Р Е Ш Е Н И Е № 226 гр. София, 27.01.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Галина Тонева при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Комов изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 747 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. Н. Б. и жалба на гражданския ищец [фирма], чрез процесуалния му представител, против решение № 111 от 28.03.2016 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 74/2016 г. В жалбата на подсъдимия Б. са отбелязани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. Твърди се, че по делото са били допуснати нарушения на принципа по чл. 13 НПК за разкриване на обективната истина, тъй като не са били изследвани подлежащи на установяване фактически обстоятелства и на принципа по чл. 14 НПК за правилно формиране на вътрешното убеждение въз основа на цялата съвкупност от събрани и проверени доказателства; че въззивният съд е пренебрегнал изискването по чл. 339, ал. 2 НПК да изложи основанията, поради които отхвърля основните доводи в подкрепа на жалбата на подсъдимия; че деянието, за което е бил осъден, е несъставомерно по чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 НК в обективно и субективно отношение. Направено е искане за отмяна на решението в частта, с която е била потвърдена осъдителната част на присъдата и оправдаване на подсъдимия Б. или връщане на делото за ново разглеждане. В жалбата на гражданския ищец са изложени съображения в подкрепа на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК относно оправдаването на подсъдимия по обвинението за престъпление по чл. 220 НК и доводи за явна несправедливост на наказанието за престъплението по чл. 219 НК. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание защитниците (адв. С. и адв. Б.) подържат касационната жалба и акцентират върху липсата на мотиви по доводите и възраженията, направени в подкрепа на въззивната жалба на подсъдимия. Считат жалбата на гражданския ищец за недопустима. Повереникът на гражданския ищец (адв. С.) също поддържа подадената касационна жалба и моли да бъде уважена. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбите са неоснователни и решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда от 11.11.2015 г. на Окръжния съд–гр. Монтана по н. о. х. д. № 137/2014 г. подсъдимият А. Н. Б. е признат за виновен в това, през периода от 1.01.2009 г. до 9.03.2012 г. в [населено място] при условията на продължавано престъпление, в качеството на длъжностно лице – изпълнителен директор на [фирма] , [населено място], да не е положил достатъчно грижи за ръководенето, стопанисването и запазването на повереното имущество, възложено му с договор за управление от 15.10.2010 г., а именно, т. 3 – да ръководи дейността на дружеството, да го управлява като проявява при тази дейност грижа, по-голяма от грижата на добрия търговец, в нарушение на чл. 37, ал. 3, т. 2 от Устава на [фирма], [населено място] - „изпълнителният директор организира дейността на дружеството, осъществява оперативното му ръководство, осигурява стопанисването и опазването на неговото имущество”, не е положил достатъчни грижи за ръководенето, стопанисването и запазването на повереното му имущество и от това са последвали значителни щети за дружеството в особено големи размери – 118 051, 22 лева и разпиляване на имуществото на дружеството, изразяващи се в това, че е разрешил плащания и подписвал разходни касови ордери и платежни нареждания, подписал фактури за получател на стоки, без същите да са получени и заприходени в склада на дружеството, като деянието е извършено умишлено, поради което и на основание чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК е наложено наказание от две години лишаване от свобода с отложено изпълнение за срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 НК. С присъдата подсъдимият Б. е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 118 051,22 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди. В останалата част гражданският иск е бил отхвърлен. В тежест на подсъдимия са възложени съответните разноски по делото. Подсъдимият Б. е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 220, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, за това през периода от 26.02.09 г. до 27.12.2011 г. в [населено място] в качеството си на длъжностно лице - изпълнителен директор на [фирма], [населено място] при условията на продължавано престъпление да е сключил неизгодни сделки по разпореждане с парични средства на дружеството и от това да са произлезли значителни вреди. С решение № 111 от 28.03.2016 г. на Софийския апелативен съд по в.н. о. х. д. № 74/2016 г. присъдата е потвърдена. Касационната жалба на подсъдимия е ОСНОВАТЕЛНА. Съобразно правомощията си, очертани от разпоредбата на чл. 314 НПК, въззивният съд е бил длъжен да провери изцяло правилността на присъдата и в съгласие с изрично предписаното в чл. 339, ал. 2 НПК да отговори стриктно на всички съществени аспекти от фактическите и правни доводи, които са били навеждани от подсъдимия Б. и неговия защитник. В този контекст решението на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено осъждането на подсъдимия за престъпление по чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Прегледът на неговото съдържание разкрива липсата на внимателно и задълбочено обсъждане на доказателствените източници и съответно анализ в пълен обем на съвкупността от доказателства. В нарушение на процесуалните изисквания, въведени с разпоредбата на чл. 339, ал. 2 НПК, ясно формулирани доводи с решаващо значение не са получили дължимия им отговор. При формална съпоставка се установява почти буквално преповтаряне на мотивите, изложени от първоинстанционния съд. По основното си оплакване за несъставомерност на деянието по чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, подсъдимият и неговият защитник са развивали пространни съображения, че не е била причинена инкриминираната щета на дружеството, тъй като количествата бетонно желязо, тел и периодичен профил реално били използвани за изграждане на подпорна стена, за хоризонтална планировка и пр., извън обема от строителството, предмет на договорите с [фирма] и [фирма]. В тази връзка е било изтъквано, че първоинстанционният съд е проявил избирателност при анализа на доказателствата, получени чрез свидетелските показания и напълно е игнорирал приложените по делото актове за извършена строителна дейност, които оправдавали подсъдимия Б.. Софийският апелативен съд декларативно е обявил тезата за несъстоятелна и отново се е позовал на свидетелските показания. Нито една дума от мотивите не показва да е обсъждал писмените материали и да е изследвал тяхното съдържание, да ги е подложил на оценка от гледна точка на тяхната относимост и съответно достоверност като източник на релевантна информация за изясняване на съществените по делото факти и обстоятелства. Не е обърнал никакво внимание на поставения акцент от защитника не върху вертикалната, а върху хоризонталната планировка около производственото хале. Софийският апелативен съд не е реагирал въобще на довода, засягащ счетоводното отчитане на строителните материали. Основателни са и доводите на жалбоподателя, че обясненията относно санитарните вещи, които били вложени за ремонт на помещения и опаковките боя за коса - закупувани като част от т. нар. представителни разходи, въззивният съд е отхвърлил единствено с общи твърдения и коментар доколко удачен е бил изборът. Използвайки крайно неприемливи формулировки за всеки един съдебен акт, Софийският апелативен съд е оценил твърденията на подсъдимия, че боята за коса била закупувана за подаръци на служители по тържествени поводи като „не само несериозни, но и смехотворни”. Изтъкнал е недопустими житейски умозаключения, че „едва ли боята за коса е най-удачния подарък за тържествен повод. Най- малкото такъв подарък е проява на лош вкус”. На обясненията е противопоставил също аргумента, че по делото не било установено служител да е получавал по тържествен повод подарък от акционерното дружество, измествайки недопустимо тежестта на доказване върху подсъдимия Б.. В съответствие с чл. 103 НПК той няма задължението да доказва невинността си и не могат да се правят изводи в негова вреда, поради това, че не е доказал възраженията си, включително при обжалване на осъдителна присъда, която е била постановена от първоинстанционния съд. Подсъдимият има само правото да се защитава и да оборва обвинението, затова съдът може да отхвърли дадените обяснения, изцяло или частично, като недостоверни, ако те убедително са опровергани от други източници на доказателствени факти, които е оценил като достоверни. В конкретното решение липсват мотиви защо факта, на който са се позовали подсъдимият и неговият защитник, а именно, че вещите, макар и незаприхождани в действителност са били получавани в дружеството, се опровергава с помощта на други, събрани и проверени по делото положителни доказателства. Обстоятелството, че преимуществена част от персонала на акционерното дружество бил от мъжки пол, извън видимо относителния си характер, подкрепя оплакването за съображения, касаещи доколко целесъобразен би бил евентуално такъв избор (опаковки боя за коса). Само по себе си обаче то не дава отговор на въпроса защо съдът приема за несъмнено установено, че тези „материални активи … не са постъпвали” в [фирма], респ. защо отхвърля версията на подсъдимия. Ето защо процесуалният подход при решаване на въпросите за отговорността на подсъдимия Б. по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК подкрепя оплакването за едностранчив анализ на доказателствата, с които въззивният съд е обосновавал своите изводи. Принципът, въведен в чл. 14 НПК изисква свободното вътрешно убеждение на съда по същество да бъде основано върху обсъждането на съвкупността от доказателствени материали и обективна оценка на всички доказателства, както уличаващите, така и оправдаващите подсъдимия. В мотивите на решението Софийският апелативен съд е пресъздал голяма част от разясненията, залегнали в ППВС № 7/76 г. Пропуснал е обаче да изпълни задължението си и да посочи мотивите, поради които счита, че фактите, приети по делото за установени, покриват съставомерните признаци на престъплението по чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 НК. В тази насока са били навеждани и поредица от доводи, които практически са останали без надлежен отговор. Без съмнение за наличието на престъпление по чл. 219 НК се изисква абсолютно прецизно да се изясни какви точно задължения са били възложени на длъжностното лице и какво конкретно то е било длъжно да изпълни. Защото на подсъдимия Б. не могат да се вменяват неположени грижи, които не са влизали в кръга на задълженията на изпълнителен директор на [фирма]. В случая, като е подчертал, че на подсъдимия е било вменено единствено нарушение на чл. 37, ал. 1, т. 2 от Устава на дружеството, Софийският апелативен съд напълно е игнорирал довода на защитника, че разпоредбата е обща и не посочва конкретно задължение на длъжностното лице. Задоволил се е да възпроизведе текста от Устава на [фирма], който възлагал задължение на изпълнителния директор да организира дейността на дружеството, осъществява оперативното му ръководство, осигурява стопанисването и опазването на неговото имущество. Наред с това обаче съдът е счел и за очевидно, че подсъдимият Б. е имал задължения да управлява и представлява [фирма] с грижа, по-голяма от грижата на добрия търговец. Както се разбира от въззивното решение (л. 4) това задължение на изпълнителния директор е било заложено в т. 3 от договора за управление. Направеното в този аспект възражение, че първоинстанционният съд недопустимо е разширил обема на повдигнатото обвинение, допълвайки задълженията, които подсъдимия бил нарушил, отново е било пренебрегнато. Въззивният съд е вмъкнал в мотивите една обща формулировка, вместо да изложи ясни и недвусмислени съображения дали при изясняване на признака „не положи достатъчно грижи” по конкретното дело включва договора за управление като източник на задължения или не. Софийският апелативен съд е посочил, че подсъдимият Б. бил разпоредил плащане по банков път на суми по фактури за материални активи, които не били постъпвали в дружеството. Нито във фактическото изложение, нито в правните си съображения е изяснил с какви точно действия е било осъществено разпореждането от подсъдимия. По същата линия е бил поставен и въпросът, че както обвинението, така и първоинстанционния съд са обвързали неполагането на достатъчно грижи с последвало разпиляване на имущество. Липсват изобщо съображения дали в това се е изразила имотната щета, която съдът приема, че е повлякло деянието на подсъдимия. От мотивите не личи и обстойно да се занимавал с фактическия въпрос за умисъла, каквито аргументи са били привеждани във въззивната жалба на подсъдимия. В крайна сметка Софийският апелативен съд не е изпълнил своето задължение да изложи конкретните фактически и правни съображения, поради които приема решението, посочено в диспозитива. Вместо това е боравил с общи фрази и твърдения. Допуснатите нарушения на процесуалните правила, свързани с правилно формиране на вътрешното убеждение и неизпълненото процесуално задължение ефективно да се разгледат и обстойно да се отговори на доводите с основно значение, са ограничили правото на защита на подсъдимия, което обуславя касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Въззивното решение следва да бъде отменено и делото – върнато за ново разглеждане. При това положение липсва необходимост да се излагат съображения по повод жалбата на гражданския ищец, който поначало не може да обжалва въззивното решение относно наказателната част на присъдата, постановена от Монтанския окръжен съд – в случая оправдаването по обвинението за престъпление по чл. 220, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и наказанието, наложено на подсъдимия по чл. 219, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. Гражданският ищец може да подава касационна жалба само когато са нарушени негови права и законни интереси (чл. 349, ал. 3 НПК). По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 111 от 28.03.2016 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 74/2016 г. и връща делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд от съдебно заседание. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: