Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е   № 66   София , 08 март  2010г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди и десета година в състав:     ПРЕДСЕДАТЕЛ :  Елена Авдева     ЧЛЕНОВЕ :  Биляна Чочева   Теодора Стамболова   при секретар Надя Цекова .......................................и в присъствието на прокурора Искра Чобанова ....................................  изслуша докладваното от съдията Е. Авдева наказателно дело № 707 /2009 г.   Производството по делото е образувано на основание чл. 349, ал.1 от НПК по касационна жалба на защитника на подсъдимия С. Г. Б. против присъда № 177 от 10.11.2009 г. по внохд № 139/2009 г. на Апелативния съд в гр. Б.. В жалбата се твърди, че атакуваният съдебен акт е “незаконосъобразен и необоснован” и се отправя искане за оправдаване на подсъдимия поради несправедливото му осъждане. Жалбоподателят излага също така / без да се позовава директно на чл.348, ал.1, т.2 от НПК/ аргументи за неправилно интерпретиране на доказателствения материал, подкрепящи оплакване за съществени процесуални нарушения. Тази двусмисленост на жалбата е преодоляна с представеното допълнение, в което подробно се мотивират касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 - т.3 от НПК. Прокурорът пледира за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: Окръжният съд в гр. Б. с присъда № 94 от 03.07.2008 г. по нохд № 83/2007 г. признал подсъдимия С. Г. Б. за невинен и го оправдал по обвинението по чл. 124, ал.3 във вр. с ал.1 от НК. Апелативният съд в гр. Б. отменил първоинстанционната присъда и вместо нея постановил друга, с която признал С. Г. Б. за виновен в това, че на 25/26.09.1998 г. в гр. Б., при условията на опасен рецидив, причинил по непредпазливост смъртта на пострадалия С. Т. К. вследствие на умишлено причинена тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, поради което и на основание чл.124, ал.3 във връзка с чл.54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от девет години при първоначален строг режим на изтърпяване, като приспаднал времето, през което подсъдимият бил задържан и търпял наказание лишаване от свобода по настоящето дело.   Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е основателна по следните съображения:   Присъдата на апелативния съд се отклонява от процесуалните параметри на принципите на обективната истина и вземане на решения по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Събраните доказателства и доказателствени средства не са подложени на внимателна проверка за допустимост и достатъчност, а анализът им не съдържа убедителна обосновка на изведените каузални връзки между приетите за установени факти. Резюмирана ,фактическата обстановка, приета от въззивния съд, се свежда до следното: На 25.09.1998 г.в необитаема сграда в гр. Б. подсъдимият С, пострадалият С. К. и още две лица – Л. А. и З. Т. , консумирали алкохол. Четиримата водели скитнически начин на живот. Възникнала свада, която завършила с това, че Б. бил набит от останалите трима и изгонен от помещението. По-късно той се върнал с намерение да им отмъсти. Намерил дъска, дълга около 2 метра , широка около 10 см и дебела 3-4 см, по която имало забити пирони, парчета метална мрежа и засъхнал бетон. Тримата мъже били легнали на дюшеци на пода. Подсъдимият започнал да замахва безразборно с дъската, без да вижда кого и къде удря, нито къде стъпва в тъмното. Повечето удари попаднали върху тялото и крайниците на пострадалия К. , който бил заспал по гръб ” изнемощял от алкохола.” Той не успял да се защити, а подсъдимият стъпвал върху гърдите му в тъмното. Побоят продължил 15-20 минути и К. бил “смазан”. Подсъдимият го извлякъл извън помещението и легнал на неговото място върху дюшека. На сутринта подсъдимият и останалите двама очевидци отишли на работа, а К. не могъл да стане и върви. Той се добрал до дюшека и легнал. Вечерта бил посетен от свидетелите Т, А. и В. Те видели тежкото му положение и го нахранили. Карауланов отказал медицинска помощ и останал сам. На 29.09.1998 г. бил намерен мъртъв на същото място. Непосредствена причина за смъртта му е остра дихателна недостатъчност, развила се в резултат на двустранна пневмония на белите дробове поради тежка гръдна травма с двустранно счупване на ребрата и образуване на гръден капак. Според въззивния съд травматичните увреждания на гръдния кош били причинени от подсъдимия, който стъпил с крака върху гърдите на пострадалия, когато нанасял ударите с дъската. Така изградената обвинителна конструкция е уязвима от процесуална, доказателствена и логическа гледна точка. Задачата на съда по установяване на обективната истина била силно затруднена поради оскъдния доказателствен материал и изминалия продължителен период от време след извършване на деянието. Свидетелите Л. А. , З. Т. , С. В. и И. Й. починали. Подсъдимият възразил срещу искането на прокурора за прочитане на показанията им от досъдебната фаза, поради което въззивният съд правилно не ги обсъждал и ценил. При това положение съдебният състав обяснимо концентрирал вниманието си върху единствения останал източник на преки доказателства – обясненията на подсъдимия. Реализацията на този принципно правилен подход обаче е опорочена по няколко направления. На първо място въззивната инстанция в нарушение на чл.105, ал.2 от НПК се позовала на недопустимо доказателствено средство - обясненията на подсъдимия от 16.11.1998 г. пред следовател, приемайки неправилно, че те са дадени пред друг състав на съда при първото разглеждане на делото. Според протокола от съдебното заседание на Бургаския окръжен съд от 02.02.1999 г. по нохд № 428/1998 г. съдът констатирал противоречия между изслушаните обяснения на подсъдимия Б тези, които депозирал при разпита в досъдебната фаза на 16.11.1998 г. , поради което прочел обясненията от 16.11.1998 г., възползвайки се от реда, описан в чл. 277, ал. 3, б.”а” от НК / отменен, редакция ДВ бр. бр.50 от 1995 г./. При новото разглеждане на делото обаче такава процесуална възможност за инкорпориране в доказателствената съвкупност на обяснения от досъдебната фаза не съществува. Обясненията от 16.11.1998 г.въпреки изразеното общо потвърждение от подсъдимия, не са възприети непосредствено от съда чрез разпит в процедура по чл. 277 от НПК. Б. не е взел становище по различията, които съдът съзрял /те не са отразени в протокола за проведеното съдебно следствие, а са анализирани по-късно в мотивите на присъдата./. Ето защо обясненията от 16.11.1998 г. не са преминали към тези, които подсъдимият е дал на 02.02.1999 г. и въззивният съд не е имал процесуално основание да ги коментира, използвайки процедурата по чл. 279, ал.1, т. 3 от НПК. Отделен е въпросът, че тяхното съдържание не подкрепя извода на съда за “признание относно осъществяването на разследваното престъпление”, което е следващото процесуално нарушение на въззивния състав. Той е изтълкувал превратно обясненията на подсъдимия и приел признанието за нанесен побой с дъска за признание за причиняване на тежка гръдна травма, довела до смъртта на жертвата. В решението на Европейския съд по правата на човека по делото “Б”, обусловило възобновяването на производството по настоящия казус /вж.параграф 44/, е изтъкната недопустимостта на подобен знак на равенство между различни фактически обстоятелства. Тук е моментът да се подчертае, че С. Б. в нито един момент от развитието на процеса не заявява, че е причинил гръдната травма на жертвата. Той признава единствено побоя с дървената дъска, категорично отричайки /вж. обясненията му от 08.04.2008 г. по нохд № 83/2007 г. на Бургаския окръжен съд и тези от 10.11.2009 г. по внохд № 139/2009 г. на Бургаския апелативен съд/ да е скачал върху гърдите на К. Тази част от обясненията на подсъдимия е особено съществена, тъй като смъртта на пострадалия, съгласно възприетата от предходната инстанция фактическа обстановка, не е в причинна връзка с получените чрез удари с дъска увреждания. Апелативният съд се е позовал на експертите, извършили съдебно - медицинските експертизи, според които травмата, провокирала болестния процес, довел до смъртта на С. К. , е причинена от силно и рязко притискане на гръдния кош на лежащата по гръб жертва. Вещите лица предложили два еднакво възможни механизма за осъществяване на уврежданията-– притискане с коляно или стъпване с крак “със сила”. Въззивният съд предпочел втория вариант и го мотивирал изцяло с недопустими предположения. По този начин, в нарушение на чл.303, ал.1 от НПК, била запълнена липсата на доказателства, събрани по реда на НПК, относно основния доказателствен факт по делото – извършеното престъпление и участието на подсъдимия Б в него. В тази връзка атакуваният съдебен акт съдържа препращане към показанията на свидетелите В, Лефтеров и Л. , но в тях не се откриват данни в подкрепа на извода за стъпване върху гърдите на пострадалия и счупване на ребрата му. Свидетелите си спомнят оплакванията на жертвата за счупена ръка от удари с летва /дъска/, но не и за ритане, скачане или притискане на гърдите. Съдът е пропуснал да обсъди гласните доказателства във връзка с заключението на съдебно-медицинската експертиза, извършена от д-р П, в което той обяснява ,че счупванията на ребрата водят до болезнено дишане със “силни болки”. Внимателният анализ на показанията на свидетелите Л обаче впечатлява с акцента върху счупената ръка като основно оплакване на пострадалия непосредствено след побоя. Така свидетелят Л пресъздава разговор с починалия очевидец Л. “Л”, от който разбрал, че Б. “нанесъл жесток побой и счупил ръката на С. К. ”. Същите факти съобщил пред съда и свидетелят В, който от своя страна ги чул от очевидците Л. и З. “З”. Те не споменали за болки в гърдите, макар жертвата да би трябвало да понася силни страдания в тази област, ако ръката и ребрата са счупени по едно и също време. Процесуалният принцип за изграждане на вътрешното съдийско убеждение на базата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото /чл.14 от НПК / задължавал съда да съпостави данните, получени от всички доказателствени източници и чрез комплексен анализ да преодолее както фактическите, така и логически противоречия в тях. В настоящия случай поради ограничения и главно косвен характер на събраните доказателства съдът е следвало да подходи с особена прецизност преди да свърже с тях фактически изводи относно авторството на деянието. Вместо това предходната инстанция се позовала избирателно на част от показанията на В. и не ги обсъдила заедно с данните от обясненията на подсъдимия за срещата му с пострадалия след побоя. Съдът приел, че В. е видял К. непосредствено на следващия ден / а не ден по-късно/ след инцидента, и той вече бил в безпомощно състояние. Това дало основание в присъдата да се изключи по несъмнен начин възможността за причиняване на гръдната травма по начин, различен от описания . Съдът / на стр.7 /заявява, че изцяло кредитира показанията на свидетеля С, тъй като те са последователни и безпротиворечиви. В същото време той не коментира данните в тях, според които след оплакване на Л. свидетелят отишъл на строежа и тогава“хванахме, взехме С. Г. /Бонев/ и го заведохме на ул.”М”. Според съда обаче Б. прекарал нощта на деянието в строящата се кооперация заедно с Л. и З. , което изключва възможността те да са уведомили по същото време В. и той да се е появил в убежището им. Данните от показанията на В. съвпадат с обясненията на подсъдимия, че един ден след инцидента той отново пил ракия с компанията от нощта на 25/26 септември. Съдебният състав бил длъжен да съпостави тази информация и със становището на вещото лице д-р П, според което гръдната травма е причинена 3-4 дни преди смъртта на К. и едва след съвкупния анализ на всички данни да стигне до заключение за авторството на деянието. Обобщено, второинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, които са го лишили от възможността да приложи правилно закона. Той е обсъдил доказателствата по делото фрагментарно и извън общия им контекст. Изградените логически конструкции относно правнозначимите факти са свързани с предположения и допускания, а оценката на доказателствения материал е направена в отклонение от принципа за разкриване на обективната истина. Налице е касационното основание на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, обуславящо отмяна на обжалваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Останалите доводи на защитата на касатора не се споделят от настоящия състав. Оплакването, че подсъдимият е признат за виновен по непредявено обвинение, се опровергава от съдържанието на обвинителния акт. В неговата обстоятелствена част, на стр.2, е посочено, че подсъдимият в продължение на 15-20 минути нанасял удари по цялото тяло на жертвата ,след което подробно са описани причинените увреждания, включително гръдната травма. В обвинителния акт не се твърди , че всички увреждания на пострадалия са причинени само чрез дъската. С използването на израза “удари по тялото “ обвинението е дало достатъчно информация на подсъдимия за действията, в които е обвинен. По този начин са удовлетворени изискванията на чл. 246, ал.2 от НПК за съдържание на обвинителния акт, тъй като са посочени времето, мястото и начина на извършване на инкриминираната дейност. Не е налице и неяснота и противоречие между диспозитива и мотивите на присъдата относно датата на смъртта на пострадалия. Съдът е посочил датата на причиняване на телесната повреда в диспозитива, а в мотивите е разсъждавал за започналия с нея процес, завършил със смъртта на пострадалия, като и двете събития са календарно фиксирани по коректен начин. Опорочаването на фактическите изводи на съда прави безпредметно обсъждането на възраженията за неправилното им правно квалифициране. При този изход на делото не следва да се обсъжда и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Допуснатите от въззивната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила са нарушили правото на подсъдимия на защита и налагат ново разглеждане на делото. Те не допускат удовлетворяване на искането на касатора за оправдаване от касационния съд. Както е известно, възприетият от НПК инстанционен модел в наказателния процес поставя контрола върху установените факти извън правомощията на третата инстанция. Касационният съд не може да приема нови фактически положения, нито да решава въпроса за вината на подсъдимия извън установените вече обстоятелства. Фактите се проверяват и установяват от предходните две инстанции, а касационната инстанция контролира спазването на процесуалните норми, гарантиращи формалната и логическа правилност на вътрешното съдийско убеждение. Редът за отстраняване на посочените по-горе процесуални нарушения е новото въззивно разглеждане на делото, а не оправдаване на подсъдимия въз основа на нова фактическа обстановка. Водим от горното и на основание чл.354, ал.3 във връзка с чл.348, ал., т. 2 и ал.3, т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И   ОТМЕНЯВА присъда № 177 от 10.11.2009 г. по внохд № 139/2009 г. на Апелативния съд в гр. Б. и връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ :     ЧЛЕНОВЕ : 1.   2..