Р Е Ш Е Н И Е № 85 Гр.София, 25.04.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети април, 2016 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ТОНЕВА При участието на секретаря ВИДЕНОВА В присъствието на прокурора ИВАНОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 257/16 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 20/18.06.14 г., постановена от ОС-Кюстендил /КОС/ по Н.Д. 468/13 г., подсъдимият К. Н. Г. е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение по чл.343,ал.1,б.В,пр.1 вр.чл.342,ал.1 НК. С присъда № 2/13.01.16 г.,постановена от АС-София /САС/ по В.Н.Д.1120/15 г., същият подсъдим е признат за виновен и осъден по повдигнатото му с обвинителен акт обвинение, свързано само с нарушение на чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП, като във връзка с чл.55,ал.1,т.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изтърпяване е отложено с тригодишен изпитателен срок на основание чл.66,ал.1 НК. Г. е лишен и от правоуправление на МПС за срок от 2 години. Срещу така постановения съдебен акт е постъпила касационна жалба от подсъдимия чрез неговия защитник, в която се развива оплакване за нарушаване от страна на въззивния съд на нормата на чл.355 НПК. Иска се отмяна на същия. Постъпила е касационна жалба и от конституираната като частен обвинител М. Г. Б. чрез нейния повереник, в която са развити основанията по чл.348,ал.1-3 НПК. Моли се подсъдимият да бъде осъден от ВКС за извършено от него нарушение на чл.119 ЗДП и наложеното му наказание да бъде увеличено. Постъпила е касационна жалба и от конституираните като частни обвинители Д. К. Д. и Х. Б. Г., които атакуват присъдата чрез своя повереник, развивайки теза за наличие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК и изведено по съдържанието- за такова по т.3 на цитирания законов текст. Иска се отмяна на присъдата в обжалваната част и постановяване на нова, с която подсъдимият да бъде признат за виновен в осъществено от него нарушение на чл.119 ЗДП и наказанието да бъде определено по справедливост. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата си с отразените в нея основания, като молят за постановяване на оправдателен съдебен акт от страна на ВКС. Частните обвинители М. Г., Д. Д. е Х. Г. и техните повереници поддържат подадените касационни жалби с изразените в тях доводи, искат този съд директно да признае подсъдимия за виновен в извършено нарушение по чл.119 ЗДП и да му наложи по-тежко наказание. Същото е мнението и на представителя на ВКП,който намира тезата на подсъдимия и неговия защитник за неоснователна. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и изразените в тях доводи, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ: Най-важният въпрос и на практика единствен такъв, на който трябва да отговори върховната съдебна инстанция по наказателни дела, е дали с осъждането на Г. от САС е допуснато нарушение на забраната за Reformatio in pejus. Отговорът на този въпрос се явява от изключителна важност, доколкото с оглед него би бил предопределен изходът по процесното производство. За да вземе отношение обаче, ВКС трябва да направи цялостен преглед на развитието на делото до постановяване на атакувания съдебен акт. Първоначално, след приключване на досъдебното производство в КОС е внесен обвинителен акт за извършено от Г. престъпление по чл.343,ал.1,б.В вр.чл.342,ал.1,пр.3 НК,като са му вменени нарушения на правилата за движение по пътищата, визирани в нормите на чл.20,ал.2; чл.21,ал.1 и чл.119,ал.1 ЗДП. Образувано е Н.Д.318/13 г.по описа на КОС. В съдебно заседание на 12.07.13 г. Д. Д. и Х. и М. Г. са конституирани като частни обвинители. Подсъдимият и неговият защитник са изявили желание делото да протече при условията на съкратено съдебно следствие по силата на чл.371,т.2 НПК, както е и станало поради обстоятелството, че съдът е намерил предпоставки за това. Същият ден е постановена присъда № 25/12.07.13 г., с която Г. е бил признат за виновен в извършено от него престъпление по чл.343, ал.1,б.В, пр.1 вр.чл.342,ал.1 НК и вр.чл.54 и чл.58,ал.1 НК вр.чл.373,ал.2 НПК /очевидно се има предвид чл.58 А НК, а не чл.58, който няма алинеи и се отнася за привилегирована отговорност, но при умишлена престъпна деятелност/ му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, с прието нарушение на правилото за движение по пътищата, прогласено в чл.119,ал.1 ЗДП. Постановено е наложеното наказание лишаване от свобода да се изтърпи при първоначален общ режим. Подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от четири години. На основание чл.304 НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение за осъществяване на нарушенията на чл.20,ал.2 и чл.21,ал.1 ЗДП. Срещу така постановения съдебен акт е постъпила въззивна жалба само от Г. чрез неговия защитник,в която се настоява за прилагане на института на условното осъждане. В тази връзка е образувано В.Н.Д.945/13 г.по описа на САС. С решение № 384/04.11.13 г. 8 състав на САС, НО, е отменил атакуваната присъда и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на КОС. Мотивировката за това, общо казано, е свързана с преценена липса на основания за разглеждане на делото при условията на чл.371,т.2 НПК. Дадени са и указания за необходимостта от назначаване на комплексна медико-автотехническа експертиза /КМАТЕ/,която да отговори на конкретно поставени от въззивния съд въпроси. В тази връзка е образувано Н.Д.468/13 г.по описа на КОС. След провеждане на съдебно следствие, в хода на което са събрани множество доказателства, включително в изпълнение указанията на САС, с присъда № 20/18.06.14 г. деецът е бил признат за невиновен изцяло. Прегледът на мотивите към присъдата установява, че в съгласие с доказателствения материал е приета липса на извършване на нарушението на чл.119,ал.1 ЗДП; допускане на такова по чл.21,ал.1 ЗДП, но невъзможност за осъждане поради забраната за влошаване на положението на подсъдимия при повторно разглеждане на делото прeдвид неподаване на съответни протест на прокурора и/или жалба на частните обвинители срещу предходната първоинстанционна присъда. Срещу този съдебен акт е постъпил протест на представителя на държавното обвинение, с който се иска отмяна и осъждане на дееца по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.343 НК, но за нарушено правило на поведение по чл.5,ал.2,т.1 ЗДП. Постъпили са и жалби от всички частни обвинители чрез техните повереници, с които наред с посочване на основания за необоснованост на присъдата, се иска осъждане на Г. за извършено от него престъпление по чл.343,ал.1,б.В НК във връзка с нарушение на чл.119 ЗДП и определяне на дължимото наказание по справедливост /съгласно жалбата на Д. и Г./; и в рамките над средното такова,предвидено за извършеното от същия деяние /съгласно жалбата на Г./. В тази връзка е образувано В.Н.Д.916/14 г.по описа на САС,НО,7 състав. След проведено допълнително въззивно съдебно следствие, с решение №134/16.04.15 г. е потвърдена оправдателната присъда на КОС. В съобразие и с новосъбраните доказателства по делото е прието неналичие на нарушението на чл.119,ал.1 ЗДП, наличие на такова по чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП /обратно на първостепенния съд, който е приел наличие на чл.21,ал.1 ЗДП/. Възприето е становището на КОС за присъствие на забраната Reformatio in pejus. Що се касае до отправеното искане на прокурора относно чл.5,ал.2,т.1 ЗДП, е намерено,че това е най-общо правило за опазване на пешеходците, за неизпълнението на което липсва обвинение, имплицитно не може да се изведе от фактите по делото и съответно осъждане съществено би ограничило правото на защита на Г.. Срещу така постановеното решение са постъпили касационни жалби от всички частни обвинители чрез техните повереници с оплаквания за нарушения на процесуалния закон поради неприемане на нарушението на чл.119,ал.1 ЗДП, откъдето се е стигнало до нарушаване на материалния закон с цялостно оправдаване на дееца. С решение № 401/24.11.15 г., ВКС,3 н.о. е отменил атакувания съдебен акт и е върнал делото на САС за ново разглеждане от друг съдебен състав. Видно от мотивите, в светлината на възведеното възражение за нарушение на чл.119,ал.1 ЗДП, категорично е прието отсъствие на доказателствена обезпеченост за неговото извършване; а предвид описаните в прокурорския акт и доказани по делото фактически положения за управление на МПС с несъобразена от касатора с условията на видимост скорост, е намерено,че са удовлетворени изискванията за извършено нарушение на правилата за движение по пътищата с правна квалификация чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП. Изразено е несъгласие обаче с доводите на съда за наличие на забраната за влошаване положението на подсъдимия, тъй като промяната във фактологията в съответствие с новосъбраните доказателства, неизискваща действие на прокурора по изменение на обвинението, касае само мястото на удара; а „установеното от теорията и практиката на ВКС е,че при бланкетни състави на престъпления е достатъчно в обвинителния акт да са посочени фактическите нарушения на съответните специални правила за поведение, като неточното посочване от прокурора на текста от закона или подзаконов акт, към който НК препраща, не индицира на съществено процесуално нарушение, тъй като няма основание да се счита, че е изменено обвинението /правната квалификация е за същото престъпление/, и съдът ще приложи с обявената присъда правилната специална разпоредба.” Въз основа на това съдебно решение е образувано В.Н.Д.1120/15 г.по описа на САС,НО,5 състав. Проведено е допълнително въззивно съдебно следствие, като отново са събрани доказателствата, набрани при предходното второинстанционно разглеждане на делото по същество. Постановена е атакуваната по настоящото касационно производство присъда. Видно от мотивите на същата, САС е счел, че указанията на ВКС по отменителното решение за липса на пречки за влошаване положението на подсъдимия чрез осъждането му за извършено нарушение на чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП, са задължителни и следва да бъдат безкритично изпълнени. Няма никакво мотивно противопоставяне на изложеното в хода на съдебните прения от защитата на подсъдимия, че осъждането му по текстове от ЗДП, за които е оправдан при първото разглеждане на делото пред КОС и липсват съответни за това протест на прокурора и/или жалба на частните обвинители, обуславя присъствие на условията по чл.335,ал.4 НПК. Именно последното възражение се поддържа и пред настоящия съдебен състав с касационната жалба. Не може да се изведе заключение,че сме изправени пред липса на мотиви- абсолютно основание за отмяна на атакувания акт, доколкото въззивната инстанция по нарочен начин е посочила задължителната обвързаност на мотивировката си с указанията по предходното отменително решение на ВКС. По мнение на този съд е твърде спорна позицията доколко само фактологически е необходимо в обвинителния акт да бъдат формулирани нарушенията на специалното законодателство при бланкетните наказателно-правни норми, а при неточно посочване на същите от страна на прокурора, съдът да приложи с обявената присъда правилната правна разпоредба. Ако това е вярно, то тогава най-малко не би имало пречка представителят на държавното обвинение да посочи единствено нормативния и/или поднормативния акт, запълващ диспозицията на бланкетната наказателноправна норма и да остави съда-арбитър да „подбере” по фактическите констатации точната квалификация на извършеното въз основа на тях нарушение; или пък при избрано от държавното обвинение нарушение, да се стигне до осъждане от същия този арбитър за качествено друго. Казаното несъмнено би довело до същностно накърняване на правото на защита на подсъдимия от една страна, а от друга-до толериране на непрофесионално поведение на държавното обвинение и правен волунтаризъм. Съвсем отделен е въпросът, че не би имало никакъв процесуален проблем да се вмени нарушение по специална норма от съответното законодателство, а да се стигне до извод, че не тя е нарушена, а общата по отношение на нея такава. Тогава фактологическото поведение би продължило да се разглежда все в рамките на едно и също нарушение. Разбира се, става дума за текст от специалното законодателство, който въвежда конкретно правило за поведение, чието нарушение е в пряка причинна връзка с причинения противоправен резултат, а не общопожелателно такова по регламентираната материя. Изложените разсъждения, пренесени в контекста на конкретния казус, установяват следното: С обвинителния акт държавното обвинение е вменило на подсъдимия нарушения на правилата за движение по пътищата, визирани в чл.20,ал.2; чл.21,ал.1 и чл.119, ал.1 ЗДП. Същевременно в обстоятелствената част на обвинителния акт е прието, че пострадалият е пресичал на пешеходна пътека. Доколкото нарушението за подсъдимия е било преценено на плоскостта на режима на скоростта, ако прокурорът би бил процесуално прецизен и сигурен, че досъдебното производство е проведено обективно, пълно и всестранно, то е трябвало да внесе обвинителен акт за извършено престъпление по чл.343,ал.1,б.В НК и да вмени нарушение само на чл.119,ал.1 ЗДП. Тогава не би имало проблем с преминаване към общото правило по чл.20,ал.2 ЗДП или към по-специалния към него чл.21,ал.1 ЗДП в случай, че в хода на съдебното следствие не се констатира пресичане на пешеходната пътека и поведението на дееца се преценява в рамките на упражнявания от него режим на скорост,който е нарушен. В процесния казус обаче, както вече бе съобщено, държавното обвинение, което единствено може да формулира обвинителния инструмент, е субсумирало фактическото поведение на дееца под трите горепосочени норми на ЗДП. И когато Г. е признал фактите,изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК, законосъобразно съдът го е признал за виновен в извършване на престъпление по чл.343,ал.1,б.В НК, с оглед инкриминираното му възможно най-специално правило за поведение в случая- чл.119,ал.1 ЗДП. Може да се спори дали е следвало подсъдимият да бъде оправдан по вменените му общи по отношение на чл.119,ал.1 ЗДП текстове на специалното законодателство-чл.20,ал.2 и чл.21,ал.1 ЗДП, но това е обективен факт, породен от развиващата се в последните години съдебна практика. Именно този факт е останал извън полето на обсъждане при предишното разглеждане на делото от касационната инстанция и стои в основата на искането за оправдаване от страна на защитата на подсъдимия. За да прецени дали с осъждането на дееца по текст от специалното законодателство, по който той е оправдан при предишно разглеждане на делото и срещу това оправдаване липсват съответни протест на прокурора и/или жалба на частните обвинители или техни представители, и в този смисъл да се разискват предпоставките на чл.335,ал.4 НПК, относими към въззивната инстанция, ВКС намира за уместно да прецени процесуалната конкретика по настоящия случай. Точно въз основа на нея той трябва да изведе своите заключения и относно поведението на САС при последното разглеждане на делото пред него. Да не говорим, че невъзможността за оправдаване е била разяснявана от предишния състав на ВКС в случай естествено,че се стигне до същите фактически изводи като по отмененото въззивно решение. Поначало няма никакъв спор,че страните по делото могат да атакуват съответните съдебни актове, когато са накърнени техни права и законни интереси /чл.318,ал.3-5 НПК при въззивно разглеждане и чл.349,ал.3 НПК при касационно/, а прокурорът-винаги,когато счита,че съдебният акт е неправилен /при въззивен контрол-чл.318,ал.2 НПК/ или е в интерес на обвинението или подсъдимия /при касационен контрол-чл.349,ал.2 НПК/. В процесния казус първоначално образуваното Н.Д.318/13 г.е протекло при разглеждане по реда на чл.371,т.2 и сл. НПК. Представителите на държавното и на частното обвинение само са можели да вземат отношение дали това е законосъобразно, иначе казано, дали самопризнанието на подсъдимия се потвърждава от събраните в хода на досъдебното производство доказателства и не е било необходимо провеждане на пълноценно съдебно следствие. Тяхното несъгласие за приложение на тази процедура в случая е било ирелевантно. Постановената присъда пък по същото дело е била удовлетворяваща за всяка обвиняваща страна в квалификационен план и материалният закон е приложен точно- при вменено пресичане на пешеходна пътека от страна на потърпевшия, който факт се признава от подсъдимия, той е осъден за нарушение на специалното правило по чл.119,ал.1 ЗДП, чието нарушаване се явява в пряка причинна връзка с настъпилата смърт-престъпление по чл.343,ал.1,б.В НК. Доколкото КОС е приложил техниката на оправдаване за нарушения на общите разпоредби на чл.20,ал.2 и чл.21 ЗДП, той е постъпил законосъобразно, тъй като те се явяват общи към нормата на чл.119,ал.1 ЗДП. Именно поради тази причина държавното и частното обвинение не са имали никакъв правен интерес да атакуват постановения съдебен акт, което обстоятелство се оглежда и на фона на визираното в процесуалния закон тяхно изолиране от вземане на решението дали първоинстанционното съдебно следствие да протече в процедура по чл.371,т.2 и сл.НПК, както и на потенциалните последици за неуспех пред втората инстанция. Съвсем не така би стоял въпросът при положение, че не е проведено съкратено съдебно следствие по чл.371,т.2 и сл.НПК и всички страни са можели да вземат равностойно участие в събиране на доказателствата в хода на съдебното дирене и да извеждат вярна правна интерпретация. При повторното разглеждане на делото пред първоинстанционния съд- Н.Д.468/13 г., съдебният състав е провел пълноценно съдебно следствие, следвайки указанията по отменителното решение на САС по В.Н.Д.945/13 г. /доколкото в жалбата на подсъдимия се е искало само произнасяне за условно осъждане, мотивите на САС е нужно да бъдат възприети като указания в полза на Г., предвид задължението за провеждане на цялостно съдебно следствие и характеристиката на поставените за разглеждане въпроси при назначаване на КМАТЕ/. Тогава е постановена оправдателната присъда, като е намерено неналичие на нарушението на чл.119,ал.1 ЗДП, с разискване на въпроса за забраната да се влоши положението на подсъдимия при осъждане за извършено нарушение на чл.21,ал.1 ЗДП. Това е първият момент, в който прокурорът и частните обвинители не са били доволни от постановения съдебен акт в квалификационен план, след тяхно пълнокръвно участие в съдебното дирене, и са депозирали протест и жалби срещу същия. Поведението на частните обвинители пък се явява последователно и пред касационния съд при първото разглеждане на делото пред него-К.Н.Д.1250/15 г., още повече, че те винаги претендират за допуснато нарушение на чл.119,ал.1 ЗДП, ценимо при анализа на доказателствата. Именно тези обстоятелства според настоящия съдебен състав дават възможност да се изведе заключение, че спецификата на провеждане на процесното съдебно производство води до преодоляване на забраната за влошаване на положението на подсъдимия, въпреки оправдаването за извършени нарушения на чл.20,ал.2 и чл.21,ал.1 ЗДП. И това е така, тъй като при постановяване на осъдителната присъда по Н.Д.318/13 г.по описа на КОС след провеждане на съкратено съдебно следствие, за което е взето предвид единствено желанието на Г., който е признал фактите, обосноваващи неговото противоправно поведение, материалният закон по специалното законодателство е бил приложен правилно. Той изцяло е обезпечавал интереса на обвинителната теза. А съответното прецизиране на незаконосъобразно възведените допълнителни нарушения на специалното законодателство, явяващи се общи норми по отношение на чл.119,ал.1 ЗДП, чрез оправдаването не са променяли общата картина. По-нататък, тъй като в първия възможен процесуален момент при повторното разглеждане на делото пред КОС и постановяване на оправдателен съдебен акт, прокурорът е преценил, че последният е неправилен, а частните обвинители са счели, че са нарушени техни права и законни интереси и са депозирали съответни протест и жалби, този състав на ВКС характеризира тези протест и жалби като активиращи възможността за преценка предпоставките на чл.335,ал.4 НПК, поне що се касае до искането за отмяна на оправдателната присъда в квалификационен план. А предвид различната фактология по престъпната деятелност на Г., касаеща мястото на удара, възприета от съдилищата по същество при проведеното пълноценно съдебно следствие, която фактология не е свързана със задължение за изменение на обвинението по чл.287,ал.1 НПК /както е приел ВКС при предходното разглеждане на делото пред него/, е възможно да се разсъждава на плоскостта на приложение на нормите на специалното законодателство- обща към специална- и при неустановяване по доказателствен ред на втората, да се приложи първата такава, въпреки оправдаването по нея. С оглед изложеното, имайки предвид само и единствено процесуалната съдба на настоящото производство с отразените специфики, което винаги се предполага при разсъждения налице ли е забраната за Reformatio in pejus, ВКС заключава, че законосъобразно САС се е произнесъл с осъдителен съдебен акт, при избор на нарушение по чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП, обосноваващ наличие на престъплението по чл.343,ал.1,б.В НК /макар и да не е изложил съображения в тази насока/. Затова жалбата на подсъдимия следва да бъде оставена без уважение. ПО ЖАЛБИТЕ НА ЧАСТНИТЕ ОБВИНИТЕЛИ: Преди да вземе отношение по съществото на същите, върховната съдебна инстанция по наказателни дела се счита задължена да даде разяснения по няколко важни според нея обстоятелства. Първо, дори и да се уважат претенциите на частното обвинение /подкрепено от държавното/ в квалификационен план с оглед нарушение на чл.119,ал.1 ЗДП, не се вмества в никоя процесуална норма искането по жалбите, отстоявано и в съдебно заседание пред ВКС, присъдата на САС да бъде коригирана по начин, че Г. да бъде признат за виновен и осъден за извършване на цитираното нарушение. От една страна съображенията по жалбите са свързани с оплакване за неправилен доказателствен анализ, довел до неверен извод по правото, при който е изключено специалното правило за движение по пътищата и деецът е осъден за нарушение на общо такова. От друга- трябва да се има предвид, че настоящото разглеждане на делото е второ поред пред касационната инстанция и за нея не е налице условието на чл.354,ал.5,изр.2 НПК, когато тя решава делото по същество. Преценявайки съдържанието на доводите по жалбите, този съд е изправен пред размишления за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1,т.2 НПК поради допускане на същественото нарушение, прогласено в чл.348, ал.3,т.1 НПК. Тогава обаче би била приложима разпоредбата на чл.354,ал.5,изр.1 НПК-отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Второ, частните обвинители /становището им се поддържа и от представителя на ВКП/ настояват освен това ВКС сам да определи справедливо наказание на Г. /по едната жалба/ и наложеното наказание да бъде увеличено /по другата/. Очевидно се касае за преценка, относима към касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК, с претенция за увеличаване на наложеното такова. Но в третираното отношение присъстват същите условия за недопустимост това да бъде сторено от ВКС при втори преглед на делото пред него, както изтъкнатите в пункт първи, във връзка с чл.354,ал.3,т.1 НПК. Трето, все в контекста на наложимото наказание, позицията на частното обвинение е несъстоятелна. За разлика от гореказаното в квалификационен план относно липса на забраната за Reformatio in pejus, по отношение на наказанието тя е налице. И това е така, тъй като при първото разглеждане на делото пред КОС-Н.Д.318/13 г.- е постановена присъда, с която на дееца е било определено наказание шест месеца лишаване от свобода. Имайки предвид момента на извършване на деянието-07.08.12 г.-и промяната на нормата на чл.343, ал.1,б.В,пр.1 НК,когато наказанието лишаване от свобода до шест години е изменено на такова от две до шест години, с промяна, публикувана в бр.60 на Д.в-к от 07.08.12 г., в сила от 08.09.12 г., е очевидно, че според правилата на чл.2 НК по-благоприятен за Г. се явява законът, който е бил в сила към момента на осъществяване на противоправното поведение /това обстоятелство не е съобразено от САС,НО,5 състав, след като в настоящата присъда наказанието от шест месеца е определено при условията на чл.55,ал.1,т.1 НК/. Следователно наложеното на Г. наказание от шест месеца лишаване от свобода е било към минимума, предвиден в санкционната част на материалната наказателноправна норма. Ако са имали правен интерес, какъвто е било допустимо да съществува при твърдение, че наложеното наказание е явно несправедливо поради неговата заниженост, прокурорът и частните обвинители са били легитимирани да атакуват първоинстанционната присъда. И това е независимо от обстоятелството, че съдебното производство пред КОС е протекло по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК. Те не са упражнили това свое право, което означава,че са се съгласили с размера на наложеното наказание лишаване от свобода. Затова липсват съответни по смисъла на чл.335,ал.4 НПК протест и жалби на частните обвинители, което пък препятства възможността за по-нататъшни разсъждения за определимо на дееца наказание над шест месеца лишаване от свобода. Същото се отнася и за наложеното наказание лишаване от право. Ето защо, поради липса на жалба на подсъдимия в тази насока, ВКС въобще няма да се занимава с оплакване за наличие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК. Четвърто, в съдебно заседание пред ВКС единият повереник на Д. и Х. Г. набляга на обстоятелството, че въззивният съд е съобразил ръководните указания на върховната съдебна инстанция по наказателни дела по отменителното решение за липса на забрана за влошаване положението на осъденото лице. И че е бил задължен да стори това. Същевременно обаче удобно се подминават противопоставянето на ВКС в неговото решение на аргументите по годно набавените по делото доказателства, изтъкнати от страна на частните обвинители, и направеният извод, че те сочат на липса на нарушение на чл.119,ал.1 ЗДП и на присъствие на такова по чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП, свързано с видимостта на пътя. Това поведение на повереника е обяснимо, предвид защитата на правата и законните интереси на неговите доверители, но не може да не бъде отбелязано от съда. Прави впечатление, че доказателствената съвкупност, установена при предходното въззивно разглеждане на делото-В.Н.Д.916/14 г.- е идентично възпроизведена и при разглеждането на делото пред САС, финализирано с акта, предмет на настоящата касационна проверка. Като оставим настрана голямата част от доводите по жалбите на частните обвинители, несвързани с оплакване за годността на доказателствата, а с твърдения за тяхна неправилна интерпретация, сочещи на необоснованост, която не е касационно основание и няма да се обсъжда от този състав на ВКС, следва да се прецени дали въззивният съд е подложил на законосъобразен от процесуална гледна точка преглед всички събрани доказателствени материали или е изключил, игнорирал или неясно и непълно е обсъдил някои от тях. Поне в такъв смисъл могат да бъдат изведени процесуалните възражения на поверениците, ценими като оплакване по чл.348, ал.1,т.2 НПК. В най-голяма степен важими са показанията на свидетеля Г., депозирани пред САС. Те са разгледани в атакувания съдебен акт и неубедителността на свидетеля по отношение на някои съобщени факти /личният разпит е дал възможност на решаващия съд да си направи заключения в тази насока/, е намерила място в съдебните мотиви. Ясно е,че Г. е видял насочилия се към пешеходната пътека пострадал, твърди,че той е стъпил на нея /неясно е доколко това е било видимо, след като пресичането е започнало на пътното платно от другата страна на свидетеля и при неособено добро осветяване на пътя/ и е предприел косо пресичане спрямо автомобила. Оттам насетне свидетелят се е върнал към обгрижване на личната си дейност и е реагирал едва, когато е чул удар, след който тялото на потърпевшия се е установило на самата пешеходна пътека. Показанията на Г. са съотнесени към депозираното пред САС експертно заключение /КМАТЕ/,съгласно което се изяснява обстоятелството, че пострадалият е бил ударен на голямо разстояние от пешеходната пътека, съвсем не в нейните рамки или поне дотолкова близо, че да се възприемат те. При това починалият,който е бил доста пиян, е подхождал в посока към идващото МПС. Този факт не е бил възприет от Г., но експертно е установен. Ето защо дори и да се приеме,че Д. е стъпил първоначално на пешеходната пътека, той не е стоял на място или продължил по нея, а е предприел косо на пътя пресичане и когато се е превърнал в опасност за управлявания от подсъдимия товарен автомобил, е бил извън нейните предели. По същество това е прието от въззивния съд и законосъобразно е намерено, че не е нарушена нормата на чл.119,ал.1 ЗДП, а тази на чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда №2/13.01.16 г.,постановена от АС-София, НО, 5 състав по В.Н.Д.1120/15 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/