О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 114

гр. София, 17.03.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание от девети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 4236/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на И. П. Ф. и „С. Д.” Е. срещу решение № 10378 от 18.05. 2021г. постановено по гр.д. № 2832/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение от 09.05.2019 г. постановено по гр.д. № 3379/2019 г. по описа на Софийски градски съд, по предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено спрямо касаторите, че ищците Д. А. П., Б. Г. П. и А. Г. П. са собственици на апартамент № ...., находящ се в [населено място], [жк],[жилищен адрес] с площ от 84, 42 кв. м, ведно с избено помещение и идеални части от сградата и правото на строеж върху мястото и с което въззивно решение е потвърдено постановеното по гр.д. № 3379/2019 г. решение на Софийския градски съд, в частта, с която е признато за установено по предявения от Д. А. П., Б. Г. П. и А. Г. П. срещу И. П. Ф. иск по чл.42, ал.1, б ”б“ ЗН, че саморъчно завещание от 21.03.2012 г. на Г. П. П. в полза на ответницата е нищожно и е уважен предявеният от Д. А. П., Б. Г. П. и А. Г. П. срещу И. П. Ф. иск с правно основание чл. 108 ЗС относно дворно място от 560 кв. м., находящо се в [населено място] област.
Касаторите поддържат недопустимост на обжалваното въззивно решение в частта по исковете за собственост, както и в частта по евентуалния иск по чл. 30, ал. 1 ЗН- касационно основание по чл. 281, т. 2 ГПК, както и неправилност на обжалваното въззивно решение като постановено при нарушения на материалния и на процесуалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, поставяйки следните правни въпроси:
1. Следва ли да бъде обезсилено като недопустимо първоинстанционно решение и въззивният съд да върне делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, в случай, че не е бил конституиран необходим другар, като се твърди противоречие на обжалваното решение с т. 6 от ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д.1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
2. При учредено право на ползване върху недвижим имот при предявен иск по чл. 108 ЗС кой се явява надлежен ответник : лицето сочено като собственик от негоден титул за собственост; ползвателят на имота или лицето , което фактически упражнява фактическата власт върху имота, независимо дали има надлежно основание за това.
3. Следва ли наследникът по закон задължително да приеме наследството по опис, когато води иск за възстановяване на запазена част срещу заветници, които не се явяват наследници по закон, като се навежда противоречие с решение 1304 от 20.12.1991 г. по гр.д. 1081/1991 г. на ВС, 1-во г.о и решение 2699 от 19.11.1960 г. по гр.д. 8057/1960 г. на ВС, 1-во г.о.;
4. Допустимо ли е въззивният съд при предявен иск по чл. 108 ЗС когато отменя първоинстанционното решение поради липса на някоя от предпоставките на чл. 108 ЗС да премине към установителен иск за собственост без такъв иск да е бил предявен,дори като евентуален?;
5. Следва ли завещателното разпореждане, извършено на територията на чужда държава от лице, което има освен българско, още и гражданство на държавата, където е съставено завещанието, съдът да изследва валидността на завещателното разпореждане според правото на държавата където то е било съставено? На кое право следва да бъде подчинен отказът от наследство /по форма и съдържание/ в случай, че лице с двойно гражданство /българско и друго/ е починало на територията на чужда държава /и наследството е било открито там/ и такъв отказ е бил заявен от наследниците по право в държавата, където наследството е било открито?
6. При заявени множество оспорвания на заключението на експертиза, явяваща се поредна за целия процес /при наличието на предходни, които й противоречат/, задължен ли е въззивният съд да назначи друго или повече вещи лица? В кой случай с оглед на чл.200, ал.3 ГПК при множество противоречащи си заключения въззивният съд следва да назначи ново заключение? В кои случаи съдът е задължен при преценката на заключението на вещо/и лице/а с оглед разпоредбата на чл. 202 ГПК да възприеме или да отхвърли заключението на вещите лица?
Ответниците по касационната жалба с подадения отговор на жалбата, изразяват становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендират присъждане на направените разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, счита следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от активно легитимирани като ответници по делото лица, срещу въззивно съдебно решение, подлежащо на касационен контрол по аргумент от чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК като постановено по обективно съединени искове за собственост и обуславящия ги иск за нищожност на собственоръчно завещание, без оглед на цената им.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищците са наследници по закон – преживяла съпруга и деца на Г. П. П., починал на 06.05.2012г. Ответницата И. Ф. е негова сестра. Приел е за безспорно, че П. е бил собственик на имотите, предмет на спора - придобил е собствеността по дарение от родителите си, които са си запазили правото на ползване върху спорния апартамент.
Със саморъчно завещание от 21.03.2012г. П. завещал на сестра си притежаваното от него имущество. Завещанието е оспорено като неавтентично – ищците твърдят, че не е написано и подписано от завещателя, от чието име изхожда. За установяване автентичността на завещанието по делото са приети общо пет експертизи – единична съдебно почеркова на в.л. Ч.; съдебно медицинска; две тричленни съдебно почеркови експертизи и една комплексна съдебно-почеркова и медицинска.
Съдът не е дал вяра на заключението на вещото лице Ч., според която завещанието е написано и подписано от П., като изолирано и базирано на ограничен по брой и период на съставяне сравнителен материал, а е дал вяра на двете тричленни съдебно- почеркови експертизи, приети в първоинстанционното производство и на комплексната експертиза, приета от въззивния съд, според които завещанието не е написано и подписано от П..
При анализа на заключенията на приетите съдебно почеркови- експертизи, съдът е взел предвид, че е установено, че П. е страдал от заболяване, което е засегнало след 2010г. дясната му ръка, с която е пишел. Получен е оток на ръката, който е повлиял на наклона на почерка му, но не е установено разстройство на писмено- двигателния му навик. Предвид установеното здравословно състояние на завещателя, писмените образци от почерка му, изследвани от вещите лица – графолози, се делят на две групи – съставени преди и след 2010г. Тъй като в периода 2010г. --2012г. е живял и се е лекувал във Великобритания, то и представените за този период като сравнителен материал документи, са изготвени преимуществено на английски език. В тази връзка съдът е посочил, че вещото лице Ч. е изследвала като сравнителни образци документи, съставени на български език до 2009г. Останалите вещи лица са изследвали по- обемен сравнителен материал, вкл. и такъв на английски език. Вещите лица по приетата във въззивното производство комплексна експертиза са използвали най- голям обем сравнителни образци – всички представени пред първата инстанция, както и допълнително представени такива на английски език, съставени в периода – края на 2010г. – 2012г. и на български език от май 2010г. Установяват се характерни, трайни различия в частни почеркови признаци с висока идентификационна стойност, които в тяхната съвкупност са достатъчни за категоричен извод, че ръкописният текст на завещанието не е изпълнен от Г. П.. По отношение на подписа , съдът се е позовал на констатациите на вещите лица, че подписът в оспореното завещание се различава от подписите в сравнителните образци по общи признаци – транскрипция, конфигурация, степен на обработеност и свързаност, както и по частни признаци – графична форма, начин на свързване и разположение на отделните елементи, месторазположение по вертикала и хоризонтала.
В заключение съдът е направил извод, че от съвкупната преценка на събраните доказателства следва, че е недоказана автентичността на завещанието и същото е нищожно поради неспазване на изискуемата се съгласно чл. 25, ал.1 ЗН форма – не е ръкописно написано и подписано от завещателя и съответно, че предявеният иск с правно основание чл.42, ал.1, б” б” ЗН е основателен.
Като нищожно завещанието не е произвело вещнотранслантивен ефект по отношение на завещаните с него имоти, които са останали в наследството на завещателя и на основание чл. 5, ал.1 и чл. 9, ал.1 ЗН са придобити от наследниците му по закон – ищци по делото. Ответницата Ф. не е придобила правото на собственост и съответно не е могла да прехвърли собствеността върху процесния апартамент на ответника „С. Д.” Е. с договора за покупко продажба, обективиран в нотариален акт № 175/2014г.
Въззивният съд е посочил, че въпросът за владението на дворното място не е спорен пред въззивната инстанция , като ответницата Ф. не оспорва, че именно тя упражнява фактическата власт върху този имот. Спорно е кой упражнява фактическата власт върху апартамента. Ищците не са доказали, че ответниците владеят този имот, предвид на което съдът е приел, че искът по чл. 108 от ЗС относно апартамента следва да бъде отхвърлен в осъдителната му част.
По горните мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен искът по чл. 42, ал.1, б. „б“ ЗН, както и е уважен искът по чл. 108 ЗС относно дворното място. Решението на СГС е отменено в частта му, с която ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху апартамента, предмет на спора и вместо него е постановено друго решение, с което е признато за установено, че ищците са собственици на този апартамент и е отхвърлена претенцията им за осъждане на ответниците да предадат владението върху него.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси, поради следното:
Първият правен въпрос е относно задължението на въззивния съд да обезсили обжалваното решение и да върне делото за ново разглеждане на друг състав на първоинстанционния съд, когато констатира, че в първоинстанционното производство не е бил конституиран необходим другар.
Съгласно приетото в т. 6 от ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако въззивният съд установи, че в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие в производството е задължително, то следва да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участие на необходимия другар. Необходимо другарство е налице тогава, когато с оглед на естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички другари /чл. 216 ГПК/. Носителите на ограничено вещно право на ползване върху недвижим имот не са необходими другари на ответниците по иск с правно основание чл. 108 ЗС, насочен срещу лицата, оспорващи правата на ищците, поради което и първоинстанционният съд не е трябвало служебно да ги конституира като ответници. След като не се констатира първоинстанционният съд да е допуснал сочения от касатора пропуск във връзка с конституирането на страните, то и въззивният съд не е имал основание да обезсили решението на първата инстанция, а е следвало да се произнесе по съществото на спора, което е и сторено.
В горния смисъл е и приетото от въззивния съд по повод направено изрично възражение във въззивната жалба, че по делото не са били конституирани необходими другари. Следователно по поставения правен въпрос, който е от значение за крайния извод на съда относно допустимостта на решението на първоинстанционния съд, не е налице предпоставката по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е съобразил с трайната практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване.
Вторият правен въпрос също касае надлежното конституиране на страните.Този въпрос е бил поставен пред въззивния съд, който е приел, че заявеното от ищците, че имотът им се владее от лицата, срещу които насочват иска си по чл. 108 ЗС е достатъчно, за да направи ответниците надлежни страни по ревандикационния иск.
Касаторът не е изложил доводи защо счита, че произнасянето от ВКС по поставения правен въпрос ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото- коя приложима правна норма е неясна или непълна или коя практика на ВКС според него се нуждае от осъвременяване, предвид на което и не са налице условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Доколкото формулираният правен въпрос е свързан с редовността на исковата молба и оттам с допустимостта на постановеното решение, то трябва да се извърши и служебната проверка по чл. 280, ал.2 ГПК за допускане до касационно обжалване. В тази връзка настоящият състав на ВКС, намира следното :
Между процесуалноправната легитимация и материалноправната легитимация няма съвпадение. Първата следва от правното твърдение на ищеца и в този смисъл проверявайки дали искът е предявен от и срещу надлежна страна съдът трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Ето защо надлежен ответник по иска с правно основание чл. 108 от ЗС е лицето, за което в обстоятелствената част на исковата молба са изложени фактически твърдения, че оспорва правото на собственост на ищеца и упражнява фактическа власт върху имота. Учреденото право на ползване върху имота не задължава ищеца да насочи иска си непременно срещу носителя на ограниченото вещно право, след като няма твърдения, че последният оспорва правата му. Наличието на съответствие между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по съществото на спора и при липса на такова съответствие искът подлежи на отхвърляне. В случая съдът е разгледал иск, предявен срещу лицата, за които ищците твърдят, че владеят имотите им, поради което и следва извод, че съдът се е произнесъл по редовна искова молба и постановеното решение не е недопустимо и не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2 ГПК.
Третият въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касае иск по чл. 30 ЗН. Такъв иск е бил предявен като евентуален, но по него съдът не се е произнасял, поради което поставеният правен въпрос не е от обуславящо значение за крайните изводи на съда и по него не следва да се допуска касационно обжалване.
Правният въпрос по т.4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е от обуславящо значение за крайния извод на съда по предявения иск с правно основание чл. 108 от ЗС относно апартамента, предмет на спора.
Постановявайки по този иск диспозитив, с който е уважен искът в установителната му част и отделен диспозитив за отхвърляне на иска в осъдителната му част, въззивният съд не се е произнесъл по непредявен иск и не е преминал към разглеждане на установителен иск, без това да е поискано от ищеца. Въззивният съд е постановил акта си в пълно съответствие с практиката на ВКС. Съгласно т. 2 А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК, ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот, съдът следва да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита-за предаване на владението на имота.
След като по този въпрос не се установява произнасяне на съда в противоречие с практиката на ВКС, като същевременно липсва обосновка на касатора за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, то и не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на специалните предпоставки на 280, ал. 1, т.1 и 3 ГПК.
Правният въпрос, формулиран в точка 5 от изложението също не е основание за допускане до касационно обжалване на постановеното решение. Същият е неотносим към конкретния спор и не е от обуславящо значение за крайните изводи на съда, защото в хода на производството не се твърди и не се установява наследодателят на ищците да е бил гражданин на друга държава. По делото е представен препис – извлечение от акт за смърт / лист 40 от първоинстанционното дело/, видно от който Г. П. е бил с българско гражданство. Документ, удостоверяващ чуждо гражданство на П., не е представен. Следователно съдът не е имал основание да приеме, че същият е бил с двойно гражданство и да изследва валидността на завещателното разпореждане според право, различно от българското.
Касаторът поставя и правен въпрос за приложимото право относно отказ от наследство в случай, че лице с двойно гражданство е починало на територията на чужда държава и такъв отказ е бил заявен от наследниците по право в държавата, където наследството е било открито. Доводи за извършен отказ от наследство не са били включени в предмета на спора и съответно въззивният съд не се е произнасял дали наследниците по закон са направили валиден отказ от наследство, поради което и не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.
В т. 6 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени правни въпроси по приложението на чл.200 и чл. 202 ГПК, като се сочи, че отговорът по тях е от съществено значение за правилното прилагане на закона.
Първият и вторият от тях са по приложението на чл. 200, ал.3 ГПК и са неотносими към настоящия спор, защото страните не са оспорили заключението на комплексната експертиза, допусната от въззивния съд и съответно съдът не се е произнасял във връзка с направено оспорване по чл.200, ал.3 ГПК. Зададените от страна по делото множество въпроси към вещите лица при изслушването им по реда на чл. 200, ал.2 ГПК не съставлява оспорване на заключението на основание чл.200, ал.3 ГПК. Наред с това касаторът не излага и доводи за наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК – не сочи практика на ВКС в противоречие на която счита, че съдът се е произнесъл, както и не обосновава защо произнасянето от ВКС по поставените правни въпроси ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
Неоснователно е и искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения правен въпрос : В кои случаи съдът е задължен при преценката на заключението на вещо/и лице/а с оглед разпоредбата на чл. 202 ГПК да възприеме или да отхвърли заключението на вещите лица?
Не се установява този въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 202 ГПК, която приема, че съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а следва да го обсъди заедно с останалите доказателства по делото /напр. решение № 163 от 17.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 192/2019 г., I г. о ; решение № 118 от 15.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 588/2011 г., III г. о.;решение № 142 от 20.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3673/2016 г., IV г. о. и др./. Въззивният съд се е съобразил с тази практика. Изводът му, че завещанието не е написано и подписано от П. е основан на база съвкупен анализ на събраните доказателства. Съдът е изложил подробни ясни и логични мотиви защо не възприема заключението на в.л. Ч. и защо е дал вяра на двете тричленни съдебно- почеркови експертизи, приети в първоинстанционното производство и на комплексната експертиза, приета във въззивното производство. Заключенията, на които е дадена вяра, не са възприети безкритично от съда, а е направена преценка на всяко едно от тях поотделно, като съдът е съобразил, че независимо от разликите в използвания от вещите лица сравнителен материал, същите не се различават в крайните си изводи.
Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения искове по чл. 42 ЗН и за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗН, ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
С оглед изхода на спора в полза на Д. А. П. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 2 540 лв.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10378 от 18.05.2021г. постановено по гр.д. № 2832/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА И. П. Ф. и „С. дивелъпмънт“ Е., [населено място] да заплатят на Д. А. П. на основание чл. 78, ал.1 ГПК, сумата 2540 лева, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.