14 Р Е Ш Е Н И Е №.60190 Гр. София,03 декември 2021 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА МАРИЯ МИТЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Б. Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 741/2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационни жалби на подс. Т. Н. Н. и на адв. М. А. и адв. М. Х. – негови защитници, против решение № 16/16. 06. 2021 год., постановено по в. н. о. х. д. № 45/2020 год. по описа на Военно-апелативния съд. С жалбата на защитниците са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В подкрепа на тезата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се сочи, че на подсъдимия не е връчен препис от обвинителния акт след отстраняване на констатираната очевидна фактическа грешка; че самият обвинителен акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК; че неоснователно са отхвърлени доказателствените искания на защитата и не са допускани нейни въпроси към свидетелите; че не са обсъдени всички доказателства и доказателствени средства, а част от тях са интерпретирани превратно; че не е даден отговор на направените възражения. Нарушението на материалния закон е изведено като последица от допуснатите нарушения на процесуалните правила, а явната несправедливост на наказанието е обоснована с чистото съдебно минало и добрите характеристични данни на подсъдимия. При условията на алтернативност са направени искания за отмяна на решението и за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, а в случай, че те не бъдат удовлетворени – за намаляване на наказанието. В жалбата на подсъдимия също се поддържа, че са налице всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че както на досъдебното производство, така и в съдебната фаза не са спазени изискванията на процесуалния закон за обективност, всестранност и пълнота на разследването. Повторена е тезата на защитниците за нарушено право на защита поради невръчване на препис от обвинителния акт след изпълнение на процедурата по чл. 248а от НПК и поради неяснота на обвинението. Развити са доводи за липса на отговор на съществени възражения на подсъдимия, за превратно интерпретиране на доказателствата, за неоснователен отказ да бъдат събрани поисканите от него доказателства. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения. В допълнение към тях се изтъква, че неизпълнената от Т. Н. заповед е била неправомерна и първоначално е била адресирана не към него, а към свид. В.. Излагат се и доводи за малозначителност на деянието и се поддържа, че ако те не бъдат възприети, наказанието следва да бъде определено при условията на чл. 55 от НК. Подс. Т. Н. поддържа жалбата си и се солидаризира с аргументите на защитника си. В своя защита представя собствена интерпретация на доказателствената съвкупност и на инкриминираните събития като настоява да бъде възприета именно посочената от него фактология. Твърди, че е отпаднала необходимостта от изпълнение на отдадената му заповед. Моли да бъде оправдан. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 9/21. 08. 2020 год., постановена по н. о. х. д. № 1/2020 год., Военният съд – Сливен е признал подс. Т. Н. Н. за виновен за това, че на 15. 06. 2019 год. около 21.30 часа. в [населено място] в дежурната стая на военно формирование 22130 – Ямбол, в качеството си на длъжностно лице при изпълнение на службата му – дежурен по дивизион, отказал да изпълни заповед на командира на формированието подполковник В. П. да изпрати военен автомобил дежурен влекач ЗИЛ 130 с рег. № В. за оказване помощ на аварирал на пътя военен автомобил, като деянието е извършено по демонстративен начин, поради което на основание чл. 372, ал. 2, алт. 3 вр. ал. 1, алт. 2 и чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода. На основание чл. 66 от НК изтърпяването на така наложеното наказание е отложено за срок от три години. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалба на подсъдимия и с решение № 16/16. 06. 2021 год., постановено по в. н. о. х. д. № 45/2020 год. по описа на Военно-апелативния съд, е потвърден. Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени от надлежна страна срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт в законоустановения срок. Разгледани по същество, същите са неоснователни. Идентичността на оплакванията в двете жалби позволява съвместното им обсъждане. Приоритетно разглеждане следва да получат възраженията на касаторите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, защото евентуалната им основателност обезсмисля произнасянето по твърденията за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание. Неоснователен е доводът за нарушено право на защита на подсъдимия. В аргументацията си жалбоподателите изхождат от принципно правилната позиция за необходимост от връчване на обвинителния акт след отстраняване на очевидна фактическа грешка. Следва да се има предвид обаче, че от гледна точка на правото на защита не съществува знак за равенство между невръчването на внесения обвинителен акт и непредоставянето на препис от коригирания такъв. В първия случай безспорно винаги ще е налице основание за отмяна на постановения съдебен акт, макар неизпращането на препис от обвинителния документ да не е сред абсолютните нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2-4 от НПК и това е така, защото с него се повдига обвинение пред съда и той (актът) очертава предмета на доказване, поставяйки фактическите и правни рамки на обвинението. От друга страна, процедурата по чл. 248а от НПК е незадължителен етап от разпоредителното заседание, една от предпоставките за чието провеждане е именно връчване на препис от внесения в съда обвинителен акт, с което действие обвинението е станало известно на подсъдимия. При отстраняване на очевидна фактическа грешка прокурорът не променя генерално концепцията на обвинението или своята теза и не може да повдигне ново обвинение, да привлече ново лице или да внесе в обвинителния акт непредявени до момента факти. Ако тези принципни положения са спазени при изготвяне на коригирания обвинителен акт, преценката дали невръчването на последния е довело до действително накърняване на правото на защита е строго индивидуална и се извършва с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Без претенции за изчерпателност значимо за този извод би било дали очевидната фактическа грешка е само една или са повече, в какво се е изразила и за какви обстоятелства се отнася, свързано ли е невръчването на препис от коригирания обвинителен акт със затруднения във връзка с ангажиране на доказателства в подкрепа на избраната защитна позиция и др. В случая погрешно е била изписана една от цифрите от регистрационния номер на дежурния влекач – предмет на заповедта на командира на военното формирование към подсъдимия. Извън това обстоятелство не са констатирани други пропуски или несъответствия от техническо естество, а внимателният прочит на първоначалния и поправения обвинителен акт показва, че двата документа са идентични по съдържание. Наред с това разпоредбата на чл. 180 от НПК допуска не само лично връчване на книжата, адресирани до подсъдимия, но и предоставянето им на защитник при определени условия. Подсъдимият е заявил, че за него е достатъчно препис от коригирания обвинителен акт да бъде връчен на защитника му, което е сторено, видно от приложеното на л. 65 от н. о. х. д. № 1/2020 год. копие от електронно съобщение, изпратено до адв. А.. Вярно е, че същата не е посочила изрично, че поема ангажимент за предаването му на подсъдимия, но проследяването на съдебното производство в двете инстанции по фактите не показва, че защитата на Т. Н. е била съществено затруднена поради това, че не са му известни фактическите и правни параметри на обвинението. Напротив, видно е, че всички възражения и доказателствени искания на подсъдимия и защитниците му са свързани с само и единствено с влекач ЗИЛ 130 с рег. № В//, а не с този с погрешно посочения номер ВА //. Ето защо настоящият касационен състав приема, че допуснатото нарушение не е съществено и не съставлява основание за отмяна на постановените съдебни актове. На следващо място, касационната инстанция намери, че независимо от забраната на чл. 351, ал. 2 от НПК за релевиране на възражения за съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство дължи отговор на доводите за несъответствие на обвинителния акт с разпоредбите на чл. 246 от НПК. Основание за този извод дава решение от 21. 10. 2021 год. на СЕС по дело № С-282/20 год., съгласно което чл. 6, §. 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство, което не предвижда процесуален ред за отстраняване, след разпоредителното заседание по наказателно дело, на неяснота и непълнота, които опорочават съдържанието на обвинителния акт и нарушават правото на обвиняемия да му бъде предоставена подробна информация относно обвинението. Прочитът на обвинителния документ не подкрепя възраженията на защитата за неяснота на повдигнатото обвинение. В обстоятелствената част на акта са посочени заеманата от подсъдимия длъжност и неговото военно звание, естеството и съдържанието на отправената към него устна заповед, лицето, което е отдало нареждането, отношенията на власт и подчинение между подсъдимия и командира на поделението, наредил да бъде изпратен дежурният влекач за оказване на помощ на аварирал военен автомобил. Описани са действията, с които Т. Н. е отказал да се подчини на своя началник; отразени са проявите, които според прокурора обосновават наличието на квалифициращия признак по чл. 372, ал. 2, алт. 3 от НК; посочени са времето и мястото на извършване на деянието. От изложеното е видно, че на подсъдимия са били предявени по надлежния ред всички правно значими обстоятелства без обстоятелствената част на обвинителния акт да се отличава с неяснота и вътрешна противоречивост, които да създават затруднение на Н. да разбере в какво точно е обвинен и да организира адекватно защитата си. Като краен формализъм следва да бъде определен аргументът, че коригираният обвинителен акт носи същата дата на първоначално внесеният такъв, доколкото от съпроводителното писмо, с което е депозиран новият обвинителен документ в съда е видно, че това е сторено на 02. 06. 2020 год. Неоснователно се поддържа, че въззивното решение не отговаря на изискванията на чл. 339 от НПК. В изпълнение на задълженията си на инстанция по фактите Военно-апелативният съд е посочил кои обстоятелства е намерил за безспорно установени, а това, че възприетата от него фактология не се различава съществено от описаната в обвинителния акт и в мотивите на първоинстанционната присъда е обяснимо с извършения от него собствен анализ на доказателствената съвкупност, при който също както са сторили прокурорът и окръжният съд, е дадена вяра на показанията на разпитаните свидетели и са преценени като необективни и неотговарящи на обективната истина обясненията на подс. Н.. Проверяваният акт съдържа и изводите на въззивната инстанция по правото и съдебния отговор на възраженията на защитата за несъставомерност на деянието като са обсъдени обективните и субективните признаци на състава на престъплението по чл. 372, ал. 2 от НК и са отразени действията на подсъдимия, които осъществяват коментирания престъпен състав. В решението са обективирани и съображенията на въззивната инстанция по наказанието като е посочено защо не е възприето искането на защитата за индивидуализацията му при условията на чл. 55 от НК. Не издържат на касационната проверка оплакванията на подсъдимия и неговия защитник, отнасящи се до аналитичната дейност на въззивната инстанция. Предвид обстоятелството, че съществена част от аргументите в личната жалба на Т. Н. са свързани с направените от апелативния съд фактически констатации, следва да се припомни, че в касационното производство върховната съдебна инстанция по правило не разполага с правомощия да приеме собствена фактическа обстановка, която да се различава от описаната в мотивите на проверявания съдебен акт. Извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, в която настоящият казус очевидно не попада, ВКС е обвързан от изводите на долустоящия съд относно правно значимите обстоятелства, поради което няма как да бъде удовлетворено искането да бъде възприета многословно пресъздадената в писмените бележки на подсъдимия фактология. Отговор не се дължи и на възраженията му за необоснованост на решението. В правомощията на касационния съд при първо разглеждане на делото е да провери спазени ли са процесуалните правила, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение, а прочитът на материалите по делото не показва значими отклонения в тази насока. Несподеляем е доводът, свързан с недопускане на въпросите на подсъдимия към свидетелите и с оставяне без уважение на исканията на неговите защитници за събиране на нови доказателства. Касационната инстанция нееднократно е посочвала, че не всеки отказ в тази насока съставлява основание за отмяна на проверявания съдебен акт. Съществено нарушение на процесуалните правила би било налице само ако вследствие на тези действия на съдилищата по фактите са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Настоящият случай не е такъв. Внимателният прочит на протоколите от съдебните заседания показва, че всички неудовлетворени доказателствени искания касаят обстоятелства, предшестващи значително по време или следващи инкриминираните събития, а въпросите към свидетелите, които съдът е отклонил, са били неотносими към предмета на доказване. Прави впечатление, че нито едно от исканията за нови доказателства, неприети от военния съд, не е било направено отново пред въззивната инстанция, а предвид настояването на защитниците да бъде приложена преписка № 558/2020 год. на Военно-окръжна прокуратура – Сливен като доказателства са били приети постановление за отказ да се образува досъдебно производство, писмо от директора на регионална служба „Военна полиция“ – Сливен и писмо до Военно-апелативна прокуратура. Разбира се, обстоятелството, че отхвърлените доказателствени искания не са били подновени с въззивната жалба, не освобождава контролираната инстанция от задължението ѝ да попълни делото с доказателства съобразно повелята на чл. 107, ал. 2 от НПК. В случая обаче изводът на военно-апелативния съд, че това не се налага за разкриване на обективната истина, е верен, поради което няма основание за отмяна на решението на коментираното основание. Несъстоятелно е възражението в касационната жалба на подсъдимия, че още досъдебното производство не е било обективно, всестранно и пълно и че не са били събрани всички възможни и необходими доказателства и по-специално цитираната по-горе прокурорска преписка. В отговор на същото следва да се припомни, че съгласно чл. 7 от НПК централно място в наказателния процес заема съдебната фаза, а досъдебното производство има само подготвителен характер. Поради тази характеристика на първата фаза от наказателния процес евентуалната непълнота на доказателствата, допусната от разследващите органи, не съставлява основание за прекратяване на съдебното производство и за връщане на делото на прокурора, а още по-малко би могла да обоснове отмяна на постановения съдебен акт. Основание за връщане на делото на въззивната инстанция би било налице само ако тя беше проявила недопустима процесуална пасивност и беше пренебрегнала задълженията си за разкриване на истината. Настоящият случай обаче не е такъв. За касационната инстанция остава неясен смисълът, вложен във възражението на защитата, че апелативният съд е третирал обясненията на подсъдимия като „отделна група гласни доказателствени средства“, при положение, че законодателят е направил подобна диференциация между тях и свидетелските показания, свързана с основанията за депозирането им и с тези за отказ от свидетелстване или от даване на обяснения, с наличието на задължение за правдиво представяне на възприетите обстоятелства, с основанията и реда за приобщаване към доказателствената съвкупност на изявленията на подсъдимия и на свидетелите от предходната процесуална фаза. Следва да се отбележи, че в процесуалния закон не съществува задължение за съда да кредитира винаги и във всички случаи обясненията на подсъдимия, каквато позиция е застъпена в писмените бележки на Т. Н.. Подобно разбиране противоречи на забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК за придаване на предварително и строго установена доказателствена сила на доказателствата и на средствата за тяхното установяване. В същото време прегледът на материалите по делото не дава основание да бъде възприета тезата за тенденциозност при анализа и оценката на заявеното от подсъдимия. Въззивният съд е съобразил двойствената функция като доказателствено средство и като средство за защита на обясненията на Т. Н.. Твърденията му, че не е отказал да изпълни заповедта на свид. В. П., държал се е по устав в проведения разговор с него и единствено е поискал да разбере коя машина ще замести дежурния влекач и как ще бъдат оформени документите на свид. Злати Ж. са били обсъдени от гледна точка на тяхната логичност, последователност и вътрешна съгласуваност като наред с това съдът е изследвал и дали те намират потвърждение в други доказателствени източници. След като не са били установени такива контролираната инстанция убедително е защитила извода си, че заявеното от подсъдимия остава изолирано и не заслужава доверие. В основата на това съдебно заключение са поставени показанията на свидетелите П. и В.. При анализа им, също както и при обсъждане обясненията на подсъдимия, съдът не се е отклонил от стандарта, заложен в процесуалния закон, съпоставил е внимателно съдържащата се в тях информация като е съобразил, че за разлика от свид. П. свид. В. е възприемал само част от разговора, тъй като не е бил включен високоговорителят на телефонния апарат. Тази непълнота на възприятията на свид. В. с основание не е била отчетена като съществена, доколкото той е бил категоричен, че е чувал добре отговорите на подс. Н.. Не се основава върху материалите по делото възражението на защитата, че липсата на конкретика в свидетелските показания относно точните изрази, с които подсъдимият е отказал да изпълни заповедта, е заменена с недопустими предположения. Поначало за доказаността на обвинението би било достатъчно и пресъздаването на смисъла и насочеността на изявлението на подсъдимия, стига от свидетелските показания да може с изискуемата от НПК категоричност да бъде установена волята на подсъдимия по отношение изпълнението на отправеното му нареждане. В случая обаче и двамата свидетели последователно са поддържали, че са възприели как Т. Н. е отговорил: „Не, няма да я изпълня“ наред с думите му, че иска писмена заповед. Нещо повече, и двамата са били категорични, че подсъдимият е проявил неуважение, обръщайки се към свид. П. на „ти“, че е повишил тон и започнал да крещи, както и че изобщо не е била засягана темата за пътния лист на влекача и за заместващия го автомобил. В подкрепа на извода за достоверност на заявеното от коментираните свидетели, респ. за неистинност на твърденията на подсъдимия са изтъкнати и показанията на Д. К., З Ж. и Л. М.. Действително измежду тях единствено свид. К. е имал пряк контакт с дежурния по дивизион и от него е придобил непосредствени впечатления за несъгласието на Н. с отдадената устна заповед за извеждане на дежурния влекач от военното формирование. Вярно е също така, че нито един от тримата свидетели не е присъствал на телефонния разговор между подсъдимия и неговия командир и няма лични възприятия за него, а възпроизвежда пред съда единствено съобщеното му от свид. П. за отказ да бъде изпълнена отдадената заповед. Въпреки че в тази им част са източник на производни доказателства, позоваването на показанията на посочените свидетели не противоречи на процесуалния закон, защото служи за проверка на първичните такива, съдържащи се в разпитите на свидетелите В. и П.. Що се отнася до приетото от въззивния съд постановление за отказ за образуване на наказателно производство по пр. пр. № 558/2020 год. на Военно-окръжна прокуратура – Сливен, същото, макар и пестеливо, е било обсъдено на стр. 12 от проверявания съдебен акт, като правилно е прието, че то няма онова доказателствено значение, което му придава защитата. Вярно е, че предмет на проверка по цитираната прокурорската преписка е бил пътният лист на машината, определена за дежурен влекач за времето от 31. 05. 2019 год. до 30. 06. 2019 год., както и че е установено, че към момента на съставяне на този документ е съществувала неизправност на автомобила, която не е била отразена в него. В същото време като основание за отказ да бъде образувано наказателно производство за документно престъпление прокурорът е изтъкнал, че повредата е била отстранена незабавно след констатирането ѝ. Останалите несъответствия, предмет на прокурорската проверка, са свързани с отбелязаните в пътния лист часове на влизане и излизане на дежурния влекач от военното формирование, но те предхождат или следват инкриминираната дата и нямат абсолютно никакво отношение към деянието на подсъдимия при положение, че неизпълнението на отдадената заповед и причините за противопоставянето му не са били свързани с наличието или отсъствието на пътен лист. Вярно е, че контролираната инстанция не е обсъдила намиращото се на л. 44-46, т. 1 от ДП писмо на свид. П., съгласно което аварията на прибиращия се от учение военен автомобил не може да бъде определена като инцидент. Това обстоятелство обаче не дава основание за отмяна на въззивния съдебен акт, както настоява защитата, защото по безспорен начин е била установена невъзможността повредената машина да се прибере на собствен ход във военното формирование като изтеглянето ѝ от друг автомобил от колоната е криело рискове от възникване на повреда и по него. В този смисъл е без значение дали случилото се на пътя ще бъде квалифицирано като инцидент или не; същественото е, че се е създала критична ситуация, изискваща намесата на командира на военното формирование и даваща основание да бъде използван дежурния влекач за отстраняването ѝ. Именно поради това свид. П. е отправил заповед първоначално към свид. В., а след като е станало известно, че подсъдимият отказва да съдейства на последния за изпълнението ѝ, и директно към Т. Н. като тъкмо отказът на последното разпореждане е инкриминиран от прокуратурата. При положение, че аналитичната дейност на въззивната инстанция не страда от пороците, описани в касационните жалби, не може успешно да се поддържа, че тя е довела до неправилно приложение на материалния закон. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Подсъдимият е получил устно нареждане от командира на военното формирование, в което служи – свид. В. П., да предприеме нужните действия по изпращане на дежурния влекач за оказване на съдействие на прибиращ се от учение военен автомобил, който е претърпял авария. То е притежавало всички характеристики на отдадена заповед по смисъла на чл. 8, ал. 2 от Устава за войсковата служба на въоръжените сили на РБ (УВСВСРБ), защото е било отправено от пряк началник към военнослужещ, свързано е с военната служба и е в съответствие с неговите права и задължения. По силата на чл. 153 от УВСВСРБ Т. Н. е бил пряко подчинен на свидетеля; такова подчинение е било налице и с оглед качеството му на дежурен по дивизион (чл. 304, ал. 4 от Устава). Съгласно чл. 307, т. 6 от цитирания нормативен акт подсъдимият е бил длъжен да контролира чрез дежурния по парк излизането и връщането на машините в парка, т. е. нареждането на прекия му началник се е отнасяло до служебните задължения на Т. Н.. В същото време едно от задълженията на свид. П. по чл. 152 от УВСВСРБ е било свързано с вземането на мерки за безопасност при работа с въоръжението и техниката и при извършване на марш и именно с оглед безопасното и навременно прибиране на техниката и личния състав във формированието е дадена и неизпълнената от подсъдимия заповед. Същата е била ясна, точна и конкретна, била е доведена до знанието на подсъдимия, включително и по време на проведения телефонен разговор със свид. П. и е подлежала на безусловно изпълнение. От своя страна подс. Н. ясно и недвусмислено е заявил лично на своя командир нежеланието си да изпълни повелята му. По този начин е осъществено изпълнителното деяние на престъплението по чл. 372 от НК. Доводът на защитата за несъставомерност на деянието поради това, че заповедта не е била в писмена форма е несъстоятелен. Уставът не прави диференциация между устните и писмените нареждания на висшестоящите към техните подчинени от гледна точка на тяхната задължителност. Обстоятелството, че във формированието е действала заповед № 374/28. 12. 2018 год., съгласно която машините могат да напускат автопарка извън определените в заповедта часове само след писмено разрешение не съставлява основание за отпадане наказателната отговорност на подсъдимия. От една страна налице е бил изключителен случай, какъвто изисква документът, на който се позовават подсъдимият и защитниците му, а от друга – съгласно кредитираните от въззивния съд показания на свид. В. автомобилът е бил снабден с изискуемата от коментираната заповед заявка-нареждане. Наред с това издателят на заповедта е бил именно свид. П., а не друг по-низшестоящ офицер, за да се обсъжда евентуалното приложение на чл. 140, ал. 6 от УВСВСРБ, но дори и в подобна хипотеза заповедта на свид. П. пак би била задължителна за подсъдимия. С изключение на случаите, в които налагат извършване на очевидно престъпление, заповедите са задължителни за подчинените и се изпълняват безпрекословно, точно и в срок – чл. 8, ал. 5 от УВСВСРБ. Ако е считал, че отдадената му заповед е неправомерна, подсъдимият е следвало да докладва на по-старшия началник, но това не го освобождава от задължението да я изпълни, защото на военнослужещите не е предоставено право да преценяват законосъобразността на отправените към тях заповеди от висшестоящите преди изпълнението им (в същия смисъл Р. № 60143/08. 10. 2021 год. по н. д. № 572/2021 год. на II н. о.). Без значение за съставомерността на деянието е дали са съществували ли проблеми или не с пътния лист на дежурния влекач; като основание за отпадане на отговорността на подсъдимия не може да послужи и фактът, че свид. Злати Ж. не е бил вписан в като водач на дежурния влекач. Всички тези обстоятелства са могли да бъдат обсъдени със свид. П., който е бил длъжен да го изслуша (чл. 152, ал. 1, т. 23 от УВСВСРБ), но не и да се съобрази с тях при вземане на съответното управленско решение. Несподеляемо е и възражението, че заповедта е насочвала към очевидно престъпление предвид местонахождението на дежурния влекач в ремонтната работилница и произтичащата от неизправността му опасност за другите участници в движението. Защитата основава тезата си на показанията на свидетелите Злати Ж. и И. К., но в действителност твърденията им, че първият от тях е изкарал от работилницата военен автомобил, се отнасят не за дежурния влекач, а за машината, която е следвало да бъде оставена в готовност на мястото на дежурния автомобил ЗИЛ 130 с рег. № В.. Именно безспорно установеното наличие на друга машина, която да бъде ползвана на територията на формированието при необходимост, води до неоснователност на довода, че заповедта е налагала очевидно престъпление по чл. 387 и чл. 389 от НК. Искането на защитата за оправдаване на подсъдимия не може да бъде успешно обосновано и с обстоятелството, че Т. Н. изпратил свид. И. К. – дежурен по парк на инкриминираната дата, да приеме парка от караула. Макар в принципен план тези действия да са били безусловно необходими за изпълнение на заповедта те са били предприети след разговора на подсъдимия със свид. В., на когото първоначално е отдадена заповедта за извеждане на дежурния влекач. Още в този момент Н. е заявил, че иска писмена заповед за извеждане на дежурния влекач и именно това негово изявление е дало повод за провеждане на телефонния разговор с командира на формированието, по време на който подсъдимият е извършил инкриминираното деяние като оспорил заповедта и отказал да я изпълни, ако не е в писмена форма. Няма основание да не бъдат възприети и изводите на въззивния съд за наличие на квалифициращото обстоятелство по чл. 372, ал. 2, пр. 3 от НК. В случая нежеланието на подсъдимия да се подчини на своя началник не само е обективирано пред свид. В. – също подчинен на командира на формированието, но е било съпроводено с грубо и дръзко нарушаване на правилата за вежливост и сдържаност, визирани в чл. 116, ал. 1 и 2 от УВСВСРБ. Т. Н. не просто е изявил нежелание да изпълни заповедта, но и е разговарял с командира на формированието на висок тон, пренебрегнал е императивното изискване за използване на учтива форма при разговор с висшестоящ, оспорил е авторитета и компетентността на началника си, позволявайки си да му дава съвети относно организацията за извеждане на дежурния влекач от поделението и да настоява те да бъдат изпълнени. Всички тези обстоятелства мотивират и касационната инстанция да приеме, че отказът на подсъдимия да изпълни отдадената му заповед е демонстративен по смисъла на чл. 372, ал. 2 от НК. Законосъобразни са и изводите относно субективната страна на деянието. Възраженията на защитата в тази насока касаят преди всичко квалифициращото обстоятелство по чл. 372, ал. 2, алт. 3 като се поддържа, че подсъдимият не е действал с намерение да демонстрира неуважение към своя командир. Пропуска се обаче, че за наличието или липсата на умисъл се съди по доказаните действия на подсъдимия. В случая те са логически последователни и обективират формираните в съзнанието на Т. Н. ясни представи, че към него е отправена заповед от прекия му началник, че тази заповед е ясна и конкретна и се отнася до задълженията му в качеството му на дежурен по дивизион, че не налага извършването на очевидно престъпление и че въпреки това той отказва да се подчини и да предприеме действия по изпълнението ѝ. Твърдението, че квалифициращото обстоятелство по чл. 372, ал. 2 от НК не е обхванато от умисъла на подсъдимия противоречи на приетото от фактическа страна, че противопоставянето на Т. Н. на отдадената му заповед не се е ограничило само с простия отказ тя да бъде изпълнена, а е било съпроводено с даване на „съвети“ как да бъде организирано изпращането на дежурния влекач за изтегляне на авариралия автомобил, а след отправената му от свид. П. забележка за непристойно поведение е ескалирало с повишаване на тон и с нарушаване на изискването за използване на учтива форма при разговор с висшестоящ и дори с отправянето на реплика с пренебрежително съдържание: „ти ли си ми дал пагоните?“. Въззивният съд не е нарушил закона с отказа да приложи разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК. Аргументите на защитата за малозначителност на деянието се основават на факта, че авариралият автомобил се е прибрал във военното формирование в срока, посочен в организационната заповед за марша на техниката и личния състав след проведеното учение. Това обстоятелство обаче не дава основание да се приеме, че обществената опасност на извършеното е явно незначителна, защото макар сроковете по заповедта да са били спазени, в действителност с отказа да изпълни заповедта за извеждане на дежурния влекач подсъдимият е забавил прибирането на повреденото превозно средство и натоварената на него военна техника и те са се върнали в базата на военното формирование няколко часа след основната колона. Наред с това липсата на влекач, с който да бъде изтеглена на буксир повредената машина, е създало необходимост тя да бъде прикачена към друго превозно средство от колоната, което също е било със значителен товар. Като се има предвид, че предварително определеният маршрут е бил през планински проход с немалка денивелация е създаден реален риск за възникване на повреда и на теглещия автомобил, което би довело до нови затруднения при прибирането на техниката, въоръжението и личния състав във военното формирование. Не може да бъде игнориран и фактът, че въпреки че придвижването на колоната се е извършвало нощно време, за да се избегне натовареният трафик, тегленето на натоварената с въоръжение аварирала машина от друг, също толкова натоварен военен автомобил е създавало опасност и за останалите участници в движението. Претендираната от жалбоподателите малозначителност на деянието не може да бъде обоснована и с твърдяното в писмените бележки на подсъдимия отпадане на необходимостта от изпълнение на заповедта. Съобразно приетата от апелативния съд фактология (която, както вече беше посочено, е правилно установена) създаването на друга организация за прибиране на повредената военна машина е било последица именно от отказа на Н. да изпълни заповедта за изпращане на дежурния влекач за изтегляне на буксир на повредения военен автомобил. Неоснователно е и възражението, отнасящо се до размера на наложената санкция. Защитата претендира тя да бъде индивидуализирана при условията на чл. 55 от НК, но не сочи кои са онези смекчаващи обстоятелства, чиято тежест е подценена от контролираната инстанция или са били игнорирани от нея, а проверката на настоящия съдебен състав не установи пропуски в дейността по определяне на наказанието. Вярно е, че подсъдимият е с чисто съдебно минало и е бил награждаван за добро изпълнение на служебните си задължения. Тези смекчаващи обстоятелства обаче нямат изискуемия от чл. 55 от НК изключителен характер. Няма как да бъдат преценени и като многобройни като се има предвид, че като цяло служебната характеристика на Т. Н. е негативна, доколкото същият е определен като неорганизиран, неинициативен, нежелаещ да поема отговорност, търсещ оправдания за неизпълнение на поставените задачи и неспазващ подчинението и субординацията, произтичащи от Устава за войсковата служба на въоръжените сили. При това положение още по-малко би могло да се поддържа, че и най-лекото наказание, предвидено за престъплението по чл. 372, ал. 2 от НК се явява несъразмерно тежко. Ето защо няма основание проверяваното решение да бъде изменено в санкционната му част. Предвид изложеното и след като не установи наличието на изтъкнатите в касационните жалби основания за отмяна или изменение на въззивния съдебен акт, настоящият съдебен състав намери, че същият следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 16 от 16. 06. 2021 год., постановено по в. н. о. х. д. № 45/2020 год. по описа на Военно-апелативния съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.