Ключови фрази


Решение на Върховен касационен съд ІV г.о - 11 -


Р Е Ш Е Н И Е

№ 248/2019

София, 07.01.2020 година

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи октомври, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:



ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
ВАСИЛКА ИЛИЕВА



при секретаря Ани Давидова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 4193 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 5108 от 24.08.2018 г. от И. С. П. от [населено място], действащ със съгласието на попечителя С. И. П., чрез адв.Г. М. от АК-В., срещу решение № 88/11.07.2018 г. по в.гр.д.№ 228/2018 г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено изцяло решение № 138 от 30.01.2018 г., изменено в частта на разноските с определение № 928/16.04.2018 г., постановено по гр.д. № 2528/2016 г. на Варненския окръжен съд и вместо това са отхвърлени предявените от И. С. П., действащ със съгласието на попечителя С. И. П. против Е. К. К. от [населено място] и при участието на трети лица помагачи на страната на ответницата П. Б. Б.-Ч. от [населено място] и Х. Р. Б. от [населено място], съединени в условия на евентуалност искове: - за прогласяване нищожността на упълномощителната сделка, обективирана в пълномощно с нотариална заверка на подписа с peг. №4537/2011 г. и с нотариална заверка на съдържанието с рег. № 4538, том 2, акт № 6/11.10.2011 г., с която И. С. П. е упълномощил Е. К. К. да го представлява пред нотариус като продаде, дари или замени от негово име недвижим имот, намиращ се в [населено място], [улица], на партерен етаж, представляващ офис, с площ 30,30 кв.м., на цена и купувач по нейна преценка, поради липсата на волеизявление, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2, вр. чл. 44 ЗЗД; - за прогласяване нищожността на същата упълномощителна сделка, поради накърняване на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр.3, вр. чл. 44 ЗЗД; - за унищожаване на същата упълномощителна сделка, като подписана от упълномощителя – ищец по делото при измама, извършена от упълномощената – ответницата Е. К. К., на основание чл. 29 вр. чл. 44 ЗЗД. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което да се уважат предявените искове. Претендира направените по делото разноски.
Ответницата по касационната жалба Е. К. К. от [населено място], чрез адв. Г. К. от АК-В., в писмен отговор е изразила мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Подробни съображения са изложени в писмена защита.
Третите лица помагачи на страната на ответницата, П. Б. Б. от [населено място] и Х. Р. Б. от [населено място], чрез адв. Н. Т. от АК-В., в писмен отговор са изразили становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Подробни съображения са изложени в писмена защита.
С определение № 610 от 18.07.2019 г. по делото, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос от процесуално естество, от значение за изхода на делото, а именно - длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, вкл. и доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът И. П. се е запознал с ответницата Е. К. и с К. И. през пролетта на 2011 г., като в следващите месеци често контактували и между тях се създали близки приятелски отношения. Приел е също, че П. има син и дъщеря, с които не поддържал близки отношения. На 11.10.2011 г., с пълномощно с нотариална заверка на подписа с рег. № 4537/2011г. ищецът И. П. упълномощил ответницата Е. К. да го представлява пред нотариус като „подаде, дари или замени“ от негово име офис с площ от 30,30 кв.м., заедно с 3,013 % ид.части от общите части на сградата, както и 39,68 кв.м. ид.части от УПИ № ** от кв.445 по плана на 1 микрорайон на [населено място], целият с площ 277 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], на цена и купувач по нейна преценка, както и да получи продажната цена по банков път, подписвайки го където е необходимо, включително и да го представлява пред Община-В. и пред СГКК В., за подаване на молби и за получаване на данъчна оценка и скици, за сключване на предварителни договори, включително с права за преупълномощаване на трети лица. Към този момент ищецът се е легитимирал за собственик на имота с договор за покупко –продажба, обективиран в нотариален акт № 20/2008 г., като имотът представлява самостоятелен обект с идентификатор ****, находящ се на партерен етаж по документ за собственост, на етаж 0 по кадастрална схема в жилищна сграда с идентификатор №***, със застроена площ 30.30 кв.м., ведно с 3.013% идеални части от общите части на сградата и 39.68 кв.метра идеални части от дворното място, представляващо самостоятелен обект с идентификатор №***, съставляващ по документ за собственост УПИ № **, попадащ в кв.445 по плана на 1 микрорайон на [населено място], с площ по документ за собственост 277 кв.м., а по кадастрална скица 231 кв. метра, находящ се в [населено място], [улица]. Със същото пълномощно, ищецът предоставил на ответницата и права за разпореждане с друг негов имот – магазин с административен адрес [населено място], [улица], а няколко дни по-рано, на 04.10.2011 г., и за разпореждане с жилището му в [населено място], [улица], с площ от 64 кв.м., като тези упълномощителни сделки не са предмет на настоящото дело.
На 11.10.2011г., ответницата К. е преупълномощила с правата по горното пълномощно К. И. И., а последната на следващия ден - 12.10.2011 г., е преупълномощила Л. Н. П. със същите права. Няколко дни след това, на 26.10.2011 г., офисът на ищеца е бил продаден с договор, сключен с нот. акт № 118/2011 г., чрез пълномощника Л. П. – на Ж. Т. Н.. На 09.12.2011 г. офисът е бил продаден от Ж.Н. - на „Екотехника” ЕООД с договор, обективиран в нот. акт № 34/2011 г. На 18.12.2012 г. той е бил заменен от дружеството срещу други имоти с договор за замяна, сключен с И. Д. и К. Д. обективиран в нотариален акт № 143/2012 г., а последните приобретатели на 23.12.2014 г. са го прехвърлили на П. Б. Б., по време на брака му с Х. Б. (трети лица –помагачи по настоящото дело) с договор за продажба, сключен с нотариален акт № 10/23.12.2014 г. Междувременно са били продадени и жилището и магазина на ищеца. Съдът е приел, че на 28.01.2013 г. ищецът е бил отстранен от жилището, подал е жалба в полицията на 31.01.2013 г. и от там разбрал, че имотите му – жилище, офис и магазин са били продадени. Приел е за установено също така, че е било образувано досъдебно производство, а след това и НОХД № 79/2015 г. по описа на ВРС, по което ответницата Е. К. (заедно с друго лице – К. И.), е била призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 211, вр. чл. 210, ал.1, т.2 и т.3, пр. 2, вр. чл. 209, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 НК, затова че през периода от началото на м. 09.2011 г. до 18.11.2011 г., в [населено място], с цел да набави за себе си и за К. И. имотна облага възбудила и поддържала заблуждение у И. С. П. относно възможността да продаде собствените му имоти, находящи се в [населено място], [улица], вх. 5, ап. 114; в [населено място], ул. „Ц. А. „ № 24 /офис/, и [населено място], [улица] /магазин/, „фиктивно“, след което собствеността да му бъде прехвърлена обратно и да получи възнаграждение за тази „услуга“, като с това му причинила имотна вреда в размер на 218 120 лева. Присъда № 436 от 26.11.2015 г. е влязла в сила на 22.06.2016 г. С влязло в сила на 04.11.2014 г. решение № 614 от 23.04.2014 г. по гр.дело № 3450/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд, ищецът е поставен под ограничено запрещение, като за негов попечител органът по настойничеството и попечителството при [община] – Район О., е назначил С. И. П.. Съдът е обсъдил приетата по делото съдебно-психиатрична експертиза, показанията на свидетеля А. А. и от правна страна е приел, че според тежестта на твърдения порок на сделката, предявените искове следва да се разгледат в условията на евентуалност в следната поредност: - първо искът за прогласяване нищожността на сделката, поради липса на волеизявление (съгласие) на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2, вр. чл. 44 ЗЗД; след това искът за нищожност, поради накърняване на добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3, вр. чл. 44 ЗЗД; и накрая при отхвърляне на предходните - за унищожаване на същата упълномощителна сделка, като подписана от упълномощителя – ищец по делото, при измама, извършена от упълномощената – ответницата Е. К. на основание чл. 29, вр. чл. 44 ЗЗД.
По първият иск е приел, че липса на волеизявление или съгласие по смисъла на чл. 26, ал.2 ЗЗД е налице, когато обективираното изявление не отговаря на вътрешното намерениe, че липса на волеизявление или съгласие е налице, когато изявлението е направено несериозно, като шега или като учебен пример, като мислена уговорка (скрита резерва) без намерение за създаване, изменение или прекратяване на провоотношение или при насилие, но във всички случаи при съзнавана липса на волеизявление, както и когато е направено в състояние, изключващо въобще формирането на воля като малолетие, поставяне под пълно запрещение и др. Приел е също, че случаят не е такъв, че към датата на упълномощаването, ищецът е дееспособно лице, положило подписа си под пълномощното, като изявлението му за предоставяне на права за разпореждане с имота му е било направено сериозно (не като шега или пример) и с намерение за пораждане на такива права в полза на пълномощницата. Според съда несъзнаването на правните последици от предоставените права на пълномощника за разпореждане с недвижимия му имот и опорочаването на волята в този смисъл имат отношение към друг порок на сделката – унищожаемост на същата. Посочил е, че останалите твърдения на ищеца за съдържанието на пълномощното имат отношение към обема на предоставената от пълномощника представителна власт за сделките и също не водят до липса на волеизявление. Изведен е извод, че искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По иска за прогласяване нищожността на договора на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, съдът е приел, че добрите нрави са морални норми с нравствено-етично съдържание, които законът въздига в критерий за оценка на сделките, че тези норми не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципни неписани положения на обществения живот или произтичат от такива. Според съда не всяко нарушение на установените морални и етични норми следва да се счита за накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1 ЗЗД, а само онова, което е грубо и в ярко противоречие с утвърдените в обществото нравствено-етични норми. Приел е, че в случая такова нарушение на морални правила няма. В тази насока е приел, че предоставянето на представителна власт за разпореждане с недвижим имот не е неморално и не накърнява никакви морални принципи и утвърдени в обществото нравствено-етични норми. Посочил е, че съображенията и мотивите на ищеца да упълномощи ответницата с правата по пълномощното, включително и очакванията му да получи възнаграждение за това (доколкото такова договаряне не е установено по делото) са без значение за действителността на упълномощителната сделка на това основание. Приел е, че твърденията му за последователните и целенасочени действия на ответницата по сближаване и създаване на връзка на доверие с цел мотивирането му за предоставяне на пълномощното не са относими към съответствието с правилата на морала на самата упълномощителна сделка. С оглед на посоченото е формиран извод, че този иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По иска по чл. 29 от ЗЗД за унищожаване на упълномощителната сделка, поради измама, съдът е приел, че фактическият състав на измамата, като основание за унищожаване на гражданскоправните сделки (чл. 29 ЗЗД), включва елементите: 1) да е сключена (извършена) сделка; 2) едната (измамената ) страна по сделката да е била в заблуждение; 3) заблуждението да е предизвикано умишлено от другата страна по сделката (когато сделката е едностранна – от адресата на едностранното волеизявление, който се ползва от него – арг. от чл.44 ЗЗД) или от трето за сделката лице, като в последния случай другата страна по сделката (адресатът на едностранната сделка) трябва да е знаела или да не е могла да не знае за това; и 4) сделката да е сключена (извършена) поради (вследствие) заблуждението. Посочил е, че въвеждането в заблуждение се изразява в умишлено предизвикване, създаване и/ или поддържане у измамената страна на невярна представа относно определени обстоятелства, че тези обстоятелства, които другата страна или третото лице умишлено е изопачило, понякога могат да са елементи от фактическия състав на сделката, поради което въвеждането в заблуждение може да е относно нейното съдържание, респ. – относно вида и характера й. Според съда, тъй като измамената страна е дееспособно лице, което разбира свойството и значението на своите действия и може да ги ръководи обикновено (и поначало това е принципно така при формалните сделки) е наясно какви са видът, характерът и съдържанието на сделката, но е въведено в заблуждение относно правните последици, които ще настъпят след сключването (извършването) й. Посочил е, че вследствие умишлено предизвиканата и/ или поддържаната у него невярна представа, което го е подтикнало, мотивирало („подвело”, какъвто е терминът, употребен в чл.29 ЗЗД) да сключи (извърши) сделката, това лице погрешно счита, че типичните правни последици на сделката няма да настъпят или от нея ще настъпят други правни последици. Приел е, че неосъществените впоследствие правни очаквания, представляващи мотивите за сключването (извършването) на сделката, когато са плод на умишлено създадената невярна представа у измамената страна относно правните последици на сделката чрез изопачаването им от другата страна или от третото лице, са от съществено значение за измамата, тъй като именно тези мотиви са израз на опорочената воля на измамената страна, която ако не би била въведена в такива заблуждение, не би сключила (извършила) сделката. В тази връзка съдът е приел, че в случая е установено, а и страните не са спорили, че ответницата се е сприятелила с ищеца през пролетта на 2011 г. и между тях са били създадени приятелски отношения, че И. П., възрастен човек на 70 г. не е поддържал отношения с близките си, чувствал се е самотен и прекарвал много време в компанията на Е. К. и нейната приятелка. Приел е също, че поради създалите се отношения на близост и доверие, напредналата възраст, установеното от вещите лица здравословно състояние на ищеца към този момент, предпоставящо податливост на внушения и манипулации, уверенията на ответницата, че с предоставянето на представителните права с пълномощното, имотът му ще бъде продаден само „фиктивно“, че той няма да загуби собствеността му и ще му бъде върнат обратно, у ищеца е била създадена и поддържана невярна представа относно правните последици от сделката - че имотът му няма да бъде продаден действително, а „фиктивно“ и той няма да загуби собствеността му и офисът ще му бъде върнат. Прието е, че елементите на фактическия състав на измамата по чл. 29 от ЗЗД в случая са налице, че е дадено пълномощно за разпореждане със собствения му офис от И. П. в полза на ответницата Е. К., поради създадената у упълномощителя умишлено от пълномощницата невярна представа за правните последици на сделката. Прието е също, че това е установено от съвкупната преценка на всички доказателства по делото, включително и от извършеното още в същия и в следващия ден последователно преупълномощаване на още две лица с правата по даденото от ищеца пълномощно и извършената само дни след това продажба на офиса, а и в кратък период и останалите две сделки, както и че по същото време с други упълномощителни сделки са били предоставени от ищеца на ответницата права за разпореждане и са били отчуждени други два имота на ищеца – апартамента, в който живее и магазин в [населено място]. Въззивният съд е приел, че елементите на измамата по чл.29 от ЗЗД са установени и с влязлата на 22.06.2016 г. в сила присъда от наказателния съд по НОХД № 79/2015 г. по описа на ВРС, доколкото напълно покриват част от елементите на фактическия състав на престъплението измама, за което ответницата е осъдена по чл. 211, вр. чл. 210, ал.1, т.2 и т.3, пр. 2, вр. чл. 209, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 НК, че присъдата е задължителна за гражданския съд на осн. чл.300 ГПК. С оглед установеното, че сделката е унищожаема, поради измама на осн. чл. 29 ЗЗД, съдът е разгледал и възраженията на ответницата и помагачите за погасяване на иска поради изтекла тригодишна погасителна давност. Позовал се е на чл. 32, ал. 2 ЗЗД, според който правото да се иска унищожаване се погасява с тригодишна давност, като давността тече от откриване на измамата. В тази връзка е приел,
че макар и публично достъпно, вписването в имотния регистър на сделката по продажбата от 2011 г. не може да се счита за дата на узнаване на измамата, в каквато насока според съда са възраженията на ответницата К. (тя е посочила датата на вписване на сделката 27.10.2011 г.), доколкото в случая законът изисква фактическо узнаване на измамата, а не възможността това да бъде сторено при положена грижа. Приел е също, че с оглед установеното, че упълномощителната сделка е била сключена при измама, като ищецът е имал съзнанието, че продажбата ще бъде „фиктивна“, че няма да загуби собствеността на имота и той ще му бъде върнат, откриването на измамата от него е станало на 31.01.2013 г., когато е узнал, че имотите му са продадени, след като подал жалба в полицията заради отстраняването му от жилището на 28.01.2013 г. Съдът е приел, че от този момент е налице узнаване за продажбата на офиса (както и на останалите имоти), по който факт страните не са спорили. Приел е също, че узнаването на продажбата на офиса, който към този момент е бил и три пъти подред отчуждаван с поредни сделки от 26.10.2011 г., от 09.12.2011 г. и от 18.12.2012 г. (само последната е от 23.12.2014 г.) сочи, че ищецът е узнал за измамата, защото очакванията му са били, че промяна в собствеността му няма да настъпи и продажбата ще е „фиктивна“. Посочил е, че няма основание да се приеме, че той не е могъл да възприеме осъществената спрямо него измама към датата на узнаването на продажбите, по твърденията му - защото се надявал, че ответницата ще му го върне. Прието е, че имотът вече е бил действително, а не „фиктивно“ продаден на трети лица към този момент и препродаден с две поредни сделки, не се е намирал у ответницата, поради което според съда е несъстоятелно съображението на ищеца, че и към този момент той не е разбрал за измамата, защото очаквал офисът да му бъде върнат от ответницата. Приел е, че изнесеното от свидетеля А. за надеждата им, че нещата ще се оправят след отстраняването на ищеца от жилището, се отнася до очакването на П. да си върне жилището, като за офиса свидетелят изобщо не е знаел. Приел е също, че надеждата на ищеца за връщане на имотите няма отношение към приключилата и узната вече измама по смисъла на чл.29 ЗЗД, като от значение за началото на давностния срок е узнаването на факта на осъществената измама по см. на чл. 29 ЗЗД, което е станало по-рано от узнаването на осъждането на ответницата за престъплението измама, което има различен фактически състав. Приел е, че ищецът носи доказателствената тежест да установи твърдението си за по-късното узнаване на измамата по чл. 29 ЗЗД, което той не е сторил, поради което искът по чл. 29 ЗЗД е неоснователен, поради погасяването му с изтичането на тригодишния давностен срок към датата на подаване на исковата молба на 24.10.2016 г., считано от узнаване на измамата на 31.01.2013 г., поради което следва да бъде отхвърлен.
По поставения процесуалноправен въпрос - длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, вкл. и доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса, е налице както задължителна, така и установена съдебна практика/ ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК/, съгласно която целта на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната, аналогично на дейността на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, съобразно събрания или подлежащ на събиране във въззивното производство доказателствен материал и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да разреши спора по същество, съобразно правомощията му по чл. 269 ГПК, като с оглед собственото си становище относно крайния извод потвърди или измени правния резултат от първа инстанция.Ограниченият въззив, съгласно ГПК/в сила от 01.03.2008 год./ се отнася до установяване фактическата страна на спора и ограничаване възможността за събиране на доказателства, освен при изрично предвидени предпоставки/чл.266 ГПК/, но не намира приложение при субсумиране на установените факти под приложимата правна норма. При довод за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост на фактическите констатации, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа въведените в жалбата оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материално правни норми. Формално проявление на изпълнението на тия процесуални задължения е излагането на собствени мотиви, кореспондиращи с обхвата на въззивното обжалване. Във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Следователно, въззивният съд е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка, да съобрази доводите и възраженията на страните по вътрешно убеждение и за изложи мотиви затова, както и какво възприема за установено по вътрешно убеждение при съвкупна преценка на всички доказателства/обяснения на страните, заключения на вещи лица, свидетелски показания и др./. Тази установена съдебна практика по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК се възприема и от настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение. В конкретния случай въззивният съд е разрешил правния въпрос в отклонение от тази задължителна и установена съдебна практика.
Разгледана по същество, касационната жалба се явява основателна, по следните съображения:
Съдът е сезиран с искове, предявени при условията на евентуалност, както следва: иск за прогласяване нищожността на сделката, поради липса на волеизявление (съгласие), на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2, вр. чл. 44 ЗЗД; иск за нищожност, поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3, вр. чл. 44 ЗЗД; и иск за унищожаване на същата упълномощителна сделка, като подписана от упълномощителя – ищец по делото, при измама, извършена от упълномощената – ответницата Е. К., на основание чл. 29, вр. чл. 44 ЗЗД.
Правилно въззивният съд е възприел фактическата обстановка, подробно описана по-горе. Неправилни са обаче правните му изводи за неоснователност на предявените искове, тъй като неправилно е квалифицирал спорното право, което е в негово задължение. Това е така, тъй като по делото е установено, че с влязла в сила присъда и по задължителен за гражданския съд начин/чл. 300 ГПК/ е установено, че ищецът е бил въведен в заблуждение, че от негово име ще бъде сключен „фиктивен“ договор за покупко- продажба на собствения му недвижими имот/офис/, поради което той е извършил акт на имуществено разпореждане, като е дал пълномощно за сключване на „фиктивна“ покупко-продажба. Фиктивната продажба по своя характер е привидна сделка, тъй като страните не желаят настъпването на правните последици. Пълномощното, дадено за сключване на привидна продажба, е също привидна сделка, тъй като упълномощителят не желае настъпването на правните последици на упълномощителната сделка, а именно учредяването на реална представителна власт. В последния случай, когато пълномощното е действително, изявленията направени от пълномощника от името на упълномощителя, няма да бъдат привидни.
Фактът, че пълномощното е привидно, съответства на предпоставката на нормата на чл. 26, ал.2, пр. 5 ЗЗД, уреждаща нищожността на привидните сделки.
Когато е предявен иск, с който се иска прогласяване на нищожност на пълномощно поради липса на съгласие, тъй като съгласието е дадено за сключване „фиктивна“ покупко- продажба и упълномощителят не е желаел настъпването на правните последици на упълномощителната сделка, искът следва да се квалифицира не като иск за нищожност поради липса на съгласие/волеизявление/, а като иск за нищожност поради абсолютна симулация по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД. Това е така, тъй като съдът не е обвързан от направената от страната правна квалификация, а според направеното твърдение, че волеизявлението е направено, но не се желае настъпването на правните последици, т.е. не се желае учредяване на представителна власт, то наведените факти са от хипотезата на чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, което е правилната квалификация на иска.
Когато съдът неправилно е квалифицирал искът по чл.26 ЗЗД поради липса на волеизявление/съгласие/, а не поради привидност, но не е нарушил диспозитивното начало, т.е. съдът се е произнесъл по наведените в исковата молба факти и е направил изводи относно това дали страната, направила волеизявлението е желаела настъпването на правните последици, то в случая решението ще е неправилно, а не недопустимо ( ТР № 2/2012г. на ОСГТК на ВКС).
Обективно съединените искове за установяване на недействителност се съединяват евентуално според тежестта на порока, независимо от изразената воля на ищеца. Порокът „привидност“ на сделката е по - тежък от „противоречието с морала“ и унищожаемост на сделката, поради измама, поради което искът за установяване на абсолютна симулация е главен, а искът за установяване на нищожност поради противоречие с морала, както и искът за унищожаемост, поради измама по чл. 29 ЗЗД, са евентуални и подлежат на разглеждане само при отхвърляне на главния иск.
По изложените съображения, обжалваното въззивното решение е неправилно, тъй като въззивният съд не е зачел влязлата в сила присъда и неправилно е квалифицирал главния иск като иск за нищожност поради липса на воля/съгласие/, а не като иск за нищожност поради абсолютна симулация. Решението не е недопустимо, съдилищата не са се произнесли по непредявен иск, тъй като в мотивите към решенията са формирани изводи за това дали ищецът е желаел настъпване на правните последици на упълномощителната сделка. Неправилно въззивният съд обаче е приел, че пълномощното за сключване на привиден договор е породило правни последици, учредило е представителна власт и ищецът е желаел настъпването на тези последици.
По съществото на спора, настоящият състав на Четвърто гражданско отделение на ВКС намира следното: Ищецът е навел твърдения в исковата молба, че е дал пълномощно за сключване на фиктивна продажба и не е желаел настъпване на правните последици, освен това е бил измамен, че продажбата ще е фиктивна и измамата е установена с влязла в сила присъда. Поради това при условията на евентуалност е предявил искове за установяване нищожност на пълномощното поради липса на волеизявление за сключване на действителен договор, поради противоречие с морала и унищожаемост поради измама. Правната квалификация на главния иск е по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД (нищожност на привидна сделка), доколкото се твърди, че волеизявление е направено, но не се желае обвързване и настъпване на правните последици.
С влязла в сила присъда е установено по делото, че ответницата Е. К. К. е призната за виновна, че с цел да набави за себе си имотна облага е възбудила и подържала заблуждение у ищеца И. П., относно възможността да продаде „фиктивно“ собствения си недвижим имот – офис, с площ от 30,30 кв.м., находящ се в [населено място], на [улица], след което собствеността му да бъде прехвърлена обратно и да получи възнаграждение за тази „услуга“, като с това му е причинила имотна вреда, изразяваща се в следното: ищецът е дал нотариално заверено пълномощно на ответницата за сключване на фиктивната продажба, но ответницата е преупълномощила друго лице, което е продало имота на трето лице и след няколко препродажби собственици на имота са станали третите лица помагачи по делото П. Б. Б. и Х. Р. Б.. Пълномощното за сключване на привидна продажба е също привидна сделка, съгласно направеното по- горе тълкуване, а именно: с влязла в сила присъда и по задължителен за гражданския съд начин е установено, че ищецът е бил въведен в заблуждение, че от негово име ще бъде сключен „фиктивен“ договор за покупко- продажба на собствения му недвижими имот, поради което той е извършил акт на имуществено разпореждане, като е дал пълномощно за сключване на „фиктивна“ покупко- продажба. Фиктивната продажба е привидна сделка, тъй като страните не желаят настъпването на правните последици. Пълномощното, дадено за сключване на привидна продажба, е също привидна сделка, тъй като упълномощителят не желае настъпването на правните последици на упълномощителната сделка, а именно учредяването на реална представителна власт. В последния случай, при действителна представителна власт, изявленията направени от пълномощника от името на упълномощителя, няма да бъдат привидни изявления.
При това положение, настоящият състав на Четвърто гражданско отделение на ВКС намира, че главният иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД е основателен и доказан, и следва да се уважи, като съдът не дължи произнасяне по евентуално съединените искове, доколкото не се е сбъднало условието затова.
По изложените съображения, направените изводи на въззивния съд за неоснователност на предявеният иск са неправилни и са довели до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт. След отмяна на неправилното решение на въззивния съд при наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, спорът следва да се пререши в противен смисъл с оглед правомощията на ВКС по чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК като предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД следва да бъде уважен като основателен, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.
При този изход на спора, на касатора не следва да бъдат присъдени деловодни разноски, тъй като не е представен списък на разноските по чл. 80 ГПК, а и липсват данни по делото такива да са направени.
Ответницата по касация дължи заплащането на държавните такси за първата и касационна инстанции, както и възнаграждението за вещо лице.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,


Р Е Ш И:


ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение № 88/11.07.2018 г. по в.гр.д.№ 228/2018 г. на Варненския апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ПРОГЛАСЯВА за нищожно пълномощно per. №№ 4537 и 4538, том 2, акт № 6/11.10.2011 г. на нотариус В. П., per № *** на Нотариалната камара, район на действие - PC-В., с което И. С. П., с ЕГН [ЕГН] от [населено място], е упълномощил Е. К. К., с ЕГН [ЕГН] от [населено място], да продаде, дари или замени собствения му недвижим имот - офис, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ****, находящ се на партерен етаж по документ за собственост, на етаж 0/нула/ по кадастрална схема на жилищна сграда с идентификатор №***, със застроена площ 30.30 кв.м., ведно с 3.013% идеални части от общите части на сградата и 39.68 кв.м. идеални части от дворното място, представляващо самостоятелен обект с идентификатор №****, съставляващ по документ за собственост УПИ № **, попадащ в кв.445 по плана на 1 микрорайон на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], на основание чл. 26. ал. 2, предл. 5 ЗЗД, по иска на И. С. П., действащ със съгласието на своя попечител С. И. П. от [населено място] против Е. К. К. от [населено място], при участие на трети лица помагачи П. Б. Б. и Х. Р. Б. и двамата от [населено място].
ОСЪЖДА Е. К. К. от [населено място] да заплати държавна такса за гледане на делото пред първата инстанция в размер на 80 лв. и държавна такса в размер на 70 лв. за гледане на делото пред касационна инстанция, както и сумата от 393,32 лв., представляваща възнаграждение за вещо лице.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: