Р Е Ш Е Н И Е № 239 гр.София, 09.07.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лидия Стоянова ЧЛЕНОВЕ: 1. Лиляна Методиева 2. Жанина Начева при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Гебов изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 649 по описа за 2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящето производство е по реда на глава тридесет и трета, част VІ от НПК, образувано по искане на осъдения К. Д. Г. за възобновяване на в. н. о. х. д. № 7/2013 г. и отмяна на решението от 28.02.2013 г. на Окръжния съд – гр.Монтана. Искането се основава на разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК с доводи за допуснато съществено нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. В искането и подробните допълнителни съображения се развиват оплаквания за нарушено право на защита поради осъждане по непредявено обвинение, необсъдени възражения на защитата, незаконосъобразно формирано вътрешно убеждение при преценка на доказателствата, несъставомерност на деянието и явна несправедливост на наложеното наказание. Направено е искане за отмяна на решението и оправдаването на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание защитниците (адв. Б. и адв. Ц.) поддържат искането за възобновяване, поставяйки акцент върху доводите за съществени нарушения на материалния закон и на процесуалните правила. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че искането е неоснователно. Счита, че използването на декларацията се осъществява с представянето й пред нотариуса, намирайки подкрепа в Решение № 163 от 8.03.2005 г. на Върховния касационен съд на Република България. Върховният касационен съд, след като обсъди искането, съображенията, развити устно в съдебно заседание, и извърши проверка в рамките на изтъкнатите основания за възобновяване, намира следното: С присъда от 26.11.2012 г. по н. о. х. д. № 30297/2012 г. на Районния съд – гр.Монтана подсъдимият К. Д. Г. е признат за виновен в това, на 30.05.2011 г. в гр.М. пред нотариуса Р. Г. да е потвърдил неистина в писмена декларация, която по силата на закон (чл. 264, ал. 3 от ДОПК) се дава пред орган на власт за истинността на тези обстоятелства, поради което и на основание чл. 313, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложено наказание от четири месеца лишаване от свобода. На основание чл. 68, ал. 1 НК съдът е привел в изпълнение условното наказание от три години лишаване от свобода по н. о. х. д. № 1673/07 г. на Районния съд – гр.Монтана. Определил е закрит тип затворническо общежитие и първоначален строг режим на изтърпяване на лишаването от свобода. С въззивно решение № 163 от 28.02.2013 г. по в. н. о. х. д. № 78/2013 г. на Окръжния съд – гр.Монтана присъдата е изменена, като деянието е преквалифицирано в престъпление по чл. 313, ал. 3 НК. В останалата част присъдата на първоинстанционния съд е потвърдена. Процесуално допустимото искане на осъдения е ОСНОВАТЕЛНО. Решаващите доводи, на които почива искането за възобновяване на делото са насочени към основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК за отмяна на въззивното решение. Твърди се, че съдът по недопустим начин е разширил обвинението с нови и различни обстоятелства (използване на декларация пред длъжностно лице при Търговския регистър като доказателство за невярно удостоверени обстоятелства). В нарушение на правото на защита е осъдил подсъдимия по непредявено обвинение. Доводите следва да бъдат възприети. Окръжният съд – гр. Монтана е приел за установени инкриминираните с обвинителния акт фактически положения, че на 30.05.2011 г. в гр.М. подсъдимият се е явил в кантората на нотариус Р. Г., където в качеството си на управител на [фирма] е попълнил и е подписал декларация по чл. 264, ал. 1 от ДОПК за липсата на непогасени публични задължения, каквито дружеството е имало, а от своя страна нотариусът е заверил подписа му върху декларацията. При тези факти въззивният съд е направил заключението, че деянието, за което подсъдимият Г. е имал обвинение, е несъставомерно по чл. 313, ал. 1 НК, тъй като законът изисква декларацията да е била представена пред орган на власт, а липсва „този елемент (пред орган на власт)”, какъвто не е нотариусът. Лаконично отбелязвайки в мотивите, че „въведената от прокурора фактическа обстановка сочи представяне на декларацията по чл. 264 от ДОПК пред нотариуса, на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК въззивният съд е преквалифицирал деянието по чл. 313, ал. 3 НК. За да изведе съставомерните елементи на престъплението по този текст от НК съдът е прибавил нови обстоятелства с определящо значение, които не са били посочени в обвинителния акт, а именно употребата на съставената декларация по чл. 264 ДОПК, изразяваща се в представянето й пред длъжностното лице в Агенцията по вписванията, заедно с подаденото заявление за вписване на капитала на [фирма] чрез внасяне и на апортна вноска от [фирма]. Процесуалният подход на съда е в нарушение на правото на защита на подсъдимия, гарантирано от разпоредбите на Наказателно-процесуалния кодекс. Въззивният съд е съд по същество, в чиито правомощия по чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК е да преквалифицира деянието в същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, но само при условие, че не променя фактите, с които е сезиран и по които подсъдимият се е защитавал. При отсъствие на надлежно изменение на обвинението по чл. 287 НПК, други факти извън изложените в обвинителния акт съдът не може да квалифицира. На равнище Европейския съд по правата на човека в Страсбург преквалификацията се разглежда в светлината на чл. 6.3 а) и b) в съчетание с чл. 6.1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Подчертавайки особено важното значение на уведомяването на засегнатото лице за обвинението и определящата роля на обвинителния акт в наказателния процес, Европейският съд поставя изискването на обвиняемия да е била предоставена възможност да упражни правата на защита (да подготви и ефективно да проведе своята защита) по новата квалификация (напр. решение по делото П. и С. с/у Франция от 25.03.1999 г.; П. с/у България от 7.01.2010 г.). Ето защо, въззивният съд, който в разглеждания случай под претекст за преквалифициране на деянието е основал решението си върху нови факти, необхванати от рамките на обвинението, е надхвърлил правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК и е допуснал съществено процесуално нарушение. Ограничил е правото на защита на подсъдимия Г. и го е лишил от справедлив процес, на който той има право по чл. 6 от Конвенцията. Предвид допуснатото съществено процесуално нарушение, Върховният касационен съд не счита за необходимо да се спира подробно на останалите, напълно основателни доводи на защитниците за лисата на прецизен анализ и оценка на съвкупността от доказателствените материали; за използваните неясни формулировки от кого декларацията е била употребена; за недопустимото позоваване на факти, за които съдът е научил при собствена справка в електронната страница на Агенцията по вписванията и респективно, тези факти не са могли да бъдат разисквани при условията на състезателност от всяка от страните. С оглед на това, въззивното решение следва да бъде отменено по реда, предвиден за възобновяване, а делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжния съд в гр.Монтана от съдебно заседание, за да бъдат отстранени съществените процесуални нарушения. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА производството по в. н. о. х. д. № 7/2013 г. по описа на Окръжния съд – гр. Монтана. ОТМЕНЯ въззивно решение от 28.02.2013 г. по в. н. о. х. д. № 7/2013 г. и връща делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжния съд – гр.Монтана от съдебно заседание. Настоящето решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: