1 Р Е Ш Е Н И Е № 617 София, 17 януари 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на 11 декември, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдия Пламен Петков касационно наказателно дело № 1928 / 2013 год. Касационното производство е образувано по жалби на подс. Р. А. К. срещу въззивно решение № 253 от 23. 07. 2013 год., постановено по ВНОХД № 331 / 2013 год. по описа на Апелативен съд – гр.София. С жалбите, поддържани и в съдебно заседание се твърди, че атакуваният съдебен акт е постановен при наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Излагат се доводи за едностранчив подход при обсъждане на доказателствената съвкупност; ограничаване правото на защита на подсъдимия, базирано на неуважени доказателствени искания; нарушение на материалният закон и недоказаност на повдигнатото обвинение по несъмнен начин; явна несправедливост на наложеното наказание. Претендира се за отмяна на въззивното решение и оправдаване на осъдения, алтернативно, за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд или за намаляване размера на наложеното наказание. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: С присъда от 12. 03. 2013 год., постановена по НОХД № 5148 / 2011 год. по описа на Софийски градски съд, подс. Р. А. К. бил признат за виновен в това, че на инкриминираните дата и място, в съучастие с неустановено по делото лице, като извършител, отнел чужди движими вещи на обща стойност от 1150 лв. от владението на П. М. Ш., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила – няколко пъти ударил с юмрук П. Ш. в областта на главата, като деянието е извършено при условията на опасен рецидив, а именно, след като К. е бил осъждан повече от два пъти на „лишаване от свобода” за умишлени престъпления от общ характер, ако поне за едно от тях изпълнението не е отложено по чл. 66, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1 , б. „Б” от НК и при условията на чл. 54 от НК, му било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от седем години и шест месеца, при първоначален „строг” режим на изтърпяване, в „затвор от закрит тип”. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът определил на подсъдимия К. общо най-тежко наказание измежду наложените му с посочената присъда и по НОХД № 1509 / 2006 год. по описа на Районен съд – гр.София и по НОХД № 559 / 2006 год. по описа на Софийския градски съд, а именно, „лишаване от свобода” за срок от седем години и шест месеца, при първоначален „строг” режим на изтърпяване, в „затвор от закрит тип”. На основание чл. 68, ал. 1 от НК било приведено в изпълнение и наложено на подс. К. по НОХД № 106 / 2004 год. по описа на Районен съд – гр.Трън, наказание „лишаване от свобода” за срок от три месеца, при първоначален „общ” режим в „затвор от открит тип”. Тук следва да се отбележи, че режима на изтърпяване на това наказание е бил определен погрешно и в противоречие с разпоредбата на чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС. Присъдата била обжалвана от подсъдимия с бланкетна жалба с оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както за явна несправедливост на наложеното му наказание. С атакуваното въззивно решение № 253 от 23. 07. 2013 год., постановено по ВНОХД № 331 / 2013 год. по описа на Апелативен съд – гр.София, първоинстанционната присъда била изменена в санкционната си част, като бил намален размера на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода” от седем години и шест месеца, на шест години, намален бил и размера на определеното на К. по реда на чл. 23 от НК общо най-тежко наказание, на шест години „лишаване от свобода”. В останалата си част присъдата била потвърдена. Касационната инстанция намира релевираните доводи в касационната жалба на подсъдимия за неоснователни, поради отсъствие на допуснати от въззивната инстанция нарушения, по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Това е така поради следните съображения: Въз основа на съвкупната преценка на събрания по предвидения процесуален ред доказателствен материал, инстанционните съдилища законосъобразно са приели, че вината и авторството на престъплението в чието извършване подс. К. е бил признат за виновен, по делото, се установяват по категоричен и несъмнен начин. Този извод на съдилищата по фактите е изграден на базата на различни доказателствени източници, които взаимно си кореспондират и допълват - показанията на разпитаните по делото свидетели и в частност, тези на П. Ш., Г. А., М. М., Д. Н., В. И. и др. /включая и прочетените такива, по реда на чл. 281, ал. 1, т. 4 и чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1 от НПК/, приобщените писмени и веществени доказателства. В противовес на твърденията в касационната жалба и допълнението към нея, ВКС счита, че оценъчната дейност на доказателствената съвкупност, е извършена от инстанционните съдилища и в частност, от въззивната инстанция, при принципно съобразяване с изискванията по чл. 14 от НПК - релевантните за делото факти обуславящи съставомерността на деянието, са били оценени съобразно действителното им съдържание, а изведените въз основа на тях изводи, са в съответствие с принципа визиран в горепосочената процесуална норма. Поради и това обстоятелство, имплицитните възражения на защитата на подс. К. за неизпълнение на задълженията на съдилищата по фактите, вменени им по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, не могат да бъдат споделени. Апелативен съд – гр.София подробно, а трябва да се отбележи и аргументирано, е отговорил на доводите на защитата на подсъдимия, като липсват допуснати нарушения на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Посочени са основанията, поради които изложените във въззивната жалба оплаквания и доводи, свързани с правилността и законосъобразността на атакуваната първоинстнационна присъда, не са били споделени от апелативната инстанция. Въззивният съд е извършил собствен анализ на установената по делото доказателствена съвкупност, като относимите към предмета на доказване факти са били детайлно обсъдени и следва да бъде споделен извода, че същите обуславят съставомерноста на извършеното от касатора К. деяние, т.е., материалния закон извън всякакво съмнение, е приложен правилно. Престъпната деятелност на подсъдимия е била недвусмислено установена - комуникацията със свид. Н. посредством мобилни телефони, придвижването му до дома на пострадалия, извършените от него конкретни действия след проникване в дома на Ш. и в частност, упражненото физическо насилие, последвалото отнемане на инкриминираните вещи и пр., като законосъобразно е било прието, че К. е осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав по чл. чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1 , б. „Б” от НК. Поради и това, не може да бъде прието за основателно и оплакването за ограничаване правото на защита на подс. К. изразяващо се в неуважени доказателствени искания, тъй като обстоятелствата от кръга по чл. 102 от НПК по делото, са били установени с категоричност. Поначало правото на страните да поискат събиране на доказателства не е абсолютно. Съдът по същество има суверенното правомощие да прецени и реши въпроса за допустимостта на поисканите доказателства, без обаче произволно, да пренебрегва надлежно направени доказателствени искания. В конкретния случай, правилно и мотивирано въззивната инстанция е счела направените от подсъдимия доказателствени искания за неоснователни, тъй като свид. Н. е била разпитана пред първоинстанционния съд и не са били изтъкнати основания налагащи допълнителния й разпит, а по отношение на втория свидетел, не са били посочени необходимите данни за неговото установяване и призоваване. В обобщение може да се посочи, че липсват допуснати нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствената маса довели до неправилно приложение на закона, като същевременно не са били и допуснати нарушения на процесуалните правила явяващи се съществени, по смисъла на разпоредбата на чл. 348, ал. 3 от НПК. Липсва и релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Наложеното на подс. К. наказание, макар и определено при условията на чл. 54 от НК, не се явява явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5 от НПК, тъй като съответствува на обществената опасност на деянието и дееца и се явява съобразено с разпоредбата на чл. 36 от НК. Въззивния съд е упражнил правомощието си по чл. 337, ал. 1, т. 1 от НПК намалявайки размера на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода” и определеното му по реда на чл. 23 от НК общо най-тежко такова, от седем години и шест месеца на шест години, като касационната инстанция се солидаризира с извода, че така определеното като размер наказание, се явява съответно на тежестта на извършеното от К. престъпление и релевантните за наказателната му отговорност обстоятелства и би постигнало по-пълно целите на специалната и генералната превенции, въздействайки възпитателно и предупредително не само на самия подсъдим, но и на останалите членове на обществото. По изложените съображения, ВКС намери, че атакуваното въззивно решение е правилно и законосъобразно и като такова, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І - во наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 253 от 23. 07. 2013 год., постановено по ВНОХД № 331 / 2013 год. по описа на Апелативен съд – гр.София. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2.