Р Е Ш Е Н И Е № 366 гр. София, 05 октомври 2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети септември, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ :САША РАДАНОВА ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при секретар ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора МАРИЯ МИХАЙЛОВА изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. № 1285/2012г. Касационното производство е инициирано по жалба на подсъдимия В. И. М. срещу решение №59/ 19.05.2012г. на Варненски апелативен съд /АС/, по внохд №92/12г., с което е потвърдена постановената на 06.03.2012г. присъда на Окръжен съд /ОС/- Варна, по нохд №192/12г. Депозираната касационна жалба обективира недоволство от съдебния акт, явяващ се незаконосъобразен и несправедлив за подсъдимото лице. Излагат се бланкетни и неясни доводи за немотивиран отказ на Варненска окръжна прокуратура /ОП/ за сключване на споразумение с В. М., и за пренебрегнати от решаващия орган, при индивидуализация на наказателната отговорност обстоятелства, сочещи на връщане на вещта-предмет на инкриминираното престъпление, на направени от подсъдимия самопризнания и изразено от него съжаление за осъщественото посегателство Декларираните оплаквания са съпроводени от претенция за ревизия на въззивното решение, чрез намаляване на срока на определената санкция. В съдебно заседание на 20.09.2012 година пред ВКС, В. М. и неговият службен защитник поддържат жалбата по изложените съображения. Представителят на Върховната касационна прокуратура аргументира позиция за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, в пределите на инстанционната проверка по чл.347 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №27 от 06.03.2012г., по нохд №192/12г., след проведено при условията на чл.371, т.2 от НПК съкратено съдебно следствие, ОС-Варна е признал В. И. М. за виновен в това, че на 27.12.2011 година, отнел чужди движими вещи – мобилен телефон „Сони Ериксон ” със сим-карта и допълнителна карта-памет, на обща стойност 446,50 лева, от владението на Д. В. М., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и деянието е извършено при опасен рецидив, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1 от НК го осъдил на ШЕСТ ГОДИНИ лишаване от свобода, при първоначален СТРОГ режим на изтърпяване в затвор. Визираният съдебен акт е бил предмет на въззивна проверка по внохд №92/2012г., финализирала с решение №59/19.05.2012г. на Варненски АС, с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло. Касационната жалба на В. М. е НЕОСНОВАТЕЛНА. При реализирания инстанционен контрол не се констатират допуснати в досъдебната и съдебна фаза на производството нарушения, довели до накърняване правото на защита на обвиняемото /подсъдимо/ лице в наказателния процес и предпоставили незаконосъобразност на атакувания акт Процесуалните права на подсъдимия М. не са ограничени с немотивирания отказ на Варненска ОП за сключване на споразумение. Установеният в Глава Двадесет и девета от НПК нормативен регламент се прилага след приключване на досъдебното разследване или в рамките на съдебното следствие пред първостепенния съд, по предложение на представителя на обвинителната власт или на защитата, и при постигнато съгласие по отношение на виновно извършеното от обвиняемото /подсъдимо/ лице инкриминирано деяние, на неговата престъпна съставомерност и правна квалификация, на вида, размера и начина на изтърпяване на санкционните последици, на веществените доказателства и на разноските по делото. Липсата на изискуемия се консенсус между процесуалните субекти в образуваното досъдебно производство, съответно между конституираните пред съда страни, по посочените в чл.381, ал.5 от НПК въпроси, на каквато индицира настоящият казус, препятства възможността за провеждане на предписаната от особените правила на чл.381-384 от НПК процедура. Заявеното от В. М., в съдебно заседание на 06.03.2012 година пред ОС-Варна, признание на изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, е създало предпоставки за приложение на диференцираното производство по чл.370-374 от НПК, във визираната от процесуалната разпоредба на чл.371, т.2 от НПК алтернативна форма. Компетентният орган е съобразил, че категоричната и безусловна декларация на подсъдимото лице, словно материализирана в изготвения съдебен протокол, е подкрепена от доказателствата, събрани и проверени при досъдебното разследване, удовлетворявайки основополагащото начало на чл.31 от Конституцията, възпроизведено и в чл.116 от НПК за недопустимост обвинението и присъдата да се базират единствено на самопризнание. Процедурата, последвала изричното волеизявление на В. М. и мотивираното от него определение по чл.372, ал.4 от НПК, е проведена при стриктно спазване на императивните норми, касаещи правно регулираната в чл.371, т.2 от НПК хипотеза на съкратеното съдебно следствие и финализирала с осъдителна присъда, с която при съблюдаване на описаната в обвинителния акт и призната фактология за инкриминираното посегателство, обвързваща решаващия орган, е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия за престъпно деяние по чл.199, ал.1, т.4, вр.чл.198, ал.1 от НК. В обсега на лимитираните правни очертания на неправомерното поведение, справедливо, при условията на чл.58а, ал.1 от НК е отмерена подлежащата на изпълнение санкция- ШЕСТ ГОДИНИ лишаване от свобода. Наказанието на В. М. е наложено при професионално отчитане на индивидуализиращите тежестта на престъпното деяние характеристики - време; място; механизъм на реализираните неправомерни действия; интензитет на упражнената принуда; настъпил вредоносен резултат, обективиран в стойностните параметри на инкриминирания предмет и репариран с връщане на мобилния апарат на жертвата на престъпление. Проявен е юридически усет при интерпретацията на особеностите на възрастта на пострадалия Д. М. и на нанесените му душевни травми-единадесетгодишно дете, преживяло емоционален стрес при посегателството срещу неговите личност и собственост, предпоставящ възможности за хронична психогенна реакция и застрашаващ с неблагоприятни последици нормалното му психическо развитие и бъдещия му социален живот. В контекста на предложената аргументация твърдяното в касационната жалба игнориране на обстоятелството, че инкриминираната по делото вещ е върната на нейния законен притежател, е голословно и доказателствено необезпечено. Обосноваващи диференцираната санкция са и фактическите данни, свързани с личността на подсъдимия, проектирани в характера и спецификата на престъпното деяние – отражение на обществените, психологически и индивидуални качества на дееца; съдържими се в приложените бюлетини за предходните осъждания на В.М. извън релевантните за правната квалификация и в приобщения писмен доказателствен материал за неговия социален и трудов статус, образователен ценз, семейно положение и процесуални прояви в хода на наказателното разследване, на които контролираните съдебни инстанции са отдали необходимото значение. В коментирания смисъл ВКС не споделя депозираните оплаквания за недостатъчна оценъчност на личната опасност на автора на престъпното посегателство, с поставен акцент на оказаното за разкриване на обективната истина процесуално съдействие и на изразеното съжаление за случилото се. Убедително първостепенният съд и въззивен състав са анализирали обремененото с осъждания за тежки престъпления /изнасилвания и грабежи/ минало на В.М., обуславящо категорични изводи за грубо незачитане на установения законов ред, за създадени във времето трайни противоправни навици и за формирано хабитуелно престъпно поведение. Преценено е и отсъствието на ефективно упражнено предупредително и възпиращо въздействие чрез постановените спрямо подсъдимото лице и предшествуващи разглежданото дело присъди, налагащо адекватна на репресивната и поправително-възпитателна функции на наказанието санкция. В разисквания аспект направеното от В. М. признание на фактите в обвинителния акт, не мотивира ревизия на атакувания въззивен съдебен акт, в претендираната от защитата на подсъдимото лице посока. То предпоставя правоприлагане на особената процедура по Глава двадесет и седма, чл.370-374 от НПК /съкратено съдебно следствие в производство пред първата инстанция/ и детерминира очертаната от чл.58а от НК смекчена отговорност, но не сочи на необходимост от прекомерна снизходителност при лимитиране на санкционните последици, тангираща с безнаказаност. Безспорно при индивидуализация на наказателната санкция в лимитираните от императивните предписания на чл.373, ал.2, вр.чл.371, т.2 НПК предели се преценява процесуалното поведение на обвиняемия /подсъдим/ в рамките на производството, в обхвата на които са и депозираните самопризнания. Последните обаче се интерпретират с оглед конкретиката на съдържанието. Ако те са спомогнали действително и своевременно за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител, а не са логическо следствие от ефективната дейност на компетентните досъдебни органи, същите трябва да се третират като смекчаващо обстоятелство включително в санкционните предели на чл.58а от НК. Без да се пренебрегват степента на обществена опасност на деянието и фактите за личността на подсъдимия, признанието може да обоснове определяне на наказание с по-нисък размер. /ТР1/06.04.2009г., по т.д. №1/2008г. на ОСНК на ВКС на РБ/ Заявените от М. самопризнания в настоящия казус, обективирани във формално волеизявление пред съда, по предвидения в чл.371, т.2 от НПК ред, не следва обаче да се обсъждат допълнително като смекчаващо вината обстоятелство при индивидуализация на наказателната отговорност. Заключение за изменение на съдебния акт, в санкционната му част, не обосновава и демонстрираното от В. М. пред съда разкаяние. Този факт, корелативно ценен в комплекса от правнозначимите за наказателната отговорност обстоятелства и при съобразяване на визираните в чл.36 от НК цели на индивидуалната и генерална превенция, не налага намаляване на отмереното на подсъдимия наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и аргументира справедливост на определения за социална изолация шестгодишен период от време. Мотивиран от изложеното, касационният състав счита, че при възложената му компетентност в съдебното производство по инстанционен контрол, следва да остави в сила атакувания акт на АС - Варна, с което е потвърдена присъда №27/ 06.03.2012г. на Варненски ОС, по нохд №192/12г. Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №59 от 19.05.2012г. на Варненски АС, постановено по внохд №92/12г., по описа на съда. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.