Р Е Ш Е Н И Е № 299 София, 12 юни 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми май 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при секретаря ............Иванка ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП ........Д. ГЕНЧЕВ................., като изслуша докладваното от съдия Павлина ПАНОВА наказателно дело № 906/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано на основание чл. 422 ал.1 т.5 НПК по искания, подадени от защитниците на осъдените Т. Г. Т., Д. А. Д. и М. А. М., както и по собственоръчно изготвено искане на осъдения Д. Д., за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 594/2012 г. на Хасковския окръжен съд. В искането, подадено от защитата на осъдения Т., се сочи наличие на всички основания по чл. 348 ал.1 НПК. В обсега на твърдението за допуснати особено съществени процесуални нарушения се сочи, че обвинението и осъждането на Т. се основава само на показанията на пострадалата, че не са обсъдени противоречията в доказателствата и в частност в експертните заключения по делото, че липсват мотиви във въззивния съдебен акт, както и липсва анализ на виктимологичнтото поведение на пострадалата. Основанието по чл.ц 348 ал.1 т.1 НПК в контекстна на производството по възобновяване се аргументира с липса на данни за употребена сила или заплаха спрямо пострадалата. Прави се искане за възобновяване на производството и оправдаването на Т., а алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане. В искането, изготвено от осъдения Д. се сочат същите основания за възобновяване и се правят аналогични искания. В искането, с което Върховния касационен е сезиран от името на този осъден, изготвено от защитник, се сочи наличие на съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложеното наказание. Първото основание се обосновава с разглеждането на делото от незаконен състав на първоинстанционния съд, тъй като същият не е провел тайно съвещание преди произнасянето си по искане за отвод на съдията-докладчик, че е била налице предубеденост на председателя на състава, който не е отговорил на защитните доводи, игнорирал е показанията на свидетелите на защитата, а е кредитирал само тези, които са близки на пострадалата, както и че не се е произнесъл по гражданския иск, производството по който е следвало да бъде прекратено поради изтекла давност за предявяването му. Явната несправедливост на съдебния акт счита, че се основава на отказа на въззивния съд да приложи чл. 66 от НК, въпреки предпоставките за това. Прави искане за възобновяване на производството, отмяна на постановения въззивен акт и оправдаване на Д., алтернативно – за връщане на делото за ново разглеждане или изменение на въззивното решение и приложение на чл. 66 от НК. В искането, подадено от упълномощен защитник на задочно осъдения М., се сочи наличие на основанията по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Допуснатите съществени нарушения на процесуалните норми се обосновават с неоснователно възобновяване на производството по делото след неговото спиране от съдия-докладчик при първоинстанционното разглеждане на делото, неизпълнение на процедурата по чл. 254 ал.4 от НПК, с неуважаване на доказателствени искания на защитата, игнориране на заключенията на съдебномедицинските експертизи, липса на данни за избор на съдебни заседатели на случаен принцип, както и демонстриран обвинителен уклон на съдебния състав на първоинстанционния съд. Същественото нарушение на материалния закон се аргументира с твърдението за липса на доказателства за съставомерно престъпление по чл. 152 от НК, както и основания за отмяната на чл. 66 НК. Прави се искане за възобновяване на производството по делото, отмяна на постановените съдебни актове и оправдаването на осъдения или спиране на производството спрямо него. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитниците на осъдените Т. и Д. поддържат направените искания по съображенията, изложени в тях. Защитникът на осъдения М. и самият осъден не се явяват и не взимат отношение по направеното искане. Представителят на Върховна касационна прокуратура застъпва становище за неоснователност на исканията, тъй като не са допуснати съществените нарушения на процесуалния и материалния закон, които се сочат в тях. Счита, че наложените наказания са справедливи и при отмерването им съдилищата са се съобразили с практиката на ЕСПЧ и ВКС по отношение на прекомерно продължителният период на наказателното производство. Намира, че приложението на чл. 66 от НК не би спомогнало за постигане на генералната превенция на чл. 36 от НК. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваните съдебни актове, както и на съдопроизводствените действия на съдебните инстанции, установи следното: С първоинстанционна присъда № 592/20.08.2012г., постановена от Районен съд – гр. Свиленград по НОХД № 643/2005 г., тримата подсъдими са били признати за виновни в това, че на 03.08.1996 г. в [населено място], заедно и с И. Н. И. и Т. В. В., се съвкупили с ненавършилата 16-годишна възраст Е.Г.Г., като я принудили към това със сила и заплашване, като деянието е извършено от повече от две лица - престъпление по чл. 152 ал.3 т.1 вр. ал.2 т.1 вр. ал.1 т.21 НК, поради което и на осн. чл. 54 НК им били наложени наказания „лишаване от свобода” в размер на по три години, като на осн. чл. 66 НК изпълнението му било отложено за срок от пет години за всеки от тях. С въззивно решение № 53/26.03.2013 г., постановено от Окръжен съд – Хасково по ВНОХД № 594/2012 г. присъдата била изменена, като било отменено приложението на чл. 66 НК и било постановено изтърпяване на наложените наказания на тримата подсъдими при общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение, като исканията за възобновяване на въззивното дело се явяват подадено в изискуемия 6-месечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК. Разгледани по същество, те са неоснователни. 1. По отношение на твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения: По същество тези твърдения в отделните искания на тримата осъдени се припокриват с незначителни нюанси, поради което следва да се разгледат едновременно. Основният довод на осъдените и защитниците им се изразява в твърдение за разглеждане на делото от незаконен състав на първоинстанционния съд. Твърдението си подкрепят с факта, че произнасянията на съдебния състав по искане за отвод на председателя му не са провеждани след тайно заседание, че председателят на състава е насрочвал и разглеждал делото в кратки срокове, както и че съдебните заседатели не са били избрани на случаен принцип. Тази аргументация не е в състояние да доведе до направата на извод за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348 ал.3 т.3 НПК. По първия довод въззивният съд се е произнесъл със съдебния си акт /л. 253/, като е изложил аргументи, с които настоящият съдебен състав напълно се съгласява. Изискването на чл. 31 ал.4 НПК за произнасяне по отводите в „тайно” съвещание не следва да се възприема непременно като оттегляне на състава извън залата, в която се провежда съдебното заседание. Тази разпоредба следва да се тълкува във връзка с чл.33 НПК, касаещ реда за постановяване на съдебните актове – в тайно съвещание, като членовете на състава следва да пазят тайната на съвещанието. Смисълът на тази регламентация е обсъжданите аргументи и изразените становища по време на съвещанието да останат тайна само за участвалите в тях, но няма спор, че крайният съдебен акт – в случая определение по отвод на съдията-докладчик, винаги се обявява публично. По делото не се оспорва, че съвещание е било проведено, а се спори единствено по обстоятелството, че не е било „тайно”. Как съдебният състав е стигнал до извода за неоснователност на направения му отвод /след колко дълго заседание, къде го е провел/ е без значение, след като той е изложил мотиви на своето определение за отказ да приеме направения отвод по единодушно решение на членовете си. Поради това не е допуснато съществено нарушение в твърдения от защитата смисъл. Такова не е налице и с оглед темповете, с които съдията-докладчик е насрочвал за разглеждане производството по делото. След поредния отвод на съдия-докладчик, председателстващият последният съдебен състав, който е постановил присъдата, е организирал работата по администриране и разглеждане на делото, като е провел реално три съдебни заседания – на 19 май, на 19 юни и на 20 август 2012 г. Вярно е , че последното е проведено по време на съдебната ваканция, но за провеждането му докладчикът е уведомил административния ръководител на съда и е получил неговото разрешение. Изпълнена е била процедурата на чл. 329 ал.3 Закона за съдебната власт /ЗСВ/ и председателстващият състава не може да бъде упрекнат за изпълнение на задължението си за разглеждане на делата в разумен срок, утвърден като принцип на наказателния процес /чл.22 НПК/. При процесуалното развитие на настоящето дело – деяние, извършено през 1996 г., многократни спирания и възобновявания на производството, процесуалната активност на съдията-докладчик е израз на неговия професионализъм за организиране на производството и в никакъв случай не би могло да се възприеме като заинтересованост или предубеденост по делото. Такава не се констатира и с оглед твърдението, че предвид пола и възрастта на съдебните заседатели /жени на възраст, близка до тази на пострадалата/, е било нарушено равенството на половете и заседателите са имали предварително изградено убеждение относно вината на подсъдимите. Безпристрастността на членовете на състава се предполага от закона и в случаи на съмнение в нея следва да се посочат конкретни съображения, на които се основава то. Не би могло с общи аргументи, лишени от всякаква конкретика, да се претендира предубеденост на състава, въпреки че той нито с действия, нито със съдебните си актове, е демонстрирал такава. С оглед на това ВКС не намери да е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните – делото да е разгледано и решено от незаконен състав на първоинстанционния съд. На следващо място, доводите и на тримата осъдени се свеждат до допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на мотиви по см. на чл. 348 ал.3 т.2 НПК. Твърдяното нарушение не се констатира, доколкото и двата съдебни състава на предходните инстанции са изложили подробни писмени съображения в съдебните си актове – присъда и решение, които съдържат законоустановените фактически и правни реквизити съобразно чл. 305 ал.3 и чл. 339 ал.2 НПК. От тях ясно е видна и разбираема волята на съдебните инстанции да приемат за установени определени факти и да направят правни изводи върху тях. Поради това не може да се приеме, че е налице абсолютно съществено процесуално нарушение, което да е безусловно основание за отмяна на присъдата и решението. Това, което очевидно осъдените и защитата им претендират, е соченото несъгласие с направените фактически изводи от съдебните инстанции и обосноваването им с определени доказателствени източници. По същество твърдението им се свежда до допуснато нарушение на процесуалните правила, изразило се в липса на обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и недаване на отговор на защитните доводи на подсъдимите. Твърди се, че по делото не е дадена правилна оценка на показанията на свидетелите, които били противоречиви, като са кредитирани само свидетелите на обвинението. Тези твърдения не намират опора в доказателствата по делото и в съдържанието на въззивния съдебен акт. Изключително подробно, аргументирано и професионално въззивният съд е обосновал своето убеждение, че показанията на св. Е. Г. – пострадала от престъплението, са годна доказателствена основа за направата на изводи за времето, мястото, начина на извършване на деянието и участвалите в него лица. Независимо от дългия период от време, изтекъл от този момент до деня на нейния разпит /шестнадесет години/, тази свидетелска е запазила ярък спомен за осъществените действия от всеки подсъдим и от свидетелите И. и В. /производството спрямо които е прекратено/, като ясно диференцира поведението на всеки от тях, без да илюстрира обвинителен стремеж за тяхното набедяване. Достоверността на нейните показания е проверена по надлежния начин чрез показанията на свидетелите В. Г., Д. Г., Ж. П. и М. Ц., както и чрез анализа на заключението на съдебната психолого-психиатрична експертиза. Верни са изводите на въззивния съд, че първата инстанция е извършила прецизен анализ на показанията на тази група свидетели и не е изопачила никое от тях, а незначителните противоречия правилно са отдадени на изминалия дълъг период от време, като независимият и безпристрастен анализ безспорно насочва на това, че те касаят незначителни факти, които не са елемент от главния факт по делото по смисъла на чл. 102 от НПК. Не е спорно в теорията, а и в практиката си ВКС многократно е имал повод да изрази становището си по отношение на доказателствената стойност на показания на пострадал в наказателното производство. Като основен източник на преки доказателства в процеса, пострадалата Г. същевременно е защитавала и свои накърнени права, произтичащи от качеството й на жертва на престъпление срещу половата й неприкосновеност. Към тази характеристика на нейните показания като доказателствен източник се добавя и специфичното обстоятелство, че към момента на деянието тя е била 14-годишна, а оттогава до деня на нейния разпит са изминали шестнадесет години. С всички тези обстоятелства двете съдебни инстанции са се съобразили, като са извършили прецизен и задълбочен разпит на експертите, изготвили съдебнопсихиатричната експертиза за Г.. Достоверността на показанията й не би могла да бъде поставена под съмнение предвид категоричния извод на експертите, че „острият емоционален стрес блокира само действената активност, но той не блокира познавателната, интелектуалната дейност... на личност, която е на 14 години”. Въпреки крехката си възраст, пострадалата не е демонстрирала склонност към фантазиране, измисляне или хиперболизиране на събития и факти. Поради това показанията й правилно са били ценени като сигурна основа от съдебните инстанции при достигането на извода за доказаност на обвинението. Не почива на съдържанието на въззивния съдебен акт твърдението на защитата, че съдът е игнорирал оправдателните доказателства по делото. В решението изключително подробно са анализирани /л. 257 и л.258/ както показанията на свидетелите С. и Г.Т., тези на Т. В. и И. И. /спрямо които производството е прекратено/, така и обясненията на подсъдимите Т. и Д.. Тяхната вътрешна противоречивост, както и съществените несъответствия с показанията на свидетели от първата група, законосъобразно са обосновали решението на съдебните инстанции да не ги кредитират. Правото на оценка на доказателствата принадлежи на органа, който ги събира и оценява и в нея касационната инстанция не би могла да се намесва, стига да не констатира, че този процес е бил опорочен. По настоящето дело това обстоятелство не се констатира, а незначителните процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд при разпита на свидетелите В. Г. и П. С. са били отстранени чрез техния повторен разпит в хода на проведеното въззивно съдебно следствие. Ето защо твърденията в касационните жалби за наличие на противоречие в доказателства, неизяснена фактическа обстановка и неправилното й обсъждане в мотивите, са напълно необосновани. Не се констатира да е налице игнориране на заключението на която и да е от експертизите по делото, както се твърди в искането на защитата на осъдения Т.. Въпросът за броя и времето на получаване на щърбините по химена на пострадалата е бил в максимална степен изяснен и не е налагал назначаването на повторна или допълнителна експертиза, тъй като не са били налице предпоставките на чл. 153 НПК. Не намират опора в съдържанието на въззивното решение и аргументите на защитата, че в решението на окръжния съд липсва отговор на нейните доводи. Въззивният съд е изпълнил задължението си да изготви акт съобразно изискванията на чл. 339 ал.2 от НПК, като на всички аргументи на всеки подсъдим и неговата защита, залегнали във въззивните жалби и в пледоариите пред съда, са дадени изчерпателни отговори. Въззивното решение съдържа изключително мотивирана обосновка на всеки приет факт, както и на всяко възражение срещу фактическите и правни съображения на първата инстанция, и то по начин, който позволява не само на защитата, но и на самите подсъдими да проследят начина на изграждане на вътрешното убеждение на въззивния съд. Поради това касационният съд не констатира да са били допуснати сочените съществени процесуални нарушения, както и не констатира наличието на други такива, поради което не намери да е налице основанието по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Твърденията на защитата на осъдения М. М. за неоснователно възобновяване на производството, което е било спряно именно поради отсъствието на неговия подзащитен, за неизпълнение на процедурата по чл. 254 ал.4 НПК, както и нарушаване на правото му на лично участие в процеса, са такива, които следва да се проверят в контекста на искане за възобновяване по чл. 423 НПК. Това производство изисква личното явяване пред ВКС на осъденото лице / чл. 423 ал.3 НПК/. Доколкото осъденият М. не се явява в съдебно заседание, в настоящето производството искането му на посочените основания не следва да се разглежда. Останалите доводи в искането на неговия защитник, попадащи в обсега на основанието по чл. 422 ал.1 т.5 НПК, бяха разгледани съвместно с доводите на останалите осъдени. 2. По отношение на твърдяното в исканията на Т. Т. и М. М. нарушение на материалния закон: Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК. Установени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна страна на престъплението по чл. 152 ал.3 т.1 вр. ал.2 т.1 вр. ал.1 т.2 НК. Несъгласието на осъдените с установените обстоятелства не сочи на неправилно приложение на материалния закон, след като доказателствените средства, приети за достоверни от двете предходни инстанции, са установили факти, които не биха могли повече за бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. Употребените сила и заплашване спрямо пострадалата Е. Г. са безспорно установени. Вън от всяко съмнение е, че липсата на воля у жертвата за осъществяване на доброволен полов акт е ясно демонстрирана, а принудата към него е започнала с насилственото й качване в лекия автомобил и постепенно се е наслагвала с всички останали действия както на подсъдимите, така и на свидетелите И. и В. – извеждането на непознато място извън селото, дърпането, за да слезе от колата, нанасяне на удар от Т., притискане към земята, отчупване на клон, задържането й насилствено в опит да слезе от автомобила, отново завеждането й в непознато бунгало извън населеното място, както и заплашването й с въже и с удавяне. Липсата на ефикасна физическа съпротива от страна жертва на полово престъпление не следва да се счита за съгласие за осъществяване на полов акт. Жертвите на сексуална злоупотреба, особено когато са девойки в незряла възраст, е възможно да не оказват физическа съпротива поради разнообразни психологически фактори или поради страх от насилие от страна извършителя. Това не означава, че те се съгласяват на полови акт /В т.см. решение на ЕСПЧ по Дело „М.Ч. срещу България/. В настоящия процес тази поведенческа реакция на пострадалата е била обстойно изследвана и анализирана от съдебно-психилогопсихиатричната експертиза за нея, която е достигнала до извод за ситуационна пасивност от страна на Г., породена от страх, отчаяние, превъзходство на извършителите като численост /петима/ и като възраст, както и отвеждането й на място, което не познава, и не на последно място – липсата на какъвто и да е предварителен сексуален опит. Анализът на доказателствата правилно е обосновал изводите на съдебните инстанции относно приложимия материален закон, доколкото тримата осъдени са осъществили принудителен полов акт с пострадалата Г., ненавършила 16 години, против нейната воля. Правната квалификация на фактическите действия е вярна и не налага намеса на ВКС по реда на възобновяването. 3. по твърденията за „явна несправедливост на наложените наказания”: Касационната инстанция намира, че в тази му част въззивното решение е обосновано и законосъобразно. В случая индивидуалната тежест на конкретните деяния е била съпоставена с изискванията на индивидуалната и генерална превенции и напълно обосновано Хасковският окръжен съд е приел, че целите на чл. 36 от НК ще се постигнат именно с тези наказания, които е наложил първоинстанционният съд в размер на по три години лишаване от свобода. Същите, макар и определени при условията на чл. 54 НК, са формирани в резултат на убеждението на съда, че справедливата мяра за обществено наказателно въздействие върху тях би било наказание лишаване от свобода в размер на седем години. Изключителната продължителност на наказателното производство - близо седемнадесет години, правилно е отчетена като едно от смекчаващите отговорността на тримата осъдени обстоятелства, което значително е смекчило наложената им санкция. ВКС намира, че въззивният съд правилно е приложил критериите на Европейския съд за правата на човека, изложени в решението му по Делото „Д. и Х. срещу България”, като е приел, че е налице нарушение на правото на осъдените лица на разглеждане на делото в разумен срок, гарантирано от чл.6 §1 на ЕКПЧ. На първо място, приел е по ясен и недвусмислен начин, че е налице нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок /л. 260/, като е посочил, че то се дължи не само на причини, свързани с издирването на М., но и на поведението на компетентните държавни власти. На второ място, съдебният състав е приел, че следва да се предостави компенсация на подсъдимите за това нарушено тяхно право, като бъдат намалени наказанията, които по правилата на НК се полага да им бъдат наложени /л. 260/, като е посочил и точното намаление – приел е, че адекватното наказание следва да бъде седем години лишаване от свобода, което след редукцията от четири години, полагаща се като компенсация за неразумно дълго продължилия процес, е намалил същото на три години лишаване от свобода. Не се констатира от ВКС този размер на наказанието лишаване от свобода да не е съответен на деянието и на личността на извършителите. Не са налице нови неотчетени от предходните инстанции обстоятелства, които да могат да повлияят върху размера на санкцията. Следва да бъде отчетено, че престъплението от всеки от тях е осъществено при две квалифициращи го обстоятелства, а извършената компенсация от предходния съд е довела до значително намаляване на справедливия размер на наказанието, което осъдените би следвало да понесат. Настоящето производство пред ВКС се е развило в изключително кратки срокове – по- малко от три месеца след постановяване на въззивното решение, то е изцяло по искане на осъдените в рамките на извънредния способ за контрол върху влезли в сила съдебни актове, поради което не се отразява върху продължителността на вече приключилия наказателен процес. Не е налице явна несправедливост на наказанието и с оглед критерия на чл. 348 ал. 5 т.2 НПК с оглед твърдението, че въззивният съд неправилно е отказал да приложи условното осъждане. Престъплението и на тримата осъдени е с висока степен на обществена опасност по принцип, но и в конкретния случай. То се е отразило изключително тежко върху психиката на пострадалата, върху нейния сексуален и семеен живот. Наказването на извършителите е не само мяра за въздействие върху тях, но следва да има ефект и върху обществото – върху потенциални извършители, като им действа предупредително, но и чрез своето възпитателно въздействие. Основна цел на наказателния кодекс е да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите /чл.1/. Когато тези посегателства се реализират и това бъде установено със средствата и по начина, предвиден в процесуалния закон, гражданите, чиито права са засегнати, а и обществото като цяло, следва да получат усещането, че признатият за виновен подсъдим е получил съответно наказание. В случай възпитателното и предупредителното въздействие върху обществото, като цел на чл. 36 НК, не би се постигнало в прилагането на условното осъждане спрямо който и да е от тримата осъдени. Исканията ми се основават на обстоятелството за дългия изтекъл период от деянието, както и на това, че имат семейства и свои деца, за които следва да се грижат, че полагат труд и биха изгубили работата си в случай на ефективно изтърпяване на наложеното наказание. Всички тези аргументи не могат да бъдат уважени по посочените съображения. Дългият период на производството основателно е бил вече отчетен при определяне на наложеното им наказание и липсват основания да се счита, че който и да от тях следва да получи повторна компенсация за това с приложението на чл. 66 НК. Начинът, по който те са подредили живота си след извършване на престъплението, заслужава своята положителна оценка, но не може да бъде игнориран и начинът, по който пострадалата от това престъпление продължава да търпи негативите от него в своя живот. С оглед на това ВКС не констатира да е налице съществено нарушение по смисъла на чл. 348 ал.1 т.3 НПК и не намира основание за намеса във въззивния съдебен акт. Доводите на защитника на осъдения Д., изложени в неговото искане за възобновяване и касаещи производството по гражданския иск, не следва да бъдат разглеждани, тъй като те се отнасят изцяло до правилността на присъдата на районния съд. Вследствие на намесата на въззивния съд гражданският иск срещу тримата осъдени е бил отхвърлен поради погасяването му по давност, с което напълно е удовлетворена претенцията на Д.. Предвид изложените съображения липсват основания за възобновяване на производството по делото и отмяна на съдебните актове, което да доведе до връщане на делото за ново разглеждане или оправдаване на осъдените, както и за изменение на въззивното решение. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 53/ 26.03.2013 г. на Хасковски окръжен съд, постановено по ВНОХД № 594/2012 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.