Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 238

гр. София, 02.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 497 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 15853/9.08.2021 г., подадена от Х. П. Т., чрез адвокат В. В., и по насрещна касационна жалба вх. № 2089/18.10.2021 г., подадена от Д. П. Н. и Н. Д. Н., чрез адвокат Е. Д., срещу решение № 1049 от 10.06.2021 г. по гр. д. № 781/2021 г. на Окръжен съд – Варна, с което е: 1. потвърдено решение № 260582 от 7.10.2020 г., поправено с решение № 260421 от 11.02.2021 г., постановени по гр. д. № 18489/2017 г. на Варненския районен съд, в частта, с която е намалено с 1/3 ид. ч. извършеното с нотариален акт № 130, том XXXIII, дело № 4818/1996 г. на нотариус О. С. дарение от А. Х. П. в полза на Д. П. Н. на 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с номер по предходен план 1567, находящ се в [населено място], [улица], целият с площ от 237 кв. м, а по документ за собственост 220 кв. м, ведно с жилище, находящо се в жилищна сграда с идентификатор ****, състоящо се от външно стълбище, антре, стая, кухня, клозет в двора, както и дървена барака в двора с идентификатор **** с площ от 8 кв. м, и съответните подобрения в поземления имот, при граници на имота: имоти ***, ***, ***, *** и ***, и е възстановена запазената част на Х. П. Т. от наследството на А. Х. П. в размер на 1/3 ид. ч.; в частта, с която е отхвърлен предявеният от Х. П. Т. срещу Д. П. Н. и Н. Д. Н. иск за делба на 2/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** и на построеното в същия имот (цяло) жилище (обозначено с № 3 на скицата на вещото лице на стр. 212 от първоинстанционното дело), находящо се в жилищна сграда с идентификатор ****, състоящо се от тераса с външно стълбище, две стаи, кухня с кухненска ниша, баня-клозет, покрит вход за мазата и избено помещение; 2. отменено е решението на първоинстанционния съд в останалата част, както вместо него е допуснато извършването на делба на жилището, обозначено с № 4 на горепосочената скица, находящо се в сграда с идентификатор ****, състоящо се от външно стълбище, антре, стая, кухня, при квоти: 1/3 ид. ч. за Х. П. Т. и 2/3 ид. ч. за Д. П. Н.; допуснато е извършване на делба само на 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** при квоти: 1/3 ид. ч. за Х. П. Т. и 2/3 ид. ч. за Д. П. Н.; отхвърлен е предявеният от Х. П. Т. срещу Д. П. Н. и Н. Д. Н. иск за делба на дървена барака с идентификатор **** с площ от 8 кв. м, находяща се в жилищна сграда с идентификатор ****; изключен е от делбата на всички имоти Х. М. Х. и производството за делба по отношение на него е прекратено; отменено е решение № 260421 от 11.02.2021 г. по гр. д. № 18489/2017 г. на Районен съд – Варна в частта, с която е отменен констативен нотариален акт за собственост, издаден въз основа на съдебна делба № 152, том 11, дело № 4818/1984 г. на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.
След подаване на двете жалби до ВКС, с решение № 1922 от 20.12.2021 г., въззивният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в основното си решение от 10.06.2021 г., като по отношение на допуснатата до делба 1/3 ид. ч. от поземления имот е добавено, че тези идеални части представляват прилежащи части към допуснатото до делба жилище, обозначено с № 4 на скицата на вещото лице на стр. 212 от първоинстанционното дело.
Х. Т. атакува въззивното решение в частта, в която исковете за делба са отхвърлени, като го счита в тази част за неправилно, незаконосъобразно и необосновано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:
1. Достатъчно ли е наличието на осъществяване на фактическа власт по отношение на идеалните части на останалите съсобственици по отношение на посочените до делба имоти, за да са изпълнени кумулативните условия на института на придобивната давност или при придобиването по давност на сънаследствени идеални части законът и съдебната практика изискват и наличието на допълнителни предпоставки.
По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с приетото в: ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 48/13.03.2013 г. по гр. д. № 5654/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 596/30.06.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 136/16.06.2014 г. по гр. д. № 436/2014 г. на ВКС, І г. о. и др., съгласно която практика, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици.
2. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказател­ства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не (сочено противоречие с решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, ІІ г. о.).
3. Длъжен ли е въззивният съд в моти­вите към решението си, при признаване или отричане на претендирани права или направени възражения, да посочи кои правно релевантни факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за до­казани и кои - за недоказани, а го изпълнява чрез извършване на самостоятелен анализ на доказателствата, като ги съотнася към конкретните твърдения, въведени от страните.
По този въпрос, който е поставен във връзка с изводите на въззивния съд, че Д. Н. и Н. Н. са придобили част от имотите по давност, жалбоподателката твърди противоречие с: решение № 227/22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 423/11.05.2018 г. по гр. д. № 535/2018 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 108/15.02.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на ВКС, ІІ г. о.
На второ място, Х. Т. се позовава на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да се аргументира допълнително.
На трето място е визирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на решението, поради едностранчивия подход на съда, който се е позовал на пока­занията на свидетелите, посочени от насрещната стра­на, и е игнорирал тези на свидетелите на жалбоподателката, като по този начин е нарушил принципа за равнопоставеност на страните в процеса.
Д. Н. и Н. Н. атакуват решението в частта, с която е допусната делба на 1/3 ид. ч. от поземления имот с идентификатор ***, като неправилно и незаконосъобразно. Считат, че до делба не трябва да бъде допуснат целият поземлен имот, тъй като представлява обща част на всички сгради в него.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: За възможността да се допусне извършване на съдебна делба само на идеална част от дворно място, но не като принадлежаща обща част (акцесорум) към допуснато до делба жилище, а самостоятелно, при условие, че в цялото дворно място, освен допусната до делба жилищна сграда, има още две самостоятелни сгради, собственост на различни лица.
Визират противоречие с ППВС № 4/1964 г., ППВС № 2/1982 г., както и на цитираната от самия въззивен съд практика на ВКС. Считат и че в тази част решението на въззивния съд разкрива противоречие между мотиви и диспозитив, поради което е вероятно недопустимо, респ. очевидно неправилно.
Постъпил е отговор на касационната жалба на Х. Т., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Двете жалби са подадени в срока, респ. по чл. 283 и чл. 287, ал. 2 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.
Въззивният съд е приел, че съгласно протокол от 30.05.1984 г. по гр. д. № 2029/1984 г. на Варненския районен съд, последният е одобрил постигнатата между страните спогодба относно делба на дворно място, цялото с площ от 220 кв. м, пл. № * в кв. 117 по плана на [населено място], на [улица], като съгласно спогодбата А. Х. П. става изключителен собственик на дял І-ви, включващ 1/3 ид. ч. от описаното дворно място, заедно с жилище, състоящо се от външно стълбище, антре, стая, кухня, клозет на двора и дъсчена барака на двора и със съответната част от подобренията на двора, а Д. П. Н. и Х. П. Т. стават изключителни собственици на включените в дял ІІ-ри 2/3 ид. ч. от дворното място, заедно с жилище, състоящо се от тераса с външно стълбище, антре, две стаи, кухня с кухненска ниша, баня-клозет, покрит вход за мазата с избено помещение и съответната част от подобренията в двора. Според постигнатата спогодба, страните са си уредили сметните отношения за уравнение в дяловете. За имотите по дял ІІ-ри Д. Н. и Х. Д. (Т.) са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост № 152/12.10.1984 г., том XI, дело № 4818/1984 г.
С договор за дарение на недвижим имот от 25.09.1996 г. (нот. акт № 130, том XXXIII, дело № 8875/1996 г.), А. Х. П. е дарила на дъщеря си Д. П. Н. получения при съдебната спогодба имот (дял І-ви).
А. Х. П. е починала на 23.01.2013 г. и е оставила за наследници двете си дъщери - Д. П. Н. и Х. П. Т..
Въззивният съд е приел, също така, че от представените нотариален акт за покупко-продажба № 94, том V, регистър 5130, дело № 927/1935 г. и нотариален акт за покупко-продажба № 95, том V, регистър 5131, дело № 927/1935 г. се установява, че на 18.09.1935 г. между В. градска община, в качеството й на продавач, и Х. А. Т. (дядо на страните) са сключени два договора: с първия Х. А. Т. е придобил собствеността върху празно общинско място, находящо се в [населено място],[жк], парцел *, състоящо се от 300 кв. м, а с втория - върху празно общинско дворно място, находящо се в [населено място],[жк], парцел *, състоящо се от 260 кв. м. С нот. акт № 105/23.09.1961 г., том V, дело № 1643/1961 г. Х. А. Т. е продал на дъщеря си А. Х. П. 1/2 ид. ч. от дворно място, цялото с площ от 300 кв. м, регулирано в парцел * от кв. № 117 по плана на [населено място], при описани граници, ведно с къща в него, състояща се от кухня, стая, входно антре и покрито антре (не в идеална част). С нот. акт № 106/23.09.1961 г., том V, дело № 1643/1961 г. Х. Т. е продал на сина си М. Х. А. 1/2 ид. ч. от дворно място, цялото с площ от 300 кв. м, регулирано в парцел * от кв. № 117 по плана на [населено място], ведно с къщата, застроена в това дворно място, от две стаи, входно антре и кухня, (не в идеална част). И в двата нотариални акта е посочено, че при извършването им е представен нот. акт № 95 от 18.09.1935 г. Х. А. Т. е починал на 25.03.1962 г. и е оставил за наследници А. Х. П. (дъщеря), С. Х. А. (дъщеря) и М. Х. А. (син). С нот. акт № 87/17.12.1982 г., том XII, дело № 4371/1982 г. М. Х. А., със съгласието на съпругата си И. К. А., е дарил на сина си Х. М. Х. имота, закупен с нот. акт № 106/23.09.1961 г. С решение от 10.07.1985 г., постановено по гр. д. № 3961/1984 г., Варненският районен съд е поставил в дял и изключителна собственост на М. Х. А. дворно място от 300 кв. м, съставляващо дворище 1566 в кв. 117 по плана на 29-и подрайон на [населено място], [улица], ведно с изградената в същото сграда, като той е осъден да заплати на другите две съделителки - неговите сестри А. П. и С. П., суми за уравнение на дяловете.
Окръжен съд – Варна е кредитирал изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза, съгласно която територията на процесния имот с идентификатор *** попада в урбанизирана територия с предвидени парцели за средно застрояване, т. е. в територия със статут „населено място“, като е проследено отразяването на имота във времето в различните планове.
Обсъдил е показанията на доведените от страните свидетели - Е. И. и Д. П. (на ответниците) и М. Д. и Х. П. (на ищцата). Приел е, че от съвкупния им анализ се изяснява, че в процесния имот е живяла наследодателката А., майка на Д. и Х.. Първоначално там са живели и двете сестри, а след като Д. се омъжила - и нейният съпруг. Когато Х. завършила образованието си, се омъжила и се преместила. В имота първоначално имало една сграда, а впоследствие, около 1971 – 1972 г., било построено и още едно жилище, в което заживяло семейството на Д., докато в старото останала А.. Второто жилище било строено от ответника Н. и неговия баща, докато Д. била в санаториум. Впоследствие семейството на Д. правило ремонт през 2014 г., след наводнението в[жк]. Свидетелите на ответниците не са виждали Х. в имота, след като тя се преместила, а свидетелите на ищцата твърдят, че тя е посещавала същия.
Въззивният съд е направил извод, въз основа на събраните доказателства, че съдебната делба, обективирана в протокола от открито съдебно заседание, проведено на 30.05.1984 г. по гр. д. № 1029/1984 г., е действителна, противно на становището на Д. Н. по делото. Визирал е, че тя касае имот № * от кв. 117, в чиято делба М. Х. не е следвало да участва; след като последният е придобил изключителна собственост върху дворното място с площ от 300 кв. м, съставляващо дворище 1566 в кв. 117, ведно с построената в него сграда, съсобствеността се е прекратила. Наследниците на Х. Т. още преди 1984 г. - когато са извършени съдебните делби на двата съседни имота, придобити от общия им наследодател през 1935 г., са уредили отношенията помежду си, като са извършили неформална делба на двата имота, при което М. Х. е започнал да владее като собственик ПИ № * в кв. 117 по РП от 1968 г., отговарящ на имот с идентификатор *** (съседен на процесния), а А. Х. е придобила собствеността на ПИ № * (както е посочено в протокола), с площ от 220 кв. м, отговарящ на имот с идентификатор ***. Съдът е намерил, че макар да не са оформили това споразумение в предписаната от закона форма, всеки от тях е владял своята реална част от имота, като се е разпореждал с нея и я е застроявал. Намерил е подкрепа в това отношение в писменото изявление по делото на Х. М. - наследника на М. Х., че той не е съсобственик на делбения имот и не следва да участва в неговата делба, тъй като правото му на собственост, придобито по дарение и наследяване, е по отношение на имот с идентификатор ***. Ето защо въззивният съд е заключил, че страните по съдебната спогодба от 30.05.1984 г. А. Х. П., Д. П. Н. и Х. П. Д. са били съсобствениците на дворното място - първата по наследяване от своя баща Х. Т. и своя съпруг - П. П., а вторите - по наследство от техния баща и съпруг на първата - П. П., починал през 1969 г. Позовал се е на правната доктрина, съгласно която не е задължително договорът за съдебна спогодба да отразява действителните права на страните, напротив - с него може да се „пожертва действителното правно положение“, като страните се съгласят помежду си, че то е било и е такова, каквото го прогласява съдебната спогодба. Приел е, че доколкото съгласно разпоредбата на чл. 234, ал. 3 ГПК съдебната спогодба има значение на влязло в сила решение, и предвид липсата на пречка страните да се разпореждат с правото си на собственост, така постигнатата съдебна спогодба е действителна и е породила целените правни последици досежно квотите в собствеността, а самият съдебен протокол, обективиращ спогодбата, отговаря на формата за действителност относно прехвърлянето на правото на собственост на недвижим имот.
С оглед горния извод, въззивният съд е счел, че липсва основание констативният нотариален акт за собственост, издаден въз основа на съдебната делба, № 152, том 11, дело № 4818/1984 г. да бъде отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.
Въз основа на така постигната съдебна спогодба от 30.05.1984 г. съдът е приел, че страните по нея се легитимират като съсобственици така, както е посочено в спогодбата.
Като се е позовал на съдебно-техническата експертиза, Окръжен съд – Варна е намерил за установено, че в границите на процесния ПИ с идентификатор **** са отразени 2 сгради: сграда № 1 с площ от 68 кв. м и сграда № 2 с площ от 8 кв. м. При огледа вещото лице е установило, че на място съществуват три сгради - едната е сграда № 2, с площ от 8 кв. м, в югозападната част на имота, другата е сграда с площ от 44 кв. м, разположена в северната част на имота, а третата е с площ от 37 кв. м, разположена в южната част на имота. Според устните пояснения на вещото лице отразената в кадастралната схема сграда № 1 всъщност включва две отделни сгради. Първата сграда е нанесена в регулационния план от 1958 г. (изработен на основата на кадастралния план от 1950 г.). Втората сграда се появява за първи път в кадастралния план от 1968 г., но е нанесена по-късно в същия, при последващо попълване на плана през 1972 г. В регулационния план от 1978 г., изготвен на основата на кадастралния план от 1968 г., сградата не е нанесена, вероятно защото не е отчетено по-късното попълване на плана. Впоследствие сградите са нанесени като една цяла, като има заповед за изменение на плана, която е обжалвана. Съгласно вещото лице, дори и да не са две отделни сгради, в рамките на отразената като една сграда има два самостоятелни обекта под общ покрив, като всеки от тях има изискуемите помещения, за да бъде самостоятелен обект на правото на собственост; сграда № 2 е барака и представлява преместваем обект, който може да бъде демонтиран. Кредитирайки заключението, като кореспондиращо напълно на съдебната спогодба и на събраните гласни доказателства, съдът е направил извод, че посочената в кадастралната схема сграда № 1 с площ 68 кв. м включва две самостоятелни жилищни сгради, като в имота има и трета - барака с площ 8 кв. м, посочена под № 2 в схемата.
С оглед установеното по-горе от фактическа страна, съдът е приел, че предмет на делбата пред него са: поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], целия с площ от 237 кв. м, а по документ за собственост 220 кв. м; жилище, находящо се в жилищна сграда с идентификатор ****, състоящо се от външно стълбище, антре, стая, кухня, клозет в двора; жилище, находящо се в жилищна сграда с идентификатор ****, състоящо се от тераса с външно стълбище, две стаи, кухня с кухненска ниша, баня-клозет, покрит вход за мазата и избено помещение; барака с идентификатор ****, с площ от 8 кв. м.
Според съдебната спогодба от 30.05.1984 г. е налице съсобственост между страните по делото, като ищцата и ответницата, в качеството им на дъщери на А. Х., починала на 23.01.2013 г., се явяват наследници по закон на майка си за нейната 1/3 ид. ч. от дворното място, едното жилище и дъсчената барака в двора при равни квоти (т. е. по 1/6 ид. ч.), а на собствено основание следва да участват в делбата поради притежаваните от тях по 1/3 ид. ч. от дворното място и по 1/2 ид. ч. от другото жилище.
Същевременно съдът е намерил за основателно направеното от ответниците по исковата молба възражение за придобиване по давност на част от делбените имоти - „новата“ къща, описана в дял ІІ-ри на съдебно-спогодителния протокол. Визирал е, че от показанията на свидетелите, които кореспондират на установеното от съдебно-техническата експертиза, се налага изводът, че първоначално в имота е имало едно жилище, в което е живяла общата наследодателка А. П. със съпруга си и двете си дъщери (страните по делото). След като Д. П. сключила брак с Н. Н. на 14.03.1970 г., последният дошъл да живее в същото жилище, докато ищцата Х. Т. се преместила в друг град. Около 1971 – 1972 г. в имота започнало построяването на второ жилище - със средства и труд на Н. и неговия баща, в което след завършването му заживели Д. и Н. Н., а А. останала да живее в по-старото жилище. За това жилище не било издадено разрешение за строеж като отделна сграда, а такова за пристрояване; същото било придобито по приращение от собствениците на земята към момента на построяването му (А. и нейните дъщери). Съгласно свидетелските показания, още от изграждането на новото жилище в него като семейство заживели Д. и Н. Н.; в него отглеждали своите деца и полагали грижи за А., която живеела в съседното жилище. Ето защо въззивният съд е приел за установено по безспорен начин обективирано намерение на Д. и Н. да изградят и владеят новото жилище като свое, като липсват данни трети лица да са смущавали или да са се противопоставяли на това владение; Д. Н. и Н. Н. са владели непрекъснато и необезпокоявано жилището в период по-дълъг от 10 години, считано още от неговото изграждане през 1971 г. – 1972 г., поради което са придобили същото по давност. По тези съображения съдът е изключил въпросното жилище (№ 3 на скицата на стр. 212) от делбата.
Съдът е изключил и дървената барака, посочена в кадастралната карта като сграда с идентификатор ****, предвид характеристиките й на преместваем обект, и тъй като, според вещото лице и свидетелските показания, същата не е идентична с бараката, описана в нотариалния акт за дарение от 25.09.1996 г.
Същевременно съдът е намерил за неоснователно възражението за давност на ответниците за останалата част от имотите, като се е позовал на разясненията, съдържащи се в ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение, но само ако успее да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Изложил е, че по делото не се установява по безспорен начин Д. Н. да е предприела такива действия, които да обективират ясно и категорично пред Х. Т. намерението й да владее целия общ имот (включително чуждите идеални части) за себе си и които да отричат нейното владение.
Същевременно Варненският окръжен съд е намерил предявения от Х. Т. иск по чл. 30 ЗН за основателен, като е посочил, че извършеното в полза на Д. П. на 25.09.1996 г. дарение следва да бъде намалено с 1/3 ид. ч. от собствената на наследодателката 1/3 ид. ч. от дворното място, и съответно с 1/3 от жилището, като в тази част решението не е обжалвано пред ВКС.
С оглед изложеното съдът е намерил, че делбата на жилище № 4, представляващо част от сградата с идентификатор ****, следва да бъде допусната между страните при квоти, както следва: за Х. Т. - 1/3 от жилището, а за Д. Н. - 2/3 ид. ч. от жилището.
Посочил е, че до делба следва да се допусне и и припадащата се към жилище № 4 идеална част от земята (1/3 ид. ч. от дворното място), като се е позовал на практика на ВКС в този смисъл.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно, съгласно т. 4 на цитираното тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въззивното решение, постановено от Окръжен съд – Варна, не е вероятно нищожно или недопустимо. В тази връзка настоящият съд съобразява, че с постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение от 20.12.2021 г. е отстранена визираната в насрещната касационна жалба очевидна фактическа грешка.
Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Не е налице соченото от Х. Т. основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението, тъй като този въпрос няма връзка с решаващите мотиви на въззивния съд. Последният не е приел в решението си, че упражняването на фактическа власт върху съсобствен имот е достатъчно за придобиването му по давност, а е направил извод за установено по делото и на обективирано намерение на Д. и Н. Н. на своене на новопостроеното жилище. Освен това за въпросното жилище съдът е изложил съображения, че то е станало съсобствено не по реда на наследяването, а по силата на чл. 92 ЗС. По отношение на втория и третия въпроси въззивното решение също съответства на задължителната практика на ВКС и на практиката по чл. 290 ГПК, включително визираната от Х. Т.. Съобразено е ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и при съблюдаване очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил относимите доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви и е направил съответните правни изводи. Следва да се има предвид и че Х. Т., формулирайки тези два въпроса, не се е аргументирала в какво конкретно се изразява твърдяното от нея противоречие на решението на Окръжен съд - Варна със сочената съдебна практика.
Същевременно Х. Т. не е изложила никаква обосновка относно приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса от изложението към насрещната касационна жалба. Този въпрос е изцяло ирелевантен, предвид постановеното от въззивния съд решение по чл. 247 ГПК, като в резултат е допусната делба на идеална част от поземления имот, не като самостоятелен обект на собственост, а като прилежаща част към допуснато до делба жилище.

Горното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Д. Н. и Н. Н. не са направили разноски във връзка с отговора на касационната жалба на насрещната страна, които да им бъдат присъдени. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,



О П Р Е Д Е Л И:


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1049 от 10.06.2021 г. по гр. д. № 781/2021 г. на Окръжен съд – Варна, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1922 от 20.12.2021 г. по същото дело, в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: