Р Е Ш Е Н И Е

№ 68

София, 27.07.2020 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на девети юни, две хиляди и двадесета година в състав:

Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА

при секретаря Анжела Богданова
изслуша докладваното от съдия Марио Първанов гр.д.№ 2077 по описа за 2019 г.

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Й. Л., [населено място], подадана чрез процесуалния му представител адвокат А. К., срещу въззивно решение № 35 от 15.02.2019 г. по в.гр.д. № 407 по описа за 2018 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е отменено решение № 156 от 16.04.2018 г. по гр.д. № 951/2016 г. на Окръжен съд – Велико Търново в частта, с която е обявен за недействителен по отношение на кредитора Л. Й. Л. договор за дарение, сключен на 19.06.2015 г., по силата на който Р. Г. П. и И. Д. П. даряват на дъщеря си Ц. И. П. недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10447.514.239.7.15 по КККР на гр. В. Търново, с адм. адрес [населено място], [улица], ет. 6, с предназначение – апартамент, със застроена площ 181.76 кв. м., заедно с придаденото му избено помещение № 21 с площ 4.78 кв. м., заедно със 7.89% ид. части от общите части на сградата и съответните на застроената площ на имота ид. части от правото на строеж, както и 7.89 % ид. части от 451/2770 ид. части от ПИ с ид. 10447.514.239 с площ 2 772 кв. м., по предявен от Л. Й. Л. против И. Д. П., Р. Г. П. и Ц. И. П. иск с правно основание чл. 135 ал. 1 от ЗЗД, за разликата над ½ идеална част от имота. Вместо това е постановено ново решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за ½ идеална част от процесния недвижим имот, предмет на атакувания договор за дарение, прехвърлена от съпругата – недлъжник Р. Г. П. и е осъден ищецът да заплати на ответниците направените разноски пред въззивната инстанция.
В касационната жалба са изложени твърдения за допуснати нарушения на материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора въззивният съд неправилно е приел, че разпоредбата на чл. 32, ал. 2 СК е неприложима към настоящия случай. Според него е установена презумпция, че когато едно задължение е поето от единия съпруг, възниква солидарна отговорност и за другия съпруг. В тази връзка се смята, че в тежест на ответниците е да докажат обстоятелството, че получената сума не е изразходвана за нужди на семейството.
Ответницата по касационната жалба Ц. И. П., [населено място], оспорва жалбата.
Ответниците по касационната жалба Р. Г. П. и И. Д. П., двамата от [населено място], не са заявили становище.
С определение № 827 от 04.12.2019 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените от касатора въпроси, уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно за разпределение на доказателствената тежест при оспорване обстоятелството, че взетата в заем сума от единия съпруг е била използвана за задоволяване нужди на семейството и за оборване презумпцията за равна задълженост на съпрузите по чл.32, ал. 2 СК, по отношение на който следва да се извърши проверка дали не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.
По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
По силата на разпоредбата на чл. 32, ал. 2 СК съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или от един от тях за задоволяване на нужди на семейството. Установената в чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно. Същото важи и за съпрузите съгласно чл. 36, ал. 2 СК, когато единият от тях поеме задължение за задоволяване на нуждите на семейството. В двата случая на поемане на солидарно задължение общото е, че се предполага, че длъжниците са се облагодетелствали в равна степен, т.е. в тежест на този, който твърди, че не отговаря солидарно или отговаря за по-малка част от задължението, е да докаже тези обстоятелства. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност на другия съпруг възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване на нужди на семейството. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че удовлетворената нужда не е семейна, включително при предявен иск срещу двамата съпрузи. Ако той не направи това, следва да се приеме, че сумата е разходвана за семейни нужди, с оглед на което и двамата съпрузи имат качеството длъжници. В този смисъл са представените от касатора решение по гр. д. № 3267/2013 г. на ВКС, III г.о. и решение по гр.д. № 6452/2013 г. на ВКС, IV г.о.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за основателна, поради следните съображения:
Въззивният съд е постановил решението си в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС и с разрешението на поставения въпрос, дадено от настоящия състав на ВКС. Това е така, тъй като е приел, че задължението на ответника И. П. към ищеца е за негов личен дълг, в който случай и съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 5/29.12.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 5/2013 г., атакуваната сделка с процесния имот, представляващ СИО, следва да бъде обявена за относително недействителна спрямо ищеца на основание чл. 135 ЗЗД само по отношение на ½ ид. част. Не са споделени изводите на първоинстанционния съд в обратен смисъл – че ответницата Р. П. също има качеството длъжник, предвид солидарната отговорност на съпрузите за задължения, поети за задоволяване нужди на семейството, въведена в разпоредбата на чл. 32, ал. 2 СК. В подкрепа на така приетото е посочено, че обезпечаването на заема с имущество на търговското дружество и размера на заетата сума, и при липсата на доказателства за придобито от ответниците-съпрузи след получаване на заема имущество на значителна стойност, сочат, че поетото от ответника И. П. задължение е за негови лични нужди, но не и за текущи нужди на семейството, с оглед което хипотезата на чл. 32 ал. 2 СК е неприложима в случая.
В противоречие с установената от закона презумпция по чл. 32, ал. 2 СК въззивният съд е приел, че по делото не е доказано, че получените от процесния договор за заем средства са били употребени за нужди на семейството. Това възражение е въведено от ответниците по иска Р. П. и И. П. и тяхна е доказателствената тежест в условието на обратно доказване, което винаги е пълно, да докажат, че предоставената в заем от Л. Л. сума не е изразходвана за нужди на семейството. Извод в тази насока не може да бъде направен в условията на непълно доказване, защото по този начин доказателствената тежест да докаже, че сумата е разходвана за нужди на семейството пада върху ищеца Л. Л., което противоречи на установената от закона презумпция.
С оглед изложеното, въззивното решение се явява неправилно. От фактите по делото се установява, че са налице предпоставките, обуславящи успешното провеждане на иска по чл. 135 ЗЗД спрямо двамата съпрузи: наличие на съществуващи спрямо длъжниците права; извършена от длъжниците сделка, която пречи на осъществяването им – увреждащо действие е всеки правен или фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника; наличие на знание за увреждащия характер на действието у длъжника. В случая увреждащото действие е извършеното от длъжниците дарение в полза на дъщеря им, и доколкото същото е безвъзмездно и освен това е в полза на лице по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, не е нужно да се доказва наличието на знание у приобретателката Ц. П. за увреждащия характер на сделката. Недоказано е възражението на ответниците прехвърлители, че получената от Л. Л. сума не е разходвана за нужди на семейството. Не може да се приеме, че тези твърдения са подкрепени от приетите по делото доказателства, така че да е налице пълно обратно доказване, за да бъде оборена презумпцията по чл. 32, ал. 2 СК. Следователно не намират приложение и постановките на Тълкувателно решение № 5/2013 г.
Ето защо съобразно изложеното по-горе трябва да се приеме, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД по отношение на двамата съпрузи и третото лице – приобретател на процесния недвижим имот.
Това налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Въззивното решение трябва да се отмени в обжалваната част и искът да се уважи като основателен и за останалата ½ ид.ч. от имота.
Съобразно изхода на спора на касатора трябва да се присъдят 2364,68 лв. за разноските, направени в касационното производство, както и сумата от 2 102,50 лв. за първите две съдебни инстанции, съобразно с изхода на спора пред ВКС.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на III г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 35 от 15.12.2019 г. по в.гр.д. № 407 по описа за 2018 г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която е отхвърлен предявения от Л. Й. Л., с адрес [населено място],[жк], вх. Б, ап. 7, против И. Д. П. и Р. Г. П., и двамата от [населено място], [улица], ет. 6 и Ц. И. П. от [населено място], [улица], иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност по отношение на кредитора Л. Й. Л. на договор за дарение, сключен на 19.06.2015 г., по силата на който Р. Г. П. и И. Д. П. даряват надъщеря си Ц. И. П. недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10447.514.239.7.15 по КККР на гр. В. Търново, с адм. адрес [населено място], [улица], ет. 6, с предназначение – апартамент, със застроена площ 181.76 кв. м., заедно с придаденото му избено помещение № 21 с площ 4.78 кв. м., заедно със 7.89% ид. части от общите части на сградата и съответните на застроената площ на имота ид. части от правото на строеж, както и 7.89 % ид. части от 451/2770 ид. части от ПИ с ид. 10447.514.239 с площ 2 772 кв. м., за ½ идеална част от описания имот и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОБЯВЯВА за недействителен по отношение на Л. Й. Л. договор за дарение, сключен на 19.06.2015 г., по силата на който Р. Г. П. и И. Д. П. даряват дъщеря си Ц. И. П. недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10447.514.239.7.15 по КККР на гр. В. Търново, с адм. адрес [населено място], [улица], ет. 6, с предназначение – апартамент, със застроена площ 181.76 кв. м., заедно с придаденото му избено помещение № 21 с площ 4.78 кв. м., заедно със 7.89% ид. части от общите части на сградата и съответните на застроената площ на имота ид. части от правото на строеж, както и 7.89 % ид. части от 451/2770 ид. части от ПИ с ид. 10447.514.239 с площ 2 772 кв. м., за останалата ½ идеална част от описания имот.
ОСЪЖДА Р. Г. П., И. Д. П., [населено място], [улица], ет. 6 и Ц. И. П., с адрес [населено място], [улица], да заплатят на Л. Й. Л., с адрес [населено място],[жк], вх. Б, ап. 7, направените по делото деловодни разноски в размер от 4467,18 лв.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

1.

2.