О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 517
гр. София, 08.10.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на двадесет и трети септември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 2852 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Л. Т. и Т. С. Т. срещу решение № 1599/01.07.2019 г. по в. т. д. № 4082/2017 г. по описа на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 29/12.06.2017 г. по т. д. № 432/2016 г. на Окръжен съд Видин за уважаване на предявения от „Банка Пиреос България“ АД /чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД/ срещу жалбоподателите иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване, че последните дължат сума в размер на 21 294, 38 евро изискуема и непогасена главница по договор № ДК 2587/R/2007 г. и анекс към него, просрочена и изискуема възнаградителна лихва в размер на 4 847, 35 евро за периода 01.03.2014 г. – 13.03.2016 г., изискуема наказателна лихва за забава в размер на 382, 31 евро за периода 01.03.2014 г. – 24.03.2016 г., законна лихва върху претендираната главница от депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /25.03.2016 г./ до окончателното изплащане на вземането и нотариални такси в размер на 36 лв.
В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава допускане на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като са формулирани въпроси, които според касатора са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция. Въпросите са следните :
1. „Длъжен ли е въззивният съд да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по същество на спора като ги изрази писмено в мотивите си към решението? Следва ли въззивният съд да изложи ясни, убедителни и безпротиворечиви мотиви, които отразяват решаваща, а не проверяващата дейност?“
2. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи, както и за изискването съдът да формира вътрешното си убеждение, съобразявайки правилата на формалната логика, опита и научното знание?“
3. „Заключението на вещото лице абсолютно доказателство ли е или се преценява от решаващия съд съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост?“
4. „При възражение срещу заповед за изпълнение, банката – ищец по иск с правно основание чл. 422 ГПК носи ли доказателствената тежест да установи по безспорен начин своето вземане, като в това производство извлечението от счетоводните книги ползва ли се с обвързваща доказателствена сила?“
5. „При констатирана липса на изследване автентичността на първични счетоводни документи, въз основа на които са извършени плащания в брой или по банков път, следва ли да се приеме, че кредиторът не е доказал осъществяване на изгодните за него факти, за които има счетоводни записвания?“
6. „Нищожна ли е договорка за предоговаряне на съществуващ кредит, ако новите задължения на кредитополучателя са определени въз основа на непредвидени в първоначалния договор условия, без кредиторът да е имал право на това във вреда на потребителя в противовес на изискването за добросъвестност и в резултат на което да е причинено неравновесие между правата и задълженията на страните, което може да бъде окачествено като значително?“
7. „Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне размера на кредит и в частност клауза за преуреждане размера на дълга, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на извършено едностранно увеличение лихвите по първоначалния договор без кредитора да е имал право на това по първоначалния договор във вреда на потребителя в противовес на изискването за добросъвестност и като резултат е причинил неравновесие между правата и задълженията на страните, което може да бъде окачествено като значително?“
По въпроси от едно до пет включително, както и въпрос седем се твърди противоречие с практика на ВКС, включително задължителна такава, обективирана в ТР № 1/2001 г. и т. 19 от ТР № 1/2013 г. По шести въпрос е изведено основание за достъп до касация по чл. 280, ал 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросът засяга защита правата на потребители по кредитни правоотношения, свързани с неправомерно поведение на кредитори, в резултат на което се причинява неравновесие между правата и задълженията на страните, окачествено като значително.
При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като вместо него бъде постановено друго такова за отхвърляне на предявените претенции като неоснователни и недоказани. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.
От ответника по касация „Юробанк България“ АД /като универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД/ е подаден отговор. В него се оспорва подадената касационна жалба като неоснователна. Излагат се доводи, че не са налице твърдените от касатора основания за селектиране на жалбата до касационен контрол. Прави се искане касационната жалба да бъде оставена без разглеждане по същество като недопустима, евентуално като неоснователна. Претендира се присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :
Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.
За да потвърди атакувания пред него акт, въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск по чл. 422 ГПК. Констатирал е, че след сключване на договора за кредит ДК № 2587/R/2007 г. „Банка Пиреос България“ АД два пъти е увеличила едностранно лихвения процент без да е имала право на това във вреда на потребителите и в противовес на изискването за добросъвестност и като резултат е причинила неравновесие между правата и задълженията на страните, което може да бъде окачествено като значително. По отношение на надвнесените суми е счел, че за кредитополучателите е възникнало право да ги търсят по реда на отделно исково производство. Счел е освен това, че клаузата на чл. 2, ал. 4 от подписания през 2009 г. анекс към договора е неравноправна, но този извод не обуславя неоснователност на заявената претенция по чл. 422 ГПК, тъй като уговореният лихвен процент от 11, 085 % е останал непроменен за целия срок на договора от изменението му с анекса до обявяване на предсрочната изискуемост.
Първите два въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са свързани с изясняване задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235 ГПК, да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи и събрани по делото доказателства самостоятелно и по свое вътрешно убеждение. Те кореспондират с наведените от жалбоподателите касационни основания за допуснати процесуални нарушения поради игнориране на наведените от тях в качеството им на ответници/въззивници възражения за липса на цялостно усвояване на кредита, за неправилно отнасяне на извършените вноски по погашение на кредита, за неравноправност на клаузата на чл. 1, ал. 1 от подписания към договора за кредит анекс на основание чл. 143, т. 9 ЗЗП и чл. 147 ЗЗП, тъй като размерът на дълга е установен на основание извършено неправомерно едностранно увеличаване на прилаганата лихва по договора, за недействителност на чл. 1 от анекса, предвид обстоятелството, че със сочената разпоредба е извършено капитализиране на лихви като към главницата са прибавени начислени недължими лихви, за неравноправност на клаузата на чл. 2, ал. 1 и ал. 4 от анекса, за нищожност на чл. 9, ал. 2 от договора, в който е уговорен размер на наказателната лихва в противоречие с добрите нрави. Поставените въпроси удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация - да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и да са част от предмета на спора. Налице е и соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - разрешението на въззивния съд да е в отклонение от задължителна практика на ВКС /т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК/ и практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК – сочените в изложението решение № 157/2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ТО, решение № 42/2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на IV ГО, решение № 134/2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II ТО, решение № 283/2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV ГО и служебно известните на настоящия състав решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ ТО, решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV ГО, решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ ТО, решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ ГО, решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ ТО, решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ ТО. В цитираните актове се приема, че въззивната инстанция има задължението да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението.
Трети, пети, шести и седми въпроси не са обсъждани в мотивите на въззивното решение, поради което не отговарят на изискването, регламентирано в чл. 280, ал. 1 ГПК и разяснено с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. да са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело. Сочените въпроси не обуславят достъп до касация.
Отговорът на четвърти въпрос пряко произтича от разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК. В изложението на касационни основания не е посочено по този въпрос на коя практика противоречи разрешението, дадено от въззивния съд. Следователно не е обоснован достъп до касационен контрол и по този въпрос.
С оглед указанията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът, за отговор на който следва да бъде допуснато касационно обжалване, може да бъде уточнен по следния начин : В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение?
Тъй като след постановяване на въззивното решение ответникът по въззивната жалба „Банка Пиреос България“ АД е заличен поради вливането му в „Юробанк България“ АД, то на основание чл. 227 ГПК, вр. с чл. 262, ал. 1 ТЗ универсалният правоприемник следва да бъде конституиран в процеса.
С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС
КОНСТИТУИРА на основание чл. 227 ГПК, вр. с чл. 262, ал. 1 ТЗ „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], като правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД, ЕИК[ЕИК].
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1599/01.07.2019 г. по в. т. д. № 4082/2017 г. по описа на Апелативен съд София.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Касаторите са освободени от заплащане на държавна такса.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.