О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 157

гр. София, 15.04.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти април две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА

разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. д. № 4607 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 264 611 от 29.06.2021 г. на Г. Д. Е. чрез адвокат И. И. от АК - Кюстендил, която е насочена срещу въззивно Решение № 260 101 от 11.05.2021 г. по в.гр.д.№ 457/2020 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил, І гр.състав.
Ответникът по касационната жалба С. Г. Е. е подал писмен отговор чрез адвокат Я. С. от САК. Възразява срещу допускане на обжалването. Претендира разноски.
Ответникът по касационната жалба Д. Г. Е. не е подал писмен отговор.
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице; отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено Решение № 206 от 08.04.2020 г. по гр.д.№ 2253/2019 г. на РС – Дупница в частта, с която е допуснато да се извърши съдебна делба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***, състоящ се от три стаи, кухня с бокс, тоалетна, баня, входно антре и две тераси, ведно с прилежащите мазета, с адрес: [населено място], [улица], ет. 1, със застроена площ по кадастрална карта от 90 кв. м., при посочени граници и съседи, намиращ се в сграда с идентификатор ***, построена в поземлен имот с идентификатор ****по кадастралната карта, одобрена със Заповед № 300-5-56 от 30.07.2004 г. Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е допуснато извършване на съдебна делба на процесния имот между Г. Д. Е., Д. Г. Е. и С. Г. Е. при права 4/6 ид.ч. за първия и по 1/6 ид.ч. за всеки от останалите двама и вместо това е постановено отхвърляне на иска за делба, предявен от Г. Д. Е., като делбата на имота да се извърши при права по 1/2 ид.ч. за Д. Г. Е. и С. Г. Е..
Сезиран с въззивна жалба от С. Г. Е., окръжният съд се е произнесъл по иска за делба, предявен от Г. Д. Е. и Д. Г. Е. срещу С. Г. Е.. Въз основа анализа на събраните по делото доказателства е прието за установено, че процесният апартамент с прилежащите му мазета е придобит от Г. Д. Е., починал на 05.11.2006 г. в режим на СИО със съпругата му А. С. Е.. След смъртта на Г. Д. Е., съпругата и децата му Д. Г. Е. (ищец) и С. Г. Е. (ответник) са придобили съответно 4/6 ид.ч. за съпругата и по 1/6 ид.ч. от имота за всяко от децата. Притежаваните от А. С. Е. идеални части са предмет на договор за дарение, оформен с нотариален акт от 12.04.2007 г. Удостоверено е, че при сключването на сделката дарителката е представлявана по пълномощие от надарения – нейния внук Г. Д. Е. (ищец, син на ищеца Д. Г. Е.). По възражението за недействителност на договора за дарение поради противоречие с чл. 38, ал. 1 ЗЗД, заявено от С. Г. Е., въззивният съд е изложил, че не споделя разбирането на районния съд, че договорът е действителен. Основен довод на РС е отсъствието на хипотезата по чл. 161 ГПК – ищците да създават пречки за събиране на доказателства и липса на такива за пороци на описаната сделка, свързани с упълномощаването. Прието е, че тази теза не държи сметка за естеството на възражението и начина на разпределяне на доказателстената тежест между страните, като същевременно е в разрез с начина, по който съдът е разпределил тежестта на доказване в доклада по делото. На първо място е отбелязано, че на недействителност поради нарушаване на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, може да се позове само представляваната страна или неин универсален правоприемник. Тъй като С. Г. Е. има качеството наследник на А. С. Е. по закон, то (съгласно ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК) възражението му е допустимо и следва да бъде разгледано.
Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗЗД представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това. Обемът на представителната власт на пълномощника спрямо трети лица се определя от изявената от упълномощителя воля – чл. 39, ал. 1 ЗЗД. В хипотезата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД засилената защита на интересите на представлявания е обусловена от възможния конфликт на интереси между него и представителя. Преодоляването на забраната изисква представителят да е бил изрично упълномощен от представлявания да договаря сам със себе си. Ако представителят сключи сделка сам със себе си, без да е дадено предварително съгласие за това от представлявания, същата може да породи действие за страните при последващото й одобрение от представлявания. С потвърждаването представляваният отрича наличието на конфликт на интереси. Възможността за последващо одобрение на сделката от представлявания обосновава и извода, че се касае за висяща недействителност, т.е. договорът не поражда последиците, които законът свързва с него, освен ако бъде потвърден.
След като се прави възражение за липса на надлежна представителна власт за сключване на сделката, от която Г. Д. Е. черпи права, именно той е страната, която дължи да докаже наличието на надлежно упълномощаване – било чрез изрично пълномощно да договаря сам със себе си, било като докаже последващо потвърждаване от представляваната страна – дарителката. Унищожаването на пълномощното (което е доказан факт) открива възможността посочените факти да бъдат установявани с всички допустими доказателствени средства. Липсата на каквито и да било доказателства за естеството на упълномощаването, респ. за последващо потвърждаване от представляваното лице, неправилно е счетена от районния съд като сочеща на извод за неоснователност на възражението. Тя следва да бъде преценявана в контекста на тежестта на доказване, която всъщност очертава последиците от недоказването на дадения факт. При положение, че не се установява забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД да е била преодоляна при сключване на договора за дарение, респ. да е налице последващо потвърждаване, то следва да се приеме, че договорът е недействителен и не е породил правни последици. Ирелевантно е дали ответникът е знаел за сключването му или не, още повече, че няма данни на същия да е станал известен фактът, че дарителката е била представлявана от дарения при изповядване на сделката.
След като А. С. Е. не е прехвърлила чрез валиден акт своите 4/6 ид.ч. на Г. Д. Е., то същите са останали в нейния патримониум, като след смъртта й са преминали в равни части към двамата наследници по закон от първи ред – синовете й Д. Г. Е. и С. Г. Е., между които и при права от по 1/2 ид.ч. следва да бъде извършена делбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът поставя въпросите:
1. „Възможно ли е да се приеме, че договорът за дарение е недействителен и не е породил правни последици, само поради факта (доказан по делото), че пълномощното е унищожено ведно с цялото нотариално дело поради изтичане на срока на съхранение, а Г. Е. не притежава екземпляр от същото ?”;
2. „Може ли съдът да игнорира действията на нотариуса при заверката на пълномощното с рег.№ 2538 от 11.04.2007 г. – нотариус Л. С., а именно, че при заверката на подписа и съдържанието на пълномощното, наред с проверката на самоличността и дееспособността на упълномощителя, установява и неговата действителна воля и доколко тя правилно е отразена в представения документ ?”;
3. „Има ли правомощия съдът да приеме, че договорът за дарение е недействителен и не е породил правни последици, само поради факта, че пълномощното е унищожено, но същото е заверено от нотариус ?”.
По въпрос № 3 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Във връзка с останалите два въпроса не се сочи основание от предвидените с чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът се позовава и на чл. 280, ал. 2, хипотеза 2 ГПК – вероятна недопустимост поради ненадлежно сезиране, тъй като във въззивната жалба е посочено, че се атакува решение на РС по гр.д.№ 2253/2020 г., а действителният номер на първоинстанционното дело е № 2253/2019 г.
Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Ето защо, преди да пристъпи към обсъждане дали е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съставът на ВКС обсъди наличието на основание за приложението на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Доводи за вероятна нищожност не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такъв порок.
Не е налице и вероятна недопустимост на въззивния акт. Съдържанието на въззивната жалба недвисмислено сочи, че правото на въззивно обжалване е упражнено именно по отношение на първоинстанционното решение, постановено по иска за делба, предявен от Г. Д. Е. и Д. Г. Е. срещу С. Г. Е., разгледан в производството по гр.д.№ 2253/2019 г. по описа на РС – Дупница. По тази причина ВКС приема, че текстът на въззивната жалба съдържа погрешно означение за номера на делото, актът по което е предмет на въззивно обжалване. Касае се за отстранима от самата страна грешка (която при това не се е отразила на съдържанието на въззивния акт), а не за ненадлежно упражняване на правото на въззивно обжалване. В този смисъл не съществува съмнение, че въззивното решение е процесуално допустимо.
На следващо място обаче се констатира очевидно несъответствие между прочита на въззивния акт и задължителните указания по приложението на закона, съдържащи се в т. 2 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК. Въззивният съд е приел, че на недействителност поради нарушаване на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, може да се позове само представляваната страна или неин универсален правоприемник. Това е така, но е пропуснато направеното в мотивите на тълкувателния акт уточнение, че правоизключващото процесуално възражение с правна квалификация по чл. 42, ал. 2 ЗЗД може да бъде упражнено от всеки от наследниците „съразмерно дела му от наследството”. Действително С. Г. Е. има качеството наследник на А. С. Е. и се е позовал на недействителност по чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Наред с него обаче наследник на А. С. Е. се явява и другият й син - Д. Г. Е., а неговото процесуално поведение е недвусмислен израз, че този наследник зачита дарението от 12.04.2007 г. като действителна сделка. При отсъствието на позоваване на недействителност по чл. 38, ал. 1 ЗЗД за следващата се на Д. Г. Е. 1/2 от 4/6 ид.части от процесния апартамент, за настоящият състав на съда е очевидно отсъствието на основание за изключването на Г. Д. Е. за въпросната 1/2 от 4/6 ид.части от процесния апартамент, или за 2/6 ид.части от процесната вещ.
На следващо място – още с исковата молба е заявено, че принадлежност към процесния апартамент (извън идеалните части от прилежащи мазета, което е посочено в диспозитива на потвърденото решение на първата инстанция) са „съответния процент идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото”, както и идеални части от самия терен с идентификатор 68789.29.186. Трайна е практиката на ВКС, че принадлежностите към самостоятелния обект следват последния при правни актове с транслативен ефект, което налага при постановяване на решението по допускане на делбата диспозитивът на съдебния акт да има съдържание в този смисъл. В случая такова липсва, което, наред с изложеното по-горе, е установимо от самия прочит на съдебния акт и обективира основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК.
Констатацията, че е налице основание за служебно допускане на касационното обжалване прави безпредметно да се обсъжда дали съществува основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК по цитираните по-горе питания от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
При допускане на обжалването касаторът дължи заплащането на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 25 лева.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 260 101 от 11.05.2021 г. по в.гр.д.№ 457/2020 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил, І гр.състав.

На касатора да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 (двадесет и пет) лева, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.

Делото да се докладва за насрочване или прекратяване след изтичане на срока за внасяне на държавна такса.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: