6 Р Е Ш Е Н И Е № 477 гр. София, 11 ноември 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на десети октомври две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Пламен Петков при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Мадлена Велинова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 2444/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане на осъдения А. И. В., чрез защитниците му адвокати Д. и Х., за отмяна по този ред на влязлата в законна сила присъда № 152 от 18 март 2011 година на Пловдивския районен съд, 26-ти състав, постановена по нохд № 7584/2010 година по описа на този съд и потвърдена изцяло с решение № 218 от 30 юни 2011 година на Пловдивския окръжен съд, по внохд № 982/2011 година. В искането се възразява правната оценка на приетите за установените по делото факти, като се твърди, че не е приложен законът, който е трябвало на бъде приложен, а именно - нормите на Указа за борба с дребното хулиганство (УБДХ), а действията на осъдения В., нарушили телесния интегритет на пострадалия Д., са извършени по непредпазливост и затова са несъставомерни по чл. 131, ал. 2 във вр. чл. 130, ал. 1 от НК. Алтернативно се възразява размера на наложеното на осъдения, в условията на съвкупност, наказание лишаване от свобода, като се заявява неговата явна несправедливост. Това ангажира отменителните основания по чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Основното отправеното до ВКС искане е за отмяна на присъдата и оправдаване на осъдения В. по повдигнатите му обвинения, а алтернативното – за намаляване срока на наложеното му наказание лишаване от свобода на шест месеца. В съдебно заседание пред ВКС осъденият А. В. участва лично и със защитника си адв. Д., който поддържа искането за възобновяване на делото при направените в него оплаквания и при доводите в тяхна подкрепа. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, установи следното: С влязлата в законна сила присъда, атакувана сега по реда на възобновяване на наказателните дела, е ангажирана наказателната отговорност на осъдения А. И. В. за две престъпления: – по чл. 270, ал. 1 от НК за това, че на 20. 06. 2010 година в [населено място], Пловдивска област, противозаконно е пречил на органи на властта – полицаи Д. и К. от 01 РУП на МВР – [населено място], да изпълнят задълженията си по контрол за спазване на правилата за движение по пътищата, за което при условията на чл. 54 от НК е осъден на глоба в размер на хиляда лева и - по чл. 131, ал. 2, т. 3 във вр. чл. 130, ал. 1 от НК за това, че на същата дата и същото място е причинил на старши полицай С. Д. от същото полицейско управление, при и по повод изпълнение на службата му, лека телесна повреда, изразяваща се в изкълчване с травматичен оток на първи пръст на лявата ръка, както и охлузване на гръбната повърхност на дясната длан, довели до разстройство на здравето извън случаите по чл. 128 и чл. 129 от НК, за което е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода. При условията на чл. 23 от НК, за горните две престъпления му е определено едно общо наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода при първоначален „строг” режим, в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип, към което е присъединено изцяло наказанието глоба в размер на хиляда лева. Приспаднато е времето, през което осъденият е бил задържан по ЗМВР и в условията на мярка за неотклонение „Задържане под стража”. Осъденият В. е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 269, ал. 1 от НК за извършени от него действия на посочените по-горе дата и място, с които е целял да принуди полицейските служители да пропуснат да извършат нещо по служба – да го задържат при условията на чл. 63, ал. 1 от ЗМВР. В тази им част съдебните актове на редовните инстанции не са атакувани. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, то е неоснователно. Възраженията по делото се свеждат основно до твърдението за неправилна правна оценка от страна на редовните съдебни инстанции на установените по делото факти, които (според молителя) сочат единствено на извършено от него административно нарушение по чл. 1 от УБДХ. Причиненото на св. Д. телесно увреждане е извършено по непредпазливост и поради това не представлява престъпление. ВКС не споделя тези доводи. Както е известно, проверката по приложението на материалния закон е възможна само в рамките на признати от обжалващата страна фактически положения и/или след констатация за надлежно формиране на фактите, какъвто е настоящият случай и каквато констатация ВКС прави. Доколкото с искането за възобновяване на делото се оспорват изводите на редовните съдебни инстанции относно формата на вината по отношение причиненото на пострадалия телесно увреждане, ВКС провери в тази рамка надлежността на доказателствената основа на фактическите изводи на съда, защото е известно, че въпросите за вината и формата й не са само такива по приложение на правото, но и такива по фактите, т. е. по доказването. В основата на фактическите си изводи съдът е поставил съдържанието на събраните и проверени по предвидения процесуален ред гласни доказателствени източници - показанията на свидетелите-очевидци на инцидента Д. и К. (полицейските служители, спрели осъдения за проверка), К. и Д. (съселяни), Тилов и И. (служители на МВР, отзовали се по сигнала на колегите си) както и медицинската документация и заключение на съдебно-медицинската експертиза (д-р Б.), базирана на данните по делото. Показанията на свидетелите са източници на преки доказателствени факти и са оценени от съда по действителното им съдържание, поради което правилно са кредитирани за достоверност. Всички те установяват по категоричен и безпротиворечив начин приетите за установени от редовните съдебни инстанции факти относно начина на протичане на инцидента, механизма на физическото стълкновение между осъдения и пострадалия и характера на причиненото на последния увреждане. Доколкото са били налице противоречия между тях и показанията на свидетелите Г. и Б., те са отстранени в хода на съдебното следствие и при подробния и задълбочен доказателствен анализ (стр. 4 - 5 от въззивното решение), който позволява на страните и на контролната инстанция да проследят начина, по който е формирано вътрешното му убеждение. Този анализ не разкрива игнориране или превратност при оценката на доказателствата по делото. При така приетите за установени факти от кръга на подлежащите на доказване, материалният закон е приложен правилно. Съответствието между фактите и правната им оценка, в рамките на повдигнатите срещу осъдения В. обвинения, обуславя законосъобразността на съдебния акт. Противопоставяйки се на опитите на полицейските служители да извършат проверка за употреба на алкохол при управление на МПС и да осуетят бягството му, осъденият В. извършил действия (избутване на полицай Д. с ръце и ритане на същия с крака при опитите да му постави белезници), в резултат на които действия бил увреден палеца на лявата ръка на пострадалия Д.. Такова поведение сочи на допускане от страна на дееца на общественоопасните последици от действията му и на безразличното му отнасяне към тяхното настъпване, което запълва съдържанието на евентуалния умисъл, както правилно са приели предходните съдебни инстанции. Така че, правните им изводи за съставомерност на деянието по чл. 131, ал. 2, т. 3 във вр. чл. 130, ал. 1 от НК, почиват на надлежно установените факти, а твърдението на осъдения за осъществяване на деянието по непредпазливост е произволно и лишено от доказателствена основа. Възражението на осъдения В. за приложимост към така установените факти на разпоредбите на УБДХ и ангажиране на административната, а не на наказателната му отговорност, също е било предмет на обсъждане от страна на въззивния съд (стр. 6 от решението). В рамките на фактите по делото това искане няма как да бъде удовлетворено. Изначално инкриминираните по делото обстоятелства не са сочели на извършени от осъдения непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото по смисъла на чл. 325, ал. 1 от НК, поради което и такова обвинение не му е било повдигано. Нормата на чл. 1, ал. 2 от УБДХ регламентира по идентичен начин съдържанието на понятието „дребно хулиганство” по смисъла на Указа, като различията касаят единствено интензитета на проявата и степента на обществена опасност на извършеното като цяло (в този смисъл вж. и ППВС № 2/1974 година, т. 6). Оплакването за явна несправедливост на наложеното на осъдения общо наказание, ВКС преценява също като неоснователно. Индивидуализацията на всяко от наказанието е извършена в рамките на предвиденото в закона, при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства по чл. 54 от НК. Определеното наказание лишаване от свобода е в размер, близък до минималния, предвиден в закона, а за престъплението по чл. 270 от НК му е наложено по-лекото предвидено наказание – глоба в полза на държавата. Не се установява редовните съдебни инстанции да са надценили отегчаващите отговорността на осъдения обстоятелства или да са подценили смекчаващите такива. Правилно е отчетена и конкретната тежест на причиненото телесно увреждане като относително леко в рамките на телесната повреда по чл. 130, ал. 1 от НК. Така определено, общото наказание удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК, най-вече - осъществяването на личната превенция по отношение на осъдения. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения А. И. В. за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на влязлата в законна сила присъда № 152 от 18 март 2011 година на Пловдивския районен съд, 26-ти състав, постановена по нохд № 7584/2010 година, потвърдена изцяло с решение № 218 от 30 юни 2011 година на Пловдивския окръжен съд, по внохд № 982/2011 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.