Р Е Ш Е Н И Е
№ 222
Гр.София, 26 май 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети май, две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
При участието на секретаря ЦЕКОВА
В присъствието на прокурора ГЕНЧЕВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 539/14 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 103/27.09.13 г., постановена от ОС-Велико Търново /ВтОС/ по Н.Д.313/13 г., подсъдимият К. З. Д. е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.343,ал.1,б.В вр.чл. 342, ал.1 НК вр.чл.5,ал.1,т.1 вр. чл.20,ал.2 вр.ал.1 ЗДП.
Тя е потвърдена с решение № 22/18.02.14 г., постановено от АС-Велико Търново /ВтАС/ по В.Н.Д.315/13 г. Въззивното дело е образувано по протест на прокурора и по жалба на пълномощника на частното обвинение с искания за осъждане на Д..
Недоволен от постановения съдебен акт на ВтАС е останал представител на ВтАП. В изготвения от него касационен протест са релевирани основанията по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Моли се решението да бъде отменено и делото-върнато на ВтАС за ново разглеждане на основание чл.354,ал.3,т.2 и 3 НПК.
Постъпила е жалба и от конституираната частна обвинителка А. А. чрез нейния повереник, с развити касационни основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се отмяна на решението и връщане на делото на друг състав на въззивната инстанция за ново разглеждане- за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения, установяване на пълната обективна истина по делото и с изрично указание за назначаване на петорна техническа експертиза.
В съдебно заседание пред ВКС представителите на държавното и частното обвинение /самата частна обвинителка не се явява, редовно призована/ поддържат подадения протест, респективно жалба, с изтъкнатите в тях основания.
Подсъдимият, редовно призован, не се явява, не изпраща представител и не заявява становище по сезиращите настоящата инстанция процесуални документи.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и изложените в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
ПО КАСАЦИОННИЯ ПРОТЕСТ:
Възраженията, развити в касационния протест, касаят както неправилно приложение на материалното право от инстанциите по същество, така и нарушение на процесуалните правила чрез невярна интерпретация на събраните доказателствени материали, довели до незаконосъобразен извод,че пострадалият пешеходец се е появил внезапно пред процесния автомобил. Поначало е резонно първо да бъдат обсъдени доводите за нарушения на процесуалните правила, които, ако са налице, би могло да доведат до заключение за неправилно приложение на материалния закон. Конкретиката по настоящото производство обаче- фактологическа и по прилагане на дължимата материалноправна норма- изискват най-напред да се дадат разяснения по специалното законодателство, самостоятелно и в контекста на въздигнатото обвинение по НК, а оттам да се изведе доколко е допустимо приемане на появата на потърпевшия на пътното платно като внезапна опасност, предвид събраните доказателства и установените факти в съобразие с тях. По последните се спори в процедурен аспект.
Видно от внесения за разглеждане обвинителен акт, подсъдимият е обвинен за осъществени от него нарушения на чл.5,ал.1,т.1 и чл.20,ал.2 вр.ал.1 ЗДП, които са в пряка причинна връзка с настъпилата смърт на потърпевшия и ангажират наказателната отговорност за извършено престъпление по чл.343,ал.1,б. В НК. Тъй като е прието наличие на случайно деяние по чл.15 НК, има цялостно оправдаване. Според мотивната част на въззивния протест до ВтАС, държавното обвинение, освен че е искало осъждане на дееца по въздигнатата му бланкетна норма с релевирани нарушения на специалното законодателство, е претендирало да се приемат за допуснати и двете посочени разпоредби на ЗДП. В касационния протест липсва подобно разграничение, а се излагат съображения за нарушени правила от страна на дееца, регулиращи режима на скоростта. Т.е., няма изрично оспорване на потвърденото от ВтАС оправдаване за допускане нарушение на чл.5, ал.1,т.1 ЗДП, но и няма изразено съгласие с него. Това впрочем е общо предписание за поведение на участниците в движение по пътищата, невъвеждащо конкретно задължение /каквито има в ЗДП/, чието неспазване да е в пряка причинна връзка с настъпилия противоправен резултат. Затова ВКС повече няма да обръща внимание на същото и споделя съображенията, изложени от въззивния съд на стр.8 от неговия съдебен акт.
Същевременно обаче по обвинителен акт има инкриминирано единно нарушение на чл.20,ал.2 вр. ал.1 ЗДП, без обяснение за дължимо наличие на връзка. Такова е и искането за осъждане. Изведените фактически обстоятелства установяват конкретика, обосноваваща изр.1 на ал.2 на чл.20, а обсъждането на съдилищата по същество се субусумира под нормата на изр.2 на ал.2 на чл.20 ЗДП. Не е разисквана посочената връзка между ал.1 и ал.2 на чл.20 ЗДП. Затова е нужно да се направи разграничение между поведението на водачите по чл.20, ал.1, ал.2, изр.1 и 2 ЗДП.
Заложените в посочената разпоредба на специалното законодателство повели формулират най-общите задължения на водачите на превозни средства, относими към безопасността на движението. Ал.1 въвежда изискване управляваното ПС да бъде непрестанно контролирано- водачът да бъде фокусиран в максимална степен върху управлението, да следи всеобхватно и непрекъснато пътната обстановка и движението на колата по пътя и в хода на процеса да не отклонява вниманието си. Нарушавайки тази разпоредба, той сам става опасност за движението или се поставя в положение да не възприеме породена такава. Казаното няма нищо общо с поддържания режим на скоростта и както теорията, така и съдебната практика неотклонно са възприемали тази позиция.
Различно е положението при чл.20,ал.2 ЗДП. И двата варианта на този текст въвеждат движение с несъобразена с пътната обстановка скорост, която е в рамките на максималнодопустимите граници, наред с несвоевременна реакция на водача на възникналата опасност. Реакцията се определя от интензитета на опасността, поради което е въведено задължение за съответно избиране на скоростта на движение и намаляването й или спиране в случай на необходимост. В чл.20,ал.2, изр.1 ЗДП се урежда „предвидимата опасност”, при която има обективни затруднения в пътната обстановка и шофьорът следва да подбира скоростта си на движение в тази връзка, за да отговори на изискването за безопасност. Става дума за функция между стойността на „избраната” скорост и пътните условия, охарактеризирани като опасни обстановки на пътя. Тук в обобщителен план са изброени различни фактори, представляващи по правило пътни препятствия- атмосферни условия, видимост /каквото е обвинението в процесния казус/, състояние на пътя и превозното средство, превозван товар и т.н. Точно затова законът нарича появилата се опасност „предвидимо препятствие”. ЗДП и ППЗДП предвиждат и нарушения за точно определени предвидими пътни опасности, които се явяват специални текстове спрямо общата норма на чл.20, ал.2,изр.1 ЗДП, но в случая няма процесуален интерес от разясняване на съотношението между тях.
Най-накрая, в чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП е уредена „непредвидимата опасност”, въвеждаща задължение водачите на намалят скоростта или да спрат, когато възникне опасност за движението. Последната се появява внезапно и в границите на установената избрана съобразена скорост се въвежда задължение за намаляване или спиране с оглед избягване настъпването на ПТП. Казано по друг начин, когато обвинението касае вменено на дееца поведение за нарушение на режима на скоростта по силата на чл.20,ал.2 ЗДП, е възможно да е налице такова по изр.2 на ал.2 на чл.20 ЗДП, при положение, че водачът е изпълнил императивните си задължения по изр.1. Без съмнение,за да има извършено престъпление по наказателния закон, трябва така осъщественото нарушение да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия противоправен резултат.
Казаното дотук в генерален план черпи аргументи и от ТР №28/28.11.84 г.на ОСНК на ВС на РБ, постановено по Н.Д.10/84 г., съгласно което трябва да се оценява и присъствието или не на разпоредбата на чл.15 НК. Както се казва в него, „когато един водач е изпълнил предписанията на правилата за движение досежно скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и предотврати настъпването на общественоопасните последици, той не следва да носи отговорност, тъй като е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 НК.” В тази връзка трябва да се тълкува и споменаваното в настоящото производство Р.№479 от 01.12.08 г., постановено от 1 н.о.на ВКС на РБ по К.Н.Д.448/08 г. Според него „не може да се изисква от водача на МПС винаги да очаква и предвижда възникване на опасност на пътя и съобразно такива очаквания да избира скоростта си на движение; не винаги е налице случайно деяние, когато ПТП стане в опасната зона за спиране на превозното средство, а само когато деецът сам се е поставил в невъзможност да предотврати възникналата опасност.”
Изложеното, пренесено спрямо конкретното наказателно производство, дава възможност за правни изводи в две насоки. Недопустимо е да има връзка между чл.20,ал.2 и ал.1 ЗДП, както ВтОП е повдигнала обвинение на Д.. От една страна фактологическото обосноваване е свързано с режима на скоростта и възведеното съотношение с неконтролирането на МПС е незаконосъобразно. От друга- не се посочва никакво различно поведение, подведимо под нормата на чл.20, ал.1 ЗДП, което да е в пряка причинна връзка с настъпилата смърт на пострадалия и коментирането да се основава на подобно възражение.
Втората насока на разсъждения е свързана с оплакването на прокурора за нарушение на материалния закон, тъй като, общо казано, има несъответствие между избраната от подсъдимия скорост на движение и разстоянието на видимост, поради което деецът не е могъл да спре в границите на осветеност при движение на къси светлини. В хода на производството са назначени множество автотехнически експертизи, чиито заключения са приети по съответен процесуален ред от първоинстанционния съд. Той е обсъдил отделните заключения и е съпоставил решаващите изводи на всяко от тях. Обяснил е защо дава вяра на едно обстоятелство и пренебрегва друго. ВтАС не е така подробен в мотивите на своето решение, но е ясна тезата му за възприемане доказателствените изводи на контролирания от него съдебен състав.
В тази връзка основателно е прието, че процесната кола е била управлявана от подсъдимия на 25.05.08 г.около 21 ч.със скорост на движение 77,3 км/ч., на къси светлини. Зоната на осветеност за оптичната ос на левия фар при това е около 40 м, а на десния-около 50 м. Опасната зона за спиране при тази скорост на движение е 70 м, а подсъдимият е възприел пешеходеца /много пиян и залитайки при придвижването му по банкета и пътното платно/ на 46,5 м. Той не е имал техническа възможност да спре до мястото на удара и да предотврати произшествието, правилно са намерили решаващите съдилища. По-нататък са извели, че пострадалият се е появил внезапно на пътното платно, деецът не е бил задължен и не е могъл да предполага това негово поведение и е налице случайно деяние.
Същевременно обаче е установено, че избраната от страна на Д. скорост на движение, която безспорно е разрешена в този участък на движение-90 км/ч., е по-висока от максималнодопустимата, за да се спре в зоната за видимост на късите светлини. За да би бил в състояние да преустанови движението си в рамките на 50 м, предвид осветеността на десния фар в посока към пешеходеца, деецът е следвало да управлява автомобила със скорост до 67 км/ч., при каквато ПТП не би настъпило. Също така не би настъпило произшествие, ако в рамките на избраната от него скорост, той бе управлявал на дълги светлини /което пък зависи от насрещно пътуващите превозни средства/.
Предвид казаното по фактите и доказателствата и обсъжданото по-горе по принципното приложение на правото, ВКС следва да изведе заключение, че при управление при правилно подбрана по-ниска скорост, съответстваща на възможността за предприемане на надлежни действия в рамките на късите светлини на фаровете, подсъдимият е могъл да избегне реализирането на ПТП. Непредприемане на подобно императивно предвидено поведение обосновава и нарушението по чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП, както е въведено от прокуратурата. Иде реч за предвидима опасност, която деецът е бил длъжен да обгрижи и неосъществявайки това, сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпилия противоправен резултат. Ако Д. бе изпълнил всичките си задължения по обсъжданото, би могло да се разсъждава на плоскостта на появата на пешеходеца внезапно на пътното платно, в тази връзка да се третира нормата на чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП и като последица- присъствие на случайно деяние. Наличните доказателствени материали не дават повод за подобна трактовка.
В този смисъл протестът е основателен и се дължи отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане за приложение на правилния материален закон при оправдателен съдебен акт на втората инстанция.
ПО ЖАЛБАТА НА ЧАСТНАТА ОБВИНИТЕЛКА:
Голяма част от нея касае претенция за нарушение на материалния закон. В такъв контекст е обсъждано и доколко пострадалият представлява внезапна опасност на пътното платно,предвид своя начин на движение и събраните доказателства по този повод. Поради изложените вече съображения, върховната съдебна инстанция по наказателни дела няма да взима отношение,за да не се повтаря ненужно.
Не може обаче да не обърне внимание на претенциите на повереника за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, различни от сочените от държавното обвинение и охарактеризирани като касационно основание по чл.348, ал.1,т.2 НПК. Това е важно и предвид дължимата отмяна на атакувания съдебен акт за правилно приложение на правото и възможността да се изправят процесуални нарушения, свързани с нарушени права при събиране или отказ да се направи, на доказателствен материал.
На първо място, по отношение на твърдението за неизясненост на фактическата обстановка са въздигнати доводи, свързани с преценката на доказателствата и по същество е формулирана необоснованост, която не е касационно основание. Затова не се дължи никакво обсъждане от ВКС.
На второ място, претендира се заявяване на задължителни указания на тази инстанция за назначаване на петорна съдебно-техническа /има се предвид автотехническа/ експертиза, поради казаното в решение по В.Н.Д.42/13 г. по описа на ВтАС. Тук е мястото да се отбележат няколко обстоятелства. Едното е, че съдебният акт, предмет на ревизия пред ВКС, е повторен за въззивен съд по това дело. Първоначално е имало постановена присъда по Н.Д.268/12 г.по описа на ВтОС, отменена с решение № 109/28.05.13 г.на ВтАС. В последното е указано да се назначи повторна автотехническа експертиза, която да даде отговор на всички поставени в хода на делото въпроси. Прегледът на по-нататъшната процесуална действителност установява липса на назначаване.
Следващото ценимо обстоятелство е доколко такова указание е задължително и дали с неизпълнението му е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изискващо отмяна на съответния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане.
За да даде отговори на поставените проблеми, ВКС трябва да прецени задължителни ли са указанията на въззивната инстанция по събиране на доказателствен материал при отмяна на присъда на първоинстанционен съд. Без да се затъва в дълги теоретични разсъждения, е нужно да се отбележи, че разглеждането на делото от второстепенен съд е такова на втора първа инстанция, която разполага с всичкия възможен процесуален инструментариум, включително и да допуска, събира, проверява и анализира относими към предмета на доказване доказателства. Затова нейни указания за събиране на доказателствен материал от долустоящ съд не изхождат от разпоредбите на НПК. Само върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела е легитимирана да отправя задължителни указания в коментирания смисъл.
По-нататък, третираното поведение на ВтАС по В.Н.Д.42/13 г. е свързано донейде с факта,че първостепенният съд не бил изготвил дължими мотиви и не може да бъде разчетена неговата воля. Това било така поради противоречивост на част от множеството автотехнически експертни заключения, на които не бил направен разбор. Не са изложени обаче ясни съображения защо се налага приложение на нормата на чл.153 НПК. Същевременно, както вече бе казано, първостепенният съдебен състав, разгледал делото след неговото връщане, е изпълнил задълженията си за излагане на мотиви и е обсъдил всички автотехнически заключения, с ясно изразена воля какво възприема и какво-не. Вторият апелативен съд от своя страна е възприел подхода на ВтОС и сам е отказал да се ангажира с назначаване на петорна автотехническа експертиза.
Описаното навежда на извод, че не може да става дума за задължителни процесуални указания на въззивна инстанция, които не са изпълнени и по този начин е допуснато нарушение на процесуалните правила по чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1, т.2 НПК. ВКС не намира основания сам да укаже назначаване на исканата автотехническа експертиза, в съответствие с приетото от него по порока на атакувания съдебен акт. Изрично желае да отбележи, че въпреки дадените от него предписания по приложението на материалното право, ако решаващият въззивен съдебен състав намери наличие на предпоставки по чл.153 НПК /било то служебно или по мотивирано искане на страните/ или осмисли новопоставими въпроси, изискващи отговор по релевантни за решаването на делото факти, няма пречка да пристъпи към използване на специални знания по прогласения в НПК начин.
На трето място, ВтАС е упрекнат, че не е положил усилия да събере възможните доказателства за изясняване на обективната истина, доверявайки се на подсъдимия и един свидетел. По-конкретно не е разпитал поемните лица по приложения огледен протокол на местопроизшествието. Прегледът на материалите по делото установява, че никоя от страните, включително и частното обвинение, не е генерирала лична активност да обоснове необходимост от разпит на поемните лица. Понастоящем обаче повереникът се оплаква от поведението на съда, който не е намерил за нужно по служебен почин да предприеме подобно процесуално действие и така не бил изяснил фактическата обстановка в достатъчна степен. Като оставим настрани, че би могло да се говори за непълнота на доказателствата, която не е касационно основание, ВКС не може да толерира подход като обсъждания, без въобще да се занимава с конкретиката на поставените от повереника въпроси за разпит на поемните лица. От една страна намира, че необходимата за разрешаване на казуса фактология е изяснена, а от друга- че след изминалите шест години от катастрофата, трудно биха се установили детайли по ПТП-то, запомними от свидетели и неотразени в самия огледен протокол /със съдържанието на който те са се съгласили, приемайки го без възражения/. С ледва да се повтори тезата, че ако новият въззивен състав прецени, е свободен да мотивира позицията си и да пристъпи към събиране на третираното доказателствено средство- разпит на поемни лица.
На последно място, само в сферата на пълнота на процесуалното изследване
трябва да се отбележи възражението на частното обвинение, общо казано, че актът на въззивната инстанция е пестеливо обоснован по възприемане на експертните заключения и довежда до невярно формиране на вътрешното убеждение по фактологията на престъпната дейност, а оттам и по приложение на правото. Настоящата инстанция имаше вече повод да отбележи, че мотивите на ВтАС не са обстойни, но пък тези на ВтОС са, а е демонстрирано съгласието на втората инстанция с тях. Ето защо не може да бъде изведен порок от категорията на абсолютните процесуални нарушения по смисъла на чл.348, ал.3,т.3,пр.1 вр.ал.1, т.2 НПК и да се дължи отмяна на атакувания съдебен акт на това основание.
Водим от изложените съображения и в съответствие с чл.354,ал.3,т.3 вр.ал.1, т.4 вр.чл.348,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 22/18.02.14 г.,постановено от АС-Велико Търново по В.Н.Д.315/13 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/
|