единствено касационно основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК поначало ограничава пределите на касационната проверка само до съответствието на правните изводи на въззивния съд с установените от него факти. В допълнението към протеста, подадено на 28.04.2015 г., след изтичането на срока за обжалване на постановената въззивна присъда, е релевирано и ново касационно основание – по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, като са изложени конкретни доводи, с които се оспорва съответствието на осъществения от БлОС доказателствен анализ с принципите за обективност, всестранност и пълнота, въплътени в нормите на 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК. По принцип е недопустимо с допълнението към протеста (жалбата) да се добавят нови касационни поводи, когато то е депозирано след изтичане на срока за обжалване на съдебния акт, защото нововъведените основания се явяват просрочени. Допълнението към протеста (жалбата) е предназначено да разшири и детайлизира аргументацията на изтъкнатите в протеста (жалбата) доводи, като с него не може да се сочат нови касационни основания, различни от залегналите в основния процесуален документ, сезиращ касационната инстанция. В разглеждания случай обаче съдържащите се в допълнението към протеста възражения за съществени процесуални нарушения подлежат на разглеждане, защото поддържаната от прокурора незаконосъобразност е претендирана като следствие от неизпълнените процесуални задължения на съда обективно, пълно и изчерпателно да разгледа цялата съвкупност от доказателствени източници, довели до съмнителност на приетите фактически положения, въз основа на които са изградени правните изводи. Касационният съд констатира, че в хода на събирането, проверката и оценката на доказателствата е спазен регламентирания процесуален ред, като не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на оправдателните изводи на съда. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, БлОС е проверил изцяло първоинстанционната присъда на БлРС, като е провел и допълнително съдебно следствие – изслушал е допълнителните обяснения на подсъдимия Д.. Съобразявайки в пълнота както събраните от първата инстанция, така и непосредствено от самия него доказателствени материали, БлОС е направил нов, пълноценен анализ на цялостната доказателствена съвкупност; обсъдил я е в съгласие с изискванията на чл. 339, ал. 3, вр. 305, ал. 3 от НПК; приел е в рамките на правомощията си нови фактически положения; дал им е различна правна оценка, при която законосъобразно е намерил основание за оправдаване на подсъдимия М. Д. по инкриминираното му обвинение по чл. 206, ал. 1 от НК. Развитата в допълнението към касационния протест теза за съществени процесуални нарушения при анализа на доказателствената съвкупност в преобладаващата си част е насочена срещу дадената от въззивния съдебен състав оценка на достоверността на обясненията на подсъдимия Д. (кредитирани от БлОС), и на показанията на пострадалия св. А. К. (отхвърлени от БлОС). В тази насока, на първо място, следва да се припомни, че правомощието на въззивната инстанция като съд „по фактите” да оцени събрания доказателствен материал по вътрешно убеждение е суверенно, щом се основава на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Съдържанието на мотивите на състава на БлОС и на самите оспорени доказателствени средства дава основание на ВКС за категоричен извод, че приетото от БлОС ново фактическо положение – че инкриминираният лек автомобил не е бил предоставен от св. К. на подсъдимия Д. – е изведен в резултат на правилна логическа дейност. Основните фактически констатации на въззивния съд във връзка със спорния въпрос за авторството на деянието са формирани след обективна комплексна съпоставка на всички събрани по делото доказателства, без да се допуска селективност при преценката им или изопачаване на действителното съдържание на доказателствените средства. В допълнението към касационния протест неоснователно се твърди, че въззивният съд безкритично гласувал вяра на обясненията на подсъдимия, които били „неясни, объркани, без подреденост и при ясна липса на житейска логика”, като съществували неотчетени противоречия между обясненията му, депозирани пред първоинстанционния съд, и тези, дадени пред въззивния. Относно решаващите твърдения на подсъдимия Д. – че лекият автомобил не му е бил предоставен от пострадалия и че не е вземал колата му под какъвто и да е предлог, обсъжданото доказателствено средство е получило кредит на доверие от БлОС съвсем не голословно, а едва след като съдът се е уверил, че по делото не са събрани доказателства, които по несъмнен начин да оборят истинността му. Прокурорът неоснователно акцентира върху недостоверността на обясненията на подсъдимия Д.. Предметът на доказване в наказателния процес не може да осъществи ефикасно чрез подхода да се обосновава виновността на подсъдимия със собствените му обяснения. Обвинителната теза се доказва чрез убедителни положителни доказателства, които обуславят несъмнени изводи за извършеното деяние, авторството му и виновността на дееца. Съдът не може да аргументира осъдителна присъда със съображения, че намира защитната теза за недостоверна, недоказана, вътрешнопротиворечива или нелогична. Обясненията на подсъдимия, даже и когато са приети за неудачно лансирана защитна версия, не са доказателство, че е извършил престъплението, и не могат да бъдат интерпретирани като улика за виновността му. При отсъствието на положителни доказателства в подкрепа на обвинението, с отказа на съда да кредитира обясненията на подсъдимия самото деяние не се изяснява в ни най-малка степен. В светлината на това разбиране настоящият съдебен състав намира, че посочените в допълнението към протеста противоречия в обясненията на подсъдимия Д. нямат значението, придавано им от прокурора. Дори това доказателствено средство да не беше кредитирано въобще, въпросът за авторството на деянието не би получил различен отговор, при положение, че съдът мотивирано е отказал да гласува вяра на показанията на пострадалия, които са основен източник на обвинителни доказателства срещу подсъдимия. От друга страна, за прецизност и пълнота на изложението следва да се изтъкне, че възраженията за неотчетени противоречия между дадените от подсъдимия Д. обяснения пред първоинстанция съд и, съответно, пред въззивния съдебен състав са неоснователни. Точният цялостен прочит на депозираните от подсъдимия пред БлОС в съдебно заседание на 28.05.2014 г. обяснения не сочи на различни твърдения във връзка с обстоятелството дали св. К. е дължал на сръбския гражданин Б. („сърбина”) пари за инкриминирания автомобил. Както и пред първата инстанция, подсъдимият Д. последователно е твърдял, че колата била подарена на него, на св. К. и на св. Т. Б. (л. 31 от ВНОХД № 73/2014 г. на БлОС и л. 106 от НОХД № 1433/2013 г. на БлРС) и не е заявявал пред БлОС, че св. К. е дължал на св. Б. пари конкретно за инкриминирания автомобил. Репликата на подсъдимия, която очевидно има предвид прокурорът – „… С. имаше да взема пари за тази кола…” (гърба на л. 30, абз. 2, от ВНОХД № 73/2014 г. на БлОС), не може да се тълкува изолирано извън цялостния контекст на твърденията на подсъдимия за финансовите взаимоотношения между свидетелите К. и Б.. Пред въззивния съд той е повторил версията си за неуредени парични отношения между двамата свидетели, несвързани с въпросния автомобил. Тъкмо в такъв смисъл е изричното му пояснение, протоколирано на гърба на л. 30 от ВНОХД № 73/2014 г.: „А. дължи пари на Т., но Т. не му е давал пари за закупуване на този автомобил, имат други стари сметки”. Допуснатите от подсъдимия разминавания относно народността на лицето, което, по думите му, им подарило колата, обективно нямат характер на противоречия. Действително, при разпита си пред БлРС подсъдимият е назовал това лице „германеца”, а пред БлОС го е нарекъл „турчина”. Ясно е обаче, че в обясненията си подсъдимият Д. е визирал едно и също лице от турски произход, живущо в Г., с което тримата са контактували по време на пребиваването им в там („Този човек живее в Г. и е турски гражданин” – л. 31 от ВНОХД № 73/2014 г.). Обстоятелствата относно произхода на това лице се изясняват в достатъчна степен от съдържанието на документите, касаещи автомобила, приложени на л. 82 – л. 93 от досъдебното производство, в които бившият собственик фигурира с името К. О.. Не се съзират и коренни несъответствия в дадените пред двете инстанции обяснения по отношение на причините, поради които на 25.08.2012 г. подсъдимият и св. К. са потеглили за [населено място]. И при двата разпита подсъдимият е заявил, че предварително се е бил уговорил с пострадалия за пътуването, както и че е имал работа в [населено място] (гърба на л. 30 от ВНОХД № 73/2014 г., л. 105 от НОХД № 1433/2013 г.). При внимателния прочит на депозираните пред районния съд обяснения се установява, че той всъщност е декларирал „неразбиране” по отношение на повода, по който св. К. е предприел пътуването до Б. („…Дойдохме до Б. с някаква уговорка той да види хора. Така и не разбрах защо идваме. Търсихме някакви хора…” – л. 105 от НОХД № 1433/2013 г.). Относно собствените му намерения, подсъдимият Д. последователно е твърдял пред съдебните състави, че е възнамерявал да посети [населено място]. Посочените в допълнението към протеста различия в обясненията на подсъдимия във връзка със собствеността на автомобила (че твърдял едновременно, че и тримата били собственици на колата, както и че само Б. бил собственик) не могат да бъдат прецени като съществени по значение. Конкретно думите „собственост”, „собственици” и „собственик” не са употребени в обясненията му и не са отразени буквално в протоколите от съдебните заседания на 29.102013 г. на БлРС и на 28.05.2014 г. на БлОС, когато са били проведени разпитите на подсъдимия. И пред двете инстанции той е лансирал еднопосочно тезата си, че колата била „подарък” и на тримата, че никой „не е давал пари” за нея, че първоначално по документи автомобилът бил прехвърлен (бил „подарък”, „водел се”, „имало покупко-продажба”) на „с.” св. Б., който я регистрирал и докарал в България, а после се появил „нередовен”, ”неистински” документ за покупко-продажба на името на св. К.. Именно в контекста на възпроизведената в обясненията на подсъдимия хронология на придобиването на автомобила, той е заявил, от една страна, че превозното средство било „подарък” и на тримата, а от друга – че било „подарък” на св. Б. и имало „покупко-продажба на г. към с.”. Твърденията му не отразяват стриктното юридическо значение на понятието за собственост, а изясняват единствено убеждението му за обстоятелството кому принадлежи автомобилът в действителност, независимо от начина, по който е била оформена сделката по документи. Споделената от него увереност, при това, не е безпочвена, защото подобни данни във връзка с придобиването на автомобила се съдържат и в показанията на самия св. К. (гърба на л. 78 от НОХД № 1433/2013 г. на БлРС), който също е заявил, че колата е била купена в Г. и регистрирана на името на св. Б., а последният му „направил пълномощно, за да му прехвърли колата на негово име”, но без да са ходили при нотариус. В крайна сметка, обстоятелствата за придобиването на собствеността на автомобила в разглеждания случай нямат съществено решаващо значение за крайния изход на делото, доколкото нито в обясненията на подсъдимия, нито в показанията на свидетелите К. и Б. се съдържат данни, че неуредените „сметки” между тях са били свързани със собствеността на колата. Детайлите в отношенията между подсъдимия Д., св. К. и св. Б. по време на съвместното им пребиваване в Германия не могат да аргументират и недостоверност на обясненията на подсъдимия по основния въпрос предоставил ли му е св. К. колата на инкриминираната дата, на който е даден неопроверган от други доказателствени материали отрицателен отговор. Тези данни могат да бъдат преценени единствено в аспекта, към който правилно се е насочил въззивният съд (стр. 4 от мотивите на въззивната присъда) – като индиция за съществуването на прикрити „сложни” взаимоотношения между тримата, които никой от тях не е изяснил откровено, и които не могат да бъдат със сигурност изключени като мотив на пострадалия да инсценира обсебване на автомобила. За да счете, че лансираната от подсъдимия защитна теза не е опровергана, въззивният съд преди всичко е подложил на щателно изследване показанията на св. К., в резултат на която задълбочена проверка е стигнал до убедителен извод за тяхната недостоверност. Те са отхвърлени законосъобразно в процесуален план, без при анализа им да се допуска преиначаване, едностранчивост или нарушения на правилата на формалната логика. При наличието на твърдения с диаметрално противоположно съдържание от страна на пострадалия и от страна на подсъдимия, за разкриването на обективната истина БлОС е следвал законосъобразния подход, който принципно трябва да бъде използван при анализа на гласните доказателствени средства – внимателна съпоставка на показанията на свидетеля с останалите доказателствени материали. Съдът последователно е проверил дали и доколко по съдържание разкритите от св. К. фактически данни кореспондират на общата доказателствена съвкупност, като е оценил и вътрешнологическата характеристика на показанията му. В резултат на тази аналитична дейност БлОС е извел мотивирано заключение (стр. 4 – стр. 5 от мотивите към въззивната присъда), че показанията на пострадалия са изолирани, неподкрепени от други доказателствени материали, поради което ги е отхвърлил и не ги е използвал за достоверен източник на информация за деянието. ВКС не споделя възражението на представителя на обвинителната власт за превратно тълкуване на показанията на св. К. при формулирането на констатацията за наличието на прикрити отношения („скрити договорки”) между него и подсъдимия, а и със св. Б.. Наличието на такива действителни отношения се установява не само от обясненията на подсъдимия Д., но видимо прозира и в показанията на пострадалия, който е отрекъл да е бил в Германия с подсъдимия, въпреки наличието на достатъчно доказателства в обратен смисъл; заявил е, че е предоставил колата на подсъдимия, въпреки че друг път никога не му е давал да кара неговите коли, знаел е, че подсъдимият няма свидетелство за управление на МПС и се е налагало св. К. да го вози при необходимост; съобщил е пред съда, че при разговора между подсъдимия Д. с полицейския служител св. Л. Д. подсъдимият бил заявил, че няма да връща колата, защото е негова, а самият св. Д., непосредствено провел разговора с подсъдимия, е установил в показанията си от досъдебното производство, прочетени на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, тъкмо обратното – че подсъдимият е отрекъл колата на пострадалия да е у него; казал е пред БлРС, че няма неуредени финансови отношения с подсъдимия, а на св. Д. е обяснил, че подсъдимият му дължал пари; огласил е, че подсъдимият е изпращал sms-и с искане за „откуп” за автомобила, но не на него, а на телефона на св. Б., който пък не е споменал подобни факти. Както вече бе отбелязано, осъщественият от въззивния съдебен състав анализ на показанията на свидетеля К. не е едностранчив и повърхностен. Доказателствените материали, включително и посочените в допълнението към протеста показания на свидетелите К., М., Б. и на полицейските служители Д. и А., както и разпечатките от проведените разговори от мобилните телефони на подсъдимия, са обсъдени в мотивите на атакуваната присъда. Отделен е въпросът, че по същество съдът не се е съгласил с дадената им от прокурора интерпретация като поддържащи показанията на св. К., а в рамките на правомощията си е извел и обосновал собственото си заключение в противоположен смисъл – че те не подкрепят версията на пострадалия. Суверенното становище на решаващия орган е процесуално правилно изведено, ясно и категорично е изяснено в мотивите на присъдата, като настоящата инстанция в пълна степен го възприема. Няма обективни основания, които да се противопоставят на изложените на стр. 4 – стр. 6 от съдебния акт доводи, че всички тези доказателствени материали не съдържат никаква информация за настъпилите събития в [населено място] и конкретното поведение на подсъдимия и пострадалия при пристигането им там. Съгласно действителното съдържание на доказателствените средства коректно и точно е прието, че показанията на съпругата на пострадалия и майка му по същество са установили неоспорения и от подсъдимия факт, че на инкриминираната дата двамата със св. К. са заминали за [населено място]; че св. Б. е съобщил за уговорка да се види с подсъдимия Д. преди обяд на 29.08.2012 г. в [населено място], но свидетелят не отишъл на срещата, тъй като бил в [населено място]; че св. Д. е изложил данни във връзка с явяването на пострадалия в полицията с оплакване за обсебването на автомобила. Подробно са обсъдени и мотивирано са отхвърлени показанията на полицейския служител А., който е възпроизвел съдържанието на три проведени от него „беседи” с подсъдимия след постъпването на оплакването на св. К., по отношение на които действия не се е установило кога и дали въобще са били проведени. В тази връзка е дадена и принципно законосъобразна оценка на процесуалната стойност на провежданите оперативни разговори със заподозрени лица, с която настоящият състав на ВКС изцяло се солидаризира. На последно място, неоснователен е и упрекът за игнориране на взаимноизключващото се съдържание на показанията на свидетелите Г. и Я. относно действията на подсъдимия Д. на инкриминираната дата. БлОС с основание въобще не е разсъждавал на подобна плоскост, тъй като показанията на посочените свидетели не се отнасят до един и същи темпорален период. Св. С. Я. е установил относими факти във връзка с пътуването на подсъдимия до [населено място] на инкриминираната дата, а св. М. Г. (гърба на л. 104 от НОХД № 1433/2013 г. на БлОС) е свидетелствал за събития, случили се на 14 юли. При проверката на атакуваната въззивна присъда ВКС не констатира релевираното от прокурора основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на закона. Това възражение е претендирано единствено като последица от твърдяните процесуални нарушения при извеждането на правнозначимата фактология на деянието, наличието на каквито не се установи при касационната проверка. Съдебният акт на БлОС по ВНОХД № 73/2014 г. е постановен в съответствие с разпоредбата на чл. 304 от НПК, поради което настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на компетентността си и предоставените от закона правомощия следва да го остави в сила. Щом по делото не е доказано по начина, указан от чл. 303 от НПК, че процесният автомобил е бил поверен на подсъдимия и че въобще е попаднал във фактическата му власт, изпълнителното деяние на обсебването – противозаконното своене на вещта, няма как да се счете за реализирано. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 1112 от 11.03.2015 г., постановена по ВНОХД № 73/2014 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, наказателно отделение, ІІ въззивен състав. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.