Р Е Ш Е Н И Е № 50110 София, 22.11.2023 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в публично съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав : ПРЕДЕДАТЕЛ: Евгений Стайков ЧЛЕНОВЕ: Ирина Петрова Десислава Добрева при секретаря Ина Андонова изслуша докладваното от съдия Евгений Стайков т.д № 1665/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД срещу решение № 158 от 10.02.2022 г., постановено по в.гр.д. №2696/2021 г. на Пловдивски окръжен съд, 14 с-в, с което е потвърдено решение № 261849 от 28.06.2021 г. по гр.д. №994/2020 г. на Пловдивски районен съд, 19 с-в. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо изцяло решението на първата инстанция, с което ответникът „УниКредит Булбанк" АД е осъден да заплати на ищеца Г. А. Г. сумата 6 362.90 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.01.2020 г. и разноски по делото, е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че въззивният състав неправилно е приложил относимите за спора материалноправни разпоредби, в резултат на което е достигнал до погрешния извод, че по процесния договор има надвзети суми от банката в резултат на неправомерно изменение на първоначално договорения лихвен процент. Излагат се подробни съображения в подкрепа на тезата, че съгласно клаузите на т. 4.1.а, т. 11.1 и т. 12.2 от договора и т. 10. 5 от Общите условия (ОУ) към него, договорът за банков кредит е сключен при фиксиран минимален ГЛП в размер на 7.70 % за целия срок на договора, включващ базов лихвен процент от 4.20% и надбавка от 3.50%, определени към датата на сключване на договора. Позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в решение №92/09.09.2019 г. по т.д. №2481/2017 г. на ІІ т.о., съгласно която „предвид правната природа на лихвата по чл. 430, ал. 2 ТЗ и нейното предназначение, уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя (кредитополучателя) размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя“, касаторът поддържа, че клаузата на т. 4.1. от договора не е неравноправна и съответно, че е нищожна. Акцентира се върху заключението на вещото лице по извършената съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което няма разлика между натрупаната възнаградителна лихва, изчислена от банката в размер на 7.70 % и реално заплатената от ищеца възнаградителна лихва за процесния период, което от според касатора обуславя необоснованост на решаващите изводи на съда за наличие на надвзети суми от банката. Оплакването за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила е обосновано с твърдението, че в нарушение на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, окръжният съд не е взел предвид всички доказателства по делото и не е обсъдил всички доводи, възражения и оплаквания на ответника. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявения иск с присъждане на направените по делото разноски. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, наред с твърденията за липсата на поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Твърди се, че нищожността на клаузата по т.11.1.3 от договора за кредит, е установена със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по гр.д. № 10034/2016 г. на Пловдивски РС. Сочи се, че ищецът е установил при условията на пълно и главно доказване релевантното за иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД обстоятелство, че е заплатил претендираните суми, докато ответната банка не е доказала възражението си, че сумите са били платени на годно правно основание. Поддържа се, че Г. Г. никога не се е съгласявал с фиксиран минимален лихвен процент като се подчертава, че базовият лихвен процент е плаваща величина, както и че същият не е равен на едномесечния EURIBOR. Акцентира се върху факта, че с протоколно определение от 11.02.2021 г., първоинстанционният съд е приел на основание чл. 190, ал. 2 ГПК за доказано обстоятелството, че банката е поддържала изкуствено лихвения процент по кредита, чрез начисляване на премия, невключена в предвидените в договора лихвени компоненти. Иска се обжалваното решение да бъде оставено в сила с присъждане на разноски в полза на Г. Г. за касационното производство и се прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от касатора адвокатско възнаграждение. С определение № 50511/24.07.2023 г., постановено по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване на решението на Пловдивски окръжен съд във връзка със следния правен въпрос, поставен от касатора : „Съобразно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд длъжен ли е да разгледа всички доводи на страните като отговори защо приема, респективно защо не приема конкретни защитни доводи ?“. В проведеното открито заседание на 16.10.2023 г. процесуалният представител на касатора поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Позовавайки се на т. 10.5 от ОУ към договора, оспорва твърдението в отговора на касационната жалба за липсата на предварително уговорен минимален фиксиран годишен лихвен процент. Счита за абсурдно становището на ищеца Г., че годишният лихвен процент трябва да следва движението на едномесечния EURIBOR. Според пълномощника на касатора, неравноправността на клаузата, даваща право на банката едностранно да увеличава лихвения процент, не води до неравноправност на клаузата, с която страните са фиксирали лихвения процент. Претендира се отмяна на обжалваното решение, присъждане на разноски съобразно представения списък като се прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от ответника по касация адвокатско възнаграждение. От пълномощника на ответника по касация са представени писмени бележки, в които се застъпва становището, че обжалваното решение не е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В тази връзка се сочи, че окръжният съд е разгледал възражението на ответника за недължимост на претендираните суми по чл. 55 ЗЗД, приемайки че дължимата по договора лихва е била коректно събрана с оглед определения в договора минимален размер от 7.70%, но че пълномощникът на банката не е оспорил заключението на вещото лице и не е поискал разширена експертиза. Според пълномощникът ищеца този извод би могъл евентуално да обуслови неправилност на решението, която не е свързана с допуснато процесуално нарушение. Отделно в писмената защита се поддържа, че е налице трайна и последователна практика на ВКС, постановена при идентични спорове между „УниКредит Булбанк“ АД и физически лица – потребители на ипотечни кредити (цитирани са конкретни решения на ВКС по чл. 290 ГПК), а именно че едностранното увеличение на лихвата от страна на банката е неправомерно и че не е налице фиксиране на минималния лихвен процент, тъй като ГЛП е променлива величина, представляваща сбор между променлив БЛП, равен на съответния пазарен индекс плюс твърда надбавка. В писмената защита се повтарят тезите, изложени в отговора на касационната жалба за неоснователност на същата и се претендират разноски за касационното производство. Върховен касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: С обжалваното решение въззивният състав от Пловдивски окръжен съд е потвърдил решение № 261849/28.06.2021 г., постановено по гр.д. № 994/2020 г. на Пловдивски районен съд, с което ответникът „УниКредит Булбанк" АД е осъден да заплати на ищеца Г. А. Г. сумата 6 362.90 евро - недължимо платена лихва по договор за ипотечен кредит № TR 71409422/28.03.2008 г., за периода 16.07.2016 г. - 16.01.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 22.01.2020 г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 3 197.90 лв. С въззивната жалба на „УниКредит Булбанк" АД не е била оспорена фактическата обстановка, приета за установена от първата инстанция, а именно, че : - с договор за кредит TR 71409422/28.03.2008 г. и погасителен план, между страните е постигнато съгласие за предоставяне от ответника на ищеца на сума от 53 000 евро за срок до 01.04.2033 г., платима на месечни вноски от по 416.77 евро., при лихвен процент представляващ сбор от едномесечен ЕURIBOR (базисен лихвен процент) от 4.20% и надбавка от 3,5%., или общо 7,70 % съставляваща клауза по чл. 4.1.а, в съответствие с чл. 11.1.3 от ОУ за обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит ; - с влязло в сила решение № 4099/23.11.2017 г. по гр. д. 10034/2016 г. на Пловдивски РС е обявена за нищожна като неравноправна клаузата на договора за кредит 11.1.3 Със същото решение банката е осъдена да заплати на ищеца сумата от 9 958,60 евро като недължимо платена по нищожната клауза за периода от 15.07.2011 г. - 15.07.2016 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане. - от изготвеното заключение от 10.05.2021 г. по извършената ССЕ е установено, че за периода 16.07.2016 г. - 16.01.2020 г. ищецът е изплатил на ответника договорна лихва в размер на 10 701.19 евро, съобразно твърд уговорен процент от 7.70 ( 4.20 % БЛП към датата на сключване на договора + 3.5 % надбавка). Според вещото лице, ако се приеме, че договорната лихва следва да се изчисли като се вземе предвид БЛП като променлива величина, дължимата договорна лихва за процесния период от 4 338.29 евро, или разликата е в размер на 6 362.90 евро. Въззивният състав е приел, че искът на Г. Г. против „УниКредит Булбанк" АД е по чл. 55 ЗЗД е за връщане на сумата 6 362.90 евро като платена без правно основание в периода 16.07.2016 г. - 16.01.2020 г. поради нищожността на т.11.1.3 от ОУ. В тази връзка, за да реши спора по същество, въззивният съд се е позовал на влязлото в сила решение по гр. д. № 10034/2016 г. на Пловдивски РС, с което клаузата на чл. 11.1.3 от ОУ е обявена за нищожна като неравноправна, а ответното дружество било осъдено да заплати на ищеца сумата от 9 958,60 евро - представляваща недължимо платена лихва по договора за ипотечен кредит за периода 15.07.2011 г. - 15.07.2016 г. Според въззивния съд влязлото в сила решение на Пловдивски РС се ползва със СПН и по отношение на настоящия правен спор, тъй като има идентитет между същите страни и досежно същите клаузи от същия банков кредит, поради което този факт не се нуждае от доказване, тъй като различен е само периода на начислената лихва. Подчертано е, че неравноправността на действията по едностранно увеличение на лихвата по процесния договор за кредит е установена със силата на пресъдено нещо с посоченото по-горе влязло в сила съдебно решение. Посочвайки, че от неоспореното заключение на вещото лице М. М. се установява, че за периода от 16.07.2016 г. до 16.01.2020 г. е надвзета от банката лихва в размер на 6 362.90 евро, (тъй като дължимата по договора лихва, изчислена по договорената методика на формиране на ГЛП /БЛП=1М ЕВРОБОР + надбавка 3,50%/, общо за периода е 4 338.29 евро, а реално начислената и получена от банката лихва общо за периода е 10 701,19 евро), въззивният състав е формирал извод, че исковата претенция е основателна и доказана за сумата 6 362.90 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска . По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване. В константната практика на ВКС - решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. №505/2017 г. на ІІ т.о; решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. №1245/2013г. на І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. №674/2014 г. ІІ т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д.№3734/2013 г. на І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. №1544/2014 г. на II т.о., решение № 501731/16.12.2022 г. по т. д. № 419/2014 г. на І т.о., и др. се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди в мотивите на решението си въведените от страните доводи и възражения като прецени всички относими за спора доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Тази практика на ВКС се споделя изцяло от настоящия касационен състав. По касационното оплакване на касатора за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. В отговора на исковата молба на „УниКредит Булбанк“ АД ответната банка е направила възражение за недължимост на претендираните суми по чл. 55 ЗЗД, застъпвайки становището, че дължимата по договора лихва е била коректно събрана с оглед твърдо определения в договора минимален размер на възнаградителната лихва от 7.70 % към датата на сключването му (ГЛП в размер на 4.20% + надбавка от 3.5%). Изложила е доводи, че обявената за нищожна клауза по т. 11. 1. 3 от договора за кредит няма отношение към валидността на клаузите по т.4.1,а и т. 12.2 от договора и към т.10.5 от ОУ, както и че одобреният погасителен план не може ежемесечно да бъде променян. Във въззивната жалба се съдържа оплакване, че първата инстанция не е обсъдила всички възражения, посочени по-горе. Същевременно е направено оплакване за неправилност на решението като са аргументирани следните виждания : - че по силата на договора и ОУ договорът за банков кредит е сключен при фиксиран минимален ГЛП за целия срок на договора, с което кредитополучателят е бил запознат ; - че никъде в договора не се съдържа задължение за банката да намалява първоначално уговорения минимален лихвен процент ; - че предходното решение по гр. д. № 10034/2016 г. на Пловдивски РС е ирелевантно за спора, доколкото с него е обявена за нищожна друга клауза от договора. От своя страна в отговора на въззивната жалба въззиваемият е изложил съображения за неоснователност на въззивната жалба по съществото на спора, включващо и становището : - че Г. Г. никога не се е съгласявал с фиксиран минимален лихвен процент ; - че базовият лихвен процент е плаваща величина, както и че същият не е равен на едномесечния EURIBOR: - че първоинстанционният съд е приел на основание чл. 190, ал. 2 ГПК за доказано обстоятелството, че банката е поддържала изкуствено лихвения процент по кредита, чрез начисляване на премия, невключена в предвидените в договора лихвени компоненти. С обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният съд не е дал отговор на нито едно от посочените по-горе оплаквания и възражения на ответната банка, с което се е отклонил от практиката на ВКС, по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК. Нещо повече, въззивният състав не е обсъдил всички доводи и твърденията на въззиваемия в отговора на въззивната жалба. Съдът се е задоволил да отрази, че меродавен е ефектът на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д. №10034/2016 г. на Пловдивски РС поради идентичност на спора, въпреки, че влязлото в сила решение има за предмет неравноправността на клаузата по т.11.1.3 от договора за ипотечен кредит и че с това решение връщането на недължимо платената сума е основано на прогласената нищожност на клаузата на т.11.1.3 от договора. Във въззивното решение идентитетът между двата правни спора и СПН са приети, „a priori“ - без обсъждане на основанията и начина, по който са претендирани и изчислявани сумите в предходното производство, като в тази връзка не е даден отговор на оплакването на въззивника, че нищожността на клаузата по т. 11. 1. 3 няма отношение към валидността на клаузите по т. 4.1,а , т. 12. 2 и т. 10. 5 от ОУ. Не е даден отговор на твърдението на въззиваемия, че с клаузите по т. 4.1, и т. 10.5 от ОУ, страните не са се споразумели за твърдо определен минимален размер на възнаградителната лихва. Формалното позоваване на силата на пресъдено нещо на предходното решение, която се оспорва от ответната банка, не покрива изискването на чл. 236 ал. 2 ГПК за обсъждане на исканията и възраженията на страните. Отклонявайки се от константната практика на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният състав е допуснал постановяване на неправилно решение поради съществено нарушение на процесуалните правила - предпоставка за неговата отмяна на основание чл. 281, т. 3 ГПК. Липсата на произнасяне по съществени оплаквания и възражения прави невъзможна проверката от касационната инстанция на правилността на обжалваното решение. В тази връзка, след отмяната на въззивното решение на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски окръжен съд от фазата на устните състезания, за да бъдат обсъдени релевираните от страните твърдения, доводи и възражения по повод спорното право, както и да бъдат изложени съображения, основани на съвкупната преценка на събраните и включени в доказателствения материал по делото. Разноските по делото, включително и тези, направени пред настоящата касационна инстанция, ще следва да бъдат присъдени с новото въззивно решение в зависимост от изхода на делото. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 158 от 10.02.2022 г., постановено по в.гр.д. №2696/2021 г. на Пловдивски окръжен съд, 14 с-в. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски окръжен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: