Р Е Ш Е Н И Е №68 гр. София, 16.06.2017 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в публично заседание на шести юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.дело № 4312 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Ж. Х. срещу Решение № 241 от 29.06.2016 г. по в.гр.д.№ 308/16 г. на Хасковския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 179 от 22.03.2016 г. по гр.д.№ 1995/15 г. на Хасковския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Г. Ч., Г. Ч. и Х. А. против Н. Ж. Х., подпомагана по реда на чл.219 ГПК от А. Х. Ч., иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответника да им предаде владението на поземлен имот с идентификатор 77195.347.9 по кадастралната карта на [населено място], м.”Х.”, с площ от 9 996 кв.м., вместо което е постановено уважаване на така предявения иск. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция за собственост бъде отхвърлена със законните последици. Ответниците по касационната жалба- Г. Ч., Г. Ч. и Х. А., както и конституираната като помагач на тяхна страна А. Х. Ч. не заявяват становище по жалбата. Ответникът по касационната жалба- А. Д. К. чрез процесуалния си представител в съдебно заседание оспорва същата, като моли обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила. С Определение № 111/ 15.03.2017 г. касационното обжалване на въззивното решение на Хасковския окръжен съд е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК- поради противоречието му със задължителната съдебна практика по чл.290 ГПК по следния обуславящ изхода на спора материалноправен въпрос, а именно: Какъв е фактическият състав на оригинерното придобиване на чужд имот по давност и включва ли същият снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по реда на обстоятелствената проверка непосредствено след изтичане на предвидения в закона срок, необходим за придобиване на собствеността от владелеца. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: Производството по делото е образувано по искова претенция на наследниците по закон на Х. А. А. /поч.26.12.1986 г./ с твърдението, че с Решение № 36103/ 02.12.1999 г. органът по поземлената собственост им е възстановил по реда на чл.27 ППЗСПЗЗ в нови реални граници правото на собственост върху процесния имот. Същият бил прехвърлен на ответницата с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт от 28.02.2014 г., като продавачът в лицето на А. Х. Ч. се легитимирала като собственик с издаденото в полза на ищците решение за възстановяване на собствеността, но като наследник по закон на друго лице, чието име било сходно с това на наследодателя на ищците- Х. А. Ш. /поч.17.05.1993 г./. В отговора на исковата молба ответницата е оспорила материалноправната легитимация на ищците с твърдението, че спорният имот не е бил собственост на техния наследодател и не е бил заявен за възстановяване от тях по реда на ЗСПЗЗ; поддържала е, че имотът е бил надлежно възстановен в полза на купувача по сключения през 2014 г. договор за покупко-продажба, от когото е придобила собствеността на производно основание; при условията на евентуалност е релевирала възражение за придобивна давност, като е присъединила владението на праводателя си за периода от 1999 г. до 2014 г. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция, като е приел, че макар и ищците да са придобили собствеността върху процесния имот по силата на конститутивното действие на решението на органа по поземлената собственост от 1999 г., в последващия период имотът е бил придобит по давност от лицето А. Х., с оглед на което ищците не притежават необходимата за уважаване на претенцията им материалноправна легитимация. Този правен извод е формиран въз основа на събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Г. С. и С. Ч.. Според св.С. /служител на ЗК „Зора”- [населено място] в периода 2006 г.- 2011 г., а от 2011 г.- председател на същата/, от 2000 г. кооперацията е обработвала срещу рента земята на А. Х. Ч., идентифицирана от свидетелката именно като процесната нива въз основа на предявена в съдебно заседание скица. В същия смисъл са и показанията на св.Ч. /син на третото лице- помагач А. Ч./, според когото през първите 3 или 4 години от посочения период майка му не получавала „аренда”, а впоследствие се установило, че „арендата” е 10-15 кг. жито/ декар. И двамата свидетели посочват, че трети лица не са заявявали претенции по отношение на имота. В подадената от ищците въззивна жалба срещу първоинстанционното решение са направени оплаквания за необоснованост на възприетите от първата инстанция фактически констатации относно упражнявано от А. Ч. владение върху имота в периода след 1999 г., както и за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане и преценка на събраните гласни доказателства досежно предоставянето на процесния имот за обработка от ПК „Зора”. Въззивната инстанция в лицето на Хасковския окръжен съд е приела, че ищците се легитимират като собственици на имота на основание реституция по ЗСПЗЗ, като същевременно противопоставеното от ответницата възражение за придобивна давност е неоснователно. В тази връзка са изложени мотиви, според които от събраните гласни доказателства не може да се направи извода, че процесната нива е била обработвана от земеделска кооперация въз основа на договор за аренда, тъй като според чл.3 от Закона за арендата в земеделието този договор следва да се сключи в писмена форма с нотариално заверени подписи, и на основание чл.164, ал.1, т.1 ГПК фактът на сключването му не може да се установява със свидетелски показания. Посочено е също така, че дори и условно да се приеме за доказано твърдението на ответницата за предоставяне на имота за обработка на ЗК „Зора” от 2000 г., това не обуславя наличие на владение, тъй като отдаването на земеделска земя под аренда и събирането на граждански плодове не обуславят наличието на намерение за своене, а само действие на управление на вещта. В подкрепа на тази теза е изложен и аргумента, че в продължение на 14 години праводателката на ответницата не е предприела действия по снабдяване с констативен нотариален акт, нито е плащала данъци за имота, като при неговото прехвърляне през 2014 г. се е легитимирала като собственик с издаденото в полза на ищците решение за възстановяване на собствеността от 1999 г. С оглед така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, материалноправният въпрос, по който е допуснато касационното обжалване действително е от обуславящо за изхода на спора значение. Същевременно произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в отклонение от задължителната съдебна практика, постановена по реда на чл.290 ГПК. Същата е константна, че владението може да се упражнява чрез наемател, т.е. чрез действия на обикновено ползване на вещта, при което придобиването на собствеността е в полза на владелеца, а не на държателя /Решение № 197 от 27.10.2015 г. по гр.д.№ 2426/15 г. на І г.о./. В., този извод следва и от легалната дефиниция за владение, дадена в разпоредбата на чл.68, ал.1 ЗС- упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Досежно възможността владелецът, в чиято полза е изтекъл законоустановеният срок за придобиване на собствеността по давност, да се снабди с констативен нотариален акт за собственост по реда на обстоятелствената проверка, решението на въззивния съд противоречи на постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 204/ 2012 г. от 11.01.2013 г. по гр.д.№ 272/12 г. на ІІ г.о., според което самото иницииране на нотариалното производство за снабдяване с констативен нотариален акт не е израз на намерението за своене, тъй като последното следва да бъде винаги насочено и демонстрирано спрямо собственика на вещта, а не спрямо трети лица и нотариуса. Освен това, снабдяването с констативен нотариален акт далеч не е единственият начин, по който владелецът може да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност- позоваването може да се обективирано в предявяване на иск или релевиране на възражение срещу предявен иск за собственост /ТР № 4 от 17.12.2012 г. по т.д.№ 4/ 2012 г. на ОСГК/. Както е прието и в Решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр.д.№ 1650/14 г. на ІІ г.о., позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а само процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Самото владение включва обективен елемент /упражняването на фактическа власт/ и субективен елемент /намерение да се свои вещта/. Преди владелецът да изяви воля, с която се позове на изтеклата в негова полза давност, той не може да придобие правото на собственост, но при наличие на такова позоваване правните последици на придобивната давност се зачитат, считано от момента на изтичане на законно определения срок, предвиден в чл.79, ал.1 и ал.2 ЗС. Отговорът на въпроса, с оглед на който е допуснато касационното обжалване, обуславя извод за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на приложимия материален закон. Събраните по делото доказателства обуславят извода, че в периода от 2000 г. до 2014 г. без прекъсване процесният недвижим имот е бил във владение на частния праводател на ответницата в лицето на А. Х. Ч., а от 2014 г. до завеждането на исковата молба /09.09.2015 г./ владението е било осъществявано от самата ответница, присъединила съгласно чл.82 ЗС владението на своя праводател. Без значение е, че владението не е било осъществявано лично, а чрез държател в лицето на земеделска кооперация, на която имотът е бил предоставен за ползване, доколкото нормата на чл.68, ал.1 ЗС изрично допуска владението да се осъществява чрез другиго. Още по-малко от значение при формиране на преценка за обективния елемент на владението е видът на договорното правоотношение, по силата на което е било отстъпено ползването, и по-конкретно преценката дали същото представлява договор за наем по чл.228 ЗЗД или договор за аренда по смисъла на чл.2 от Закона за арендата в земеделието. Това е така, доколкото и двата вида договори имат за предмет временното ползване на имота, при което наемателят, респ. арендаторът упражняват фактическата власт със съзнанието и зачитането на правата на лицето, предоставило им същата. По изложените по-горе съображения следва да се приеме, че при надлежно изявена от страна на ответницата воля /обективирана в отговора на исковата молба по чл.131 ГПК/ да се ползва от правните последици, които законът свързва с изтеклата в нейна полза придобивна давност и проведено успешно доказване на елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС, същата е придобила собствеността, считано от изтичане на 10-годишния давностен срок в полза на частния й праводател в лицето на А. Х. Ч.. На това основание следва да се приеме, че поради оригинерното придобиване на спорния имот от ответницата, ищците не притежават необходимата за уважаване на исковата им претенция за собственост материалноправна легитимация, поради което обжалваното въззивно решение, обективиращо произнасяне в противен смисъл следва да бъде отменено и вместо него- постановено касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск с правна квалификация чл.108 ЗС бъде отхвърлен. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК ищците следва да заплатят на ответницата направените от последната разноски пред трите съдебни инстанции, а именно сумата 401 лв. за държавни такси и заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ Решение № 241 от 29.06.2016 г. по в.гр.д.№ 308/16 г. на Хасковския окръжен съд, вместо което постановява: ОТХВЪРЛЯ предявеният от Г. Ч., Г. Ч. и Х. А. против Н. Ж. Х., подпомагана по реда на чл.219 ГПК от А. Х. Ч., иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответника да им предаде владението на поземлен имот с идентификатор 77195.347.9 по кадастралната карта на [населено място], м.”Х.”, с площ от 9 996 кв.м. ОСЪЖДА Г. Ч., Г. Ч. и Х. А. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят поравно на Н. Ж. Х. сумата 401 лв. разноски по делото. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: