Р Е Ш Е Н И Е № 175 София, 17.07.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и тринадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева Владимир Йорданов при участието на секретаря Виолета Петрова, разгледа докладваното от съдия Йорданов гр.дело N 23 /2013 г.: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение от 14.06.2012 г. по гр.д. № 3653 /2008 г. на Софийски градски съд, г.о., ІV „а” възз. с-в., с което е оставено в сила решение от 28.07.2008 г. по гр.д. № 11860 / 2003 г. на Софийски районен съд, 40 с-в., с което 1) са отхвърлени искове на [фирма] срещу [фирма] с правно основание чл.108 ЗС за собственост, основани на правоприемство от ДФ „Е.” след преобразуване съгласно Р. № 32/17.05.1993 г. за предаване на владението на недвижими имоти, представляващи УПИ ..., отреден за администрация и офиси в кв.1 по плана на София, м. „Д.” с площ 567 кв.м., заедно с построените в него четириетажна административна сграда, УПИ ..., отреден за паркинг в същия квартал с площ 747 кв.м. и УПИ ..., отреден за административно обслужване, складове и офиси в същия квартал с площ 1 485 кв.м., заедно с построената в него едноетажна сграда – склад и дърводелска работилница, 2) са отхвърлени частични искове на [фирма] срещу [фирма] с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумите 3 000 лева, 1 000 лева и 2 000 лева, представляващи обезщетения за ползването без основание на трите имота за посочен период от време; 3) е оставен без разглеждане предявеният от [фирма] срещу [фирма] евентуален частичен обратен иск за сумата 9 900 лева, обезщетение за имуществени вреди. Производството е образувано и по обусловената от изхода от спора частна жалба на [фирма] срещу определение № 14640 от 14.09.2012 г., с което въззивният съд е отхвърлил молбата му за изменение на въззивното решение в частта за дължимите му разноски за адвокатско възнаграждение. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 86 от 18.02.2013 г. по следните процесуалноправни въпроси : дали в производството по иск с правно основание чл.108 ЗС, основан на твърдения, че ищецът е собственик на недвижим имот, който е апортиран (внесен като непарична вноска на основание чл.72 и чл.73 ТЗ) в търговско дружество от друго лице – несобственик, е допустимо инцидентното установяване, че апортът не е бил извършен от собственика или такова установяване е недопустимо и може да бъде извършено единствено чрез предявяване на иск по чл.431,ал.2 вр. чл.97,ал.1 ГПК (отм.), вр. чл.498 ГПК (отм.). Прието е, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 141 /04.06.2012 г. по т.д. № 829/2010 г. на ВКС, І т.о., и решение № 20 /04.06.2012 г. по т.д. № 1084/2010 г. на ВКС, І т.о., постановени от един и същи съдебен състав по реда на чл.290 ГПК, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Насрещната страна [фирма] оспорва основателността на касационната жалба. Насрещната страна [фирма] оспорва основателността на касационната жалба – твърди, че не упражнява и никога не е упражнявала фактическа власт върху имота и че самият ищец не твърди това и не формулира никакви претенции срещу него. [фирма] оспорва основателността на касационната жалба с доводи по исковете по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД, че не е доказано осъществяването на предпоставките за придобиването на процесния имот по чл.17а от ЗППДОП (отм.): разпоредбата е създадена през 1994 г. след твърдяното придобиване, не е доказано придобиването на имота от праводателя на ищеца ДФ „Е.”, т.к. е доказано проведеното оспорване на истинността на акта за държавна собственост, с което е отпаднала доказателствената му сила; не е доказано отчуждаването от държавата на процесния имот, не е доказано предоставянето на процесния имот за стопанисване и управление по реда на Правилника за държавните имоти и Наредбата за държавните имоти от 1975 г, имотът на е е бил включен в баланса на преобразуваната държавна фирма през 1997 г.. По изведените правни въпроси : Разрешенията по тези въпроси в двете съдебни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК се възприемат от настоящия състав : Исковете за собственост по чл.97,ал.1 ГПК (отм.) и чл.108 ЗС е допустимо да се основават на твърдения, че ищецът е праводател на ответника и прехвърлителната сделка – непарична вноска (апорт), е нищожна, като ищецът следва да изложи основания за нищожност, каквото може да бъде твърдение за нищожност (порок) на волеизявлението за извършването на апорта като сделка, освен ако нищожността не е прогласена със сила на пресъдено нещо в отделен процес между страните, както и че нищожността по чл.26 ЗЗД би могла да бъде установявана инцидентно, когато (с иска за собственост) бъдат наведени основания за това. Исковете за собственост по чл.97,ал.1 ГПК (отм.) и чл.108 ЗС с посочените основания (с предмет недвижим имот, апортиран в капитала търговско дружество, по който се твърди нищожност на апортната вноска), са допустими и не целят заобикаляне на установения в закона срок по чл.70, ал.2 ТЗ за предявяване на специалния иск по чл.70, ал.1 ТЗ за недействителност на учредяването на търговско дружество, доколкото липсва изрично позоваване на нормата на чл.70 ТЗ и не е предявено искане за обявяване на недействителност на учредяването. Исковете за собственост по чл.97,ал.1 ГПК (отм.) и чл.108 ЗС, основани на твърдения за нищожност (порок) на волеизявлението за извършването на апорта като сделка, са различни от специалните искове по чл.70,ал.1 ТЗ за недействителност на учредяването, основан на изчерпателно уредени нарушения и не са обусловени от тях и са различни и от исковете по чл.431,ал.2 ГПК от 1952 г. (отм.), съответно по чл.537 ГПК от 2007 г., за установяване на пороци на вписването в търговския регистър, допуснато с позитивно охранително регистърно съдебно решение : за обявяване за недействителни на вписвания в търговския регистър поради порок на самото вписване (като охранително производство) или несъществуване на вписано обстоятелство, съобразно разясненията с ТР № 1 /06.12.2002 г. по т.д. № 1 /2002 г. на ОСГК на ВКС, и не са обусловени от тях. По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК: Производството в първата и във въззивната инстанция е проведено по реда на ГПК от 1952 г. (отм.). За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното : ищецът е универсален правоприемник на ДФ „Е.” и на НИППИЕС и „Е.” и най-късно през 1967 г. парцел ІІ, в който попадат процесните имоти, е отреден за неговите нужди; при последващо преобразуване в държавна фирма и в еднолично акционерно дружество през 1993 г. всички дълготрайни активи са включени в капитала на преобразуваното дружество, включително и процесните имоти, записани по баланс от 31.03.1993 г.; Така ищецът е придобил правото на собственост върху имотите по силата на разпоредбата на чл.17а от ЗППДОП (отм.), с която се уреждат заварени случаи на универсално правоприемство; но със заповеди от 2000 г. на Председателя на ДАЕЕР имотите са извадени от имуществото на ищеца и внесени като апорт в капитала на [фирма], за което е постановено съдебно решение на СГС ф.о., имотите са отписани от счетоводните регистри на ищеца и са заведени в счетоводството на [фирма]. За апорта е постановено решение за вписване от съдия по вписванията, който е направил проверка по чл.73,ал.5 ТЗ; позоваването на ищеца, че е препятстван прехвърлителният ефект, е неоснователно, защото решение за вписване по чл.498 ГПК (отм.), съотв. чл.604 ГПК вр. чл 30,ал.1 и чл.29,ал.1 ЗТР може да бъде атакувано само по специален исков ред – чл.431,ал.2 вр. чл.97,ал.1 ГПК (отм.), съотв. чл.537,ал.2 вр. чл.124,ал.1,предл.2 и сл. или 4 ГПК за установяване на пороци, водещи до недопустимост или нищожност на вписано обстоятелство, едва при наличие на такова решение се провежда охранително производство по заличаване на порочното вписване с решение на регистърния съд по партидата на съответното юридическо лице съобразно чл.498 ГПК (отм.), съотв. чл.604 ГПК; Според въззивния съд не е допустимо по реда на инцидентното позоваване в рамките на гражданския спор да се установяват пороци на вписването, а неговото действие следва да се зачита от съда. Въззивният съд е приел, че в случая изобщо няма данни такъв специален иск да е предявен и че позоваването на пороци, вписани в две съдебни решения е недопустимо; Че по предвидения исков ред не са установени недопустимост или нищожност на вписването, както и несъществуване на вписано обстоятелство, следва да се приеме, че чрез апортиране в капитала на [фирма] ищецът е изгубил правото си на собственост, а ответникът [фирма] владее имотите на годно правно основание – договор за делба с приобретателя [фирма], поради което исковете по чл.108 ЗС са неоснователни, а като следствие от това и тези по чл.59 ЗЗД и обратният иск не следва да се разглежда. По доводите за неправилност на решението : Първият довод е за неправилност на извода на въззивния съд, че при увеличенията на капитала на [фирма] (т.е. в резултат на апортите) не е настъпил вещноправен прехвърлителен ефект – че правото на собственост не е преминало от [фирма] към [фирма], т.к. и двата апорта са извършени от несобственик – държавата чрез органа (председателя на ДАЕЕР), упражняващ правата на държавата, в качеството и на едноличен собственик на капитала на [фирма]. Доводът е неоснователен. Изваждането от държавата на процесните имоти от имуществото на [фирма] (отписването от активите на дружеството), на което държавата е едноличен собственик на капитала, е различна сделка от последващото им внасяне от държавата в имуществото на [фирма]”, на което държавата също е едноличен собственик на капитала. Апортът е правна сделка, която стои извън фактическия състав на изваждането на имотите от имуществото на ищеца. Не бива да се допуска смесване на двете сделки поради това, че собственикът на капитала и на двете дружества е държавата и че и двете сделки имат за предмет едно и също имущество (процесните имоти). От значение за спора е да бъде установено, дали процесните имоти са извадени от имуществото на ищеца от едноличния му собственик – държавата и дали действията за това са породили правни последици. Въззивният съд е приел за установено това, което твърди самият ищец в исковата си молба (л.3,абзац предпосл.), че „заповедите на председателя на ДАЕЕР, с които процесните имоти са извадени от имуществото на [фирма] и са внесени (като апорт) в имуществото на [фирма]”, са били издадени в качеството му на представител на държавата, като едноличен собственик на капитала и на двете дружества - [фирма] и [фирма]”. Държавата е тази, която се разпорежда с имуществото на ЕАД, на които е едноличен собственик на капитала. Тя се разпорежда чрез своите органи. Затова заповедите от 2000 г. и 2001 г. на председателя на ДАЕЕР, който е бил представител на държавата - едноличен собственик на капитала на [фирма] , с които имотите са извадени от неговото имуществото (от активите му) и впоследствие са отписани от счетоводните му книги, са законосъобразни и са породили правно действие – имотите са преминали отново в патримониума на държавата. В случая държавата е действала чрез своя представител. По-късният апорт на същите имоти, извършен от държавата в други дружества е отделна сделка, тя представлява разпореждане с имотите след като вече те не са били в патримониума на търговското дружество, а на държавата, поради което прехвърлителният ефект на апорта е без значение за спора по иска по чл.108 ЗС. Дали държавата е запазила собствеността върху имуществото, извадено от капитала на [фирма] или го е предоставила като непарична вноска на друго дружество е без правно значение за собствеността на ищеца. След като е установено изваждането на процесните имоти от имуществото на [фирма] и липсват твърдения за последващо придобиване) всички доводи за неправилност на решението на въззивния съд, които се основават на твърдения за пороци на последващия апорт в капитала на [фирма], като извършен от несобственик (държавата), са без значение за спора и не следва да бъдат обсъждани. С оглед разрешението на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е налице отменителното основание по чл.281 ал.1 т.1 ГПК , но тъй като не се налага извършването и повтарянето на съдопроизводствени действия и с оглед правомощията на настоящия състав по чл.293 ГПК, спорът следва да се разгледа по същество. По иска с правно основание чл.108 ЗС : Ищецът твърди, че е придобил процесните имоти по реда на чл.17а от ЗППДОП (отм.), които са били собственост на държавата и са предоставени от държавата за стопанисване и управление на държавно предприятие ДФ „Е.” - София, което е преобразувано в еднолично търговско дружество с държавно имущество - [фирма] на 17.05. 1993 г.. Твърди, че със заповеди от 2000 г. и 2001 г. на Председателя на ДАЕЕР, който е орган на едноличния собственик на капитала (държавата), имотите са извадени от имуществото на ищеца и са отписани от счетоводните регистри на ищеца, като са внесени като апорт в капитала на [фирма], за което е постановено съдебно решение на СГС ф.о. Заповедите са издадени на основание чл.15 и чл.16,ал.1,т.2 вр. чл. 10,ал.1, чл.11, от Правилника за реда за упражняване на правата на собственост на държавата в държавните предприятия (приет с ПМС №7 /1994 г., обн. в ДВ бр.10 от 01.02.1994 г., отм. ДВ бр.51 /03.06.2003 г.). При издаване на двете заповеди /№ 240 /06.06.2000 г. (л.37) и № 198 /18.05.2001 г. (45)/ председателят на ДАЕЕР е упражнявал правата на държавата като едноличен собственик на капитала на [фирма], те са в писмена форма и са законосъобразни. По начина, по който държавата е внесла имотите в имуществото на ищеца, както и други имоти, на които е била едноличен собственик на капитала, по същия начин по-късно ги е извадила от имуществото му и те отново са станали държавна собственост – с едностранни актове на нейни представители. Писмената форма на заповедите е достатъчна за валидността на извършените сделки. Съгласно чл.18 от ЗС и чл.48 от ЗДС договорите, с които държавата придобива и се разпорежда с имоти – частна държавна собственост, се сключват в писмена форма. В случая изваждането на имотите от имуществото на ищеца е едностранна сделка и самото то (още) не представлява разпореждане на държавата с тях. В случая изваждането не е съпроводено от намаляване на регистрирания капитал на дружеството, който е запазен, защото решението предвижда изрично (т.2 и т.3 от заповедите) той да не се намалява. Както беше обосновано и по-горе, апортът е сделка, която следва по време изваждането на процесните имоти от имуществото на ищеца, апортът е обусловен от изваждането, а не изваждането от последващия апорт. При извода, че след изваждането на процесните имоти от имуществото му, ищецът не е повече техен собственик и доколкото не се твърди и доказва последващото им придобиване от него, следва извод за неоснователността на исковете по чл.108 ЗС и на обусловените от тях искове. Поради изложеното доводите, които се отнасят до последващото действие на апорта, до неговите пороци и до процесуалните способи за установяване на негови пороци, са без значение за извода на съда, че ищецът не е собственик на процесните имоти, те не са обуславящи изхода на спора, поради което не следва да бъдат обсъждани. В обобщение : ревандикационните искове са основани на твърдения, че е извършен апорт на имущество на ищеца от несобственик, а тези твърдения са неоснователни. Към момента на апорта имотът вече е изключен в имуществото на ищеца, защото вече е бил изваден от това имущество от държавата със законосъобразни действия на нейни органи. От изложеното се установява неоснователността на иска с правно основание чл.108 ЗС. Искът с правно основание чл.59 ЗЗД е обусловен от изхода на спора по иска с правно основание чл.108 ЗС и при неговата неоснователност също е неоснователен : щом като е установено, че ищецът не е собственик на процесните имоти, той не би могъл да се обедни от това, че е лишен от ползването им. С оглед неоснователността на главните искове, предявеният от ответника [фирма] срещу третото лице – помагач [фирма] евентуален обратен иск следва да бъде оставен без разглеждане. От изложеното и с оглед правомощията на настоящата инстанция по чл.293 ГПК следва, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от това производство искането на жалбоподателя за разноски е неоснователно. Ответникът [фирма] претендира разноски, представил е списък за разноски, представляван е от адвокат и с представен договор за процесуално представителство е доказал, че е уговорил и заплатил сумата 12 000 лева за процесуално представителство, които с оглед изхода от спора следва да му се присъдят. Ответникът [фирма] е представляван от юрисконсулт и претендира юрисконсултско възнаграждение, с оглед изхода от това производство, искането му е основателно за сумата 20 165 лева. Ответникът [фирма] претендира разноски в случай, че бъде допуснато касационно обжалване, но не е представил доказателства , че такива са направени, поради което разноски не следва да му се присъждат. По частната жалба на [фирма] :. В нея се поддържа, че е неправилен изводът на въззивния съд, че [фирма] не е доказал, че във въззивната инстанция е уговорил и направени разноските за адвокатско възнаграждение, които претендира в размер на 79 206 лева, и че с частната жалба представя доказателства в подкрепа на искането си – извлечения от банкови сметки. Във въззивното решение е прието, че не е уговорено възнаграждение в договор за правна защита, а в представена фактура не е посочено името и качеството на подписалия за получател, поради което по делото не е доказано нито уговаряне, нито заплащане на адвокатско възнаграждение и такова съгласно чл.64,ал.2 ГПК (отм.) не следва да се присъжда. В обжалваното определение е прието, че не е представен, включително и с молбата за изменение на решението, платежен документ за установяване заплащането на разноските и не се доказват реално направени разноски. Този извод е обоснован – в делото липсват посочените в молбата за изменение на решението платежни документи за извършване на плащане по банков път, а представянето им едва в касационното производство е несвоевременно. От изложеното следва извод, че частната жалба на [фирма] за разноските е неоснователна, а обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Воден от горното и на основание чл.293 ГПК Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 14.06.2012 г. по гр.д. № 3653 /2008 г. на Софийски градски съд, г.о., ІV „а” възз. с-в, с което е оставено в сила решение от 28.07.2008 г. по гр.д. № 11860 / 2003 г. на Софийски районен съд, 40 с-в.. Потвърждава определение № 14640 от 14.09.2012 г. по гр.д. № 3653 /2008 г. на Софийски градски съд, г.о., ІV „а” възз. с-в., с което въззивният съд е отхвърлил молбата на [фирма] за изменение на въззивното решение в частта за дължимите му разноски за адвокатско възнаграждение. Осъжда Е.” АД да заплати на [фирма] сумата 12 000 (дванадесет хиляди) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство. Осъжда [фирма] да заплати на [фирма].сумата 20 165 (двадесет хиляди, сто шестдесет и пет) лева юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.