5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 300 [населено място], 28.06.2018 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми юни, през две хиляди и осемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д.№ 987 по описа за две хиляди и осемнадесета година, съобрази следното: Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Т. П. против определение № 210/19.01.2018 г. по ч.гр.д.№ 6554/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 6653/ 07.11.2017 г. по т.д.№ 7564/2015г. на Софийски градски съд.С потвърденото определение е спряно производството по т.д.№ 7564/2015 г. на СГС, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, до влизане в сила на съдебно решение по гр.д.№ 20012/2014 г. на Софийски градски съд. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, считайки , че не са налице предпоставките на чл.229 ал.1 т.4 ГПК, предвид липсата на субективен идентитет между приетите за обусловено и обуславящо дела. Цитира задължителна за въззивния съд съдебна практика по приложение на нормата, с която не е съобразена. Ответната страна – [фирма] /в ликвидация/ - оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Намира, че сочената от жалбоподателя задължителна съдебна практика не визира задължителност на субективен идентитет,а единствено наличието на връзка между страните по обусловено и обуславящо дело, така че правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо на решението по обуславящото да би било противопоставимо по обусловеното дело. Страната цитира определения на състави на ВКС в подкрепа на довода за незадължителност на пълен субективен идентитет, какъвто и самата норма на чл.229 ал.1 т.4 ГПК не изисква. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното : Производството по гр.д. № 7564/2015 г. на СГС е образувано по иск на [фирма] против Д. Т. П., за осъждането му да заплати сумата от 82 800 лева – обезщетение за претърпени от дружеството вреди, в резултат на противоправни и умишлени действия на ответника, изразяващи се в следното: След изключването му като съдружник и прехвърляне дружествените му дялове на трето лице, Д. П. е сключил на 01.12.2010 г. с управителя на дружеството - О. Г. - споразумение към договор за възлагане управлението на дружеството от 11.07.2008 г., с което допълнително споразумение е определен 5 – годишен срок на договора за управление и задължение за дружеството, при предсрочно прекратяване на договора / предприето в случая от самия управител / , на същия да бъде изплатена сумата от 82 800 лева - дванадесет брутни месечни възнаграждения , определени с анекс № 2/01.04.2009 г. към договора. Твърди се от друга страна,че с оглед изключването му Д. П. не е бил легитимиран да договаря от името и за сметка на дружеството. Същевременно управителят О. Г. е длъжник по договор за заем спрямо ищцовото дружество. С оглед предсрочното прекратяване на договора за управление, същият е противопоставил извънсъдебно прихващане на вземането си от 82 800 лева срещу задължението си към дружеството по договора за заем. Налице е висящо съдебно производство - това по гр.д.№ 20012/2014 г. на СГС, по предявен от [фирма] иск срещу О. Г., за осъждането му да върне заетата сума, по което производство ответникът е противопоставил извънсъдебно възражение за прихващане на задължението си по договора за заем, с идентичен предмет - задължението на дружеството да му плати сумата от 82 800 лева, договорена с допълнителното споразумение от 01.12.2010 година,за което прихващане е съставен протокол от 19.09.2014 г., подписан единствено от О. Г. - лично и като представляващ [фирма] .Предвид така извършеното извънсъдебно прихващане, ищецът твърди, че е лишен от възможността да получи реално връщане на сумата от 82 800 лева и търпи вреда в този размер. За да прецени преюдициалност на спора по гр.д.№ 20012/2014 г. на СГС спрямо този по т.д.№ 7564/2015 г. на СГС , въззивният съд е приел, че : предвид основанието на иска – вреди от непозволено увреждане , настъпилата реална вреда и причинната връзка с поведението на ответника са част от релевираните обстоятелства, по които съдът по т.д.№ 7564/2015 г. на СГС следва да се произнесе. Предвид противопоставеното в гр.д.№ 20012/2014 г. на СГС евентуално, спрямо извънсъдебното, възражение за прихващане, по което също се формира сила на пресъдено нещо / чл.298 ал.4 ГПК /, влязлото в сила съдебно решение по същото би обвързало ищеца по въпроса за валидно възникнало вземане срещу дружеството, в полза на О. Г., в размер на 82 800 лева, което ищецът претендира да представлява претърпяна от него вреда.Съдът е приел, че е без значение обстоятелството,че Д. П. не е страна по гр.д.№ 20012/2015 г. на СГС, тъй като би обвързало ищеца със сила на пресъдено нещо относно съществуване на негово задължение към трето лице, произтичащо от действия на ответника Д. П.. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът формулира следния правен въпрос: Следва ли да е налице, както обективен, така и субективен идентитет между две дела , за да бъдат налице предпоставките за обусловеност, респ. да бъде уважено искане за спиране на делото, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК ? Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с опр. № 428 по ч.т.д.№ 2559/2013 г. на І т.о.,опр.№ 102 по ч.гр.д.№ 80/2010 г. на ІІ г.о. и опр. № 233 по ч.гр.д.№ 237/2010 г. на ІІ г.о. на ВКС. Същите са постановени по идентичен правен въпрос и са възприели обобщено следното : Съгласно чл.182 ал.1 б.”г” ГПК /отм./, идентичен на чл.229 ал.1 т.4 ГПК, производството се спира, когато пред същия или пред друг съд е висящо дело, решението по което ще е от значение за правилното решаване на предявения иск.Основание за спиране е налице когато между двете дела съществува връзка на обусловеност, т.е. когато предметът на обуславящото дело е правоотношение, чието съществуване или несъществуване е предпоставка за съществуването на правоотношението, предмет на обусловеното дело. За да бъде едното дело обуславящо е необходимо да има не само връзка между предмета на делата , но и между страните по тях, така че страните по обусловеното дело да могат да се позоват на правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо по обуславящото дело. Споделено е общото разбиране, че правоустановителното действие е противопоставимо, когато противната страна е обвързана от силата на пресъдено нещо по обуславящото дело , като страна в същото или правоприемник / чл.298 ал.1, ал.2 и ал.3 ГПК/, т.е. когато субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение се разпростира и по отношение страните по обусловения иск / впрочем така и в цитираното от ответната страна опр.№ 24 по ч.гр.д.№ 5314/2016 г. на ІV г.о. на ВКС /. Въпросът удовлетворява изискването за правен, тъй като отговор на същия е обусловил решаващия извод на съда за наличие на преюдициалност по смисъла на чл.229 ал.1 т.4 ГПК, независимо от липсата на субективен идентитет по двете дела. Обоснован е и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с цитираната, задължителна за въззивния съд съдебна практика, която настоящият състав напълно споделя. В случая не е налице субективен идентитет на страните по „обусловеното” и „обусловящото” дело, нито законови предпоставки, по силата на които решението по гр.д.№ 20012/2015 г. на СГС да би било противопоставимо на ответника / решение с действие по отношение на всички – чл.298 ал.3 ГПК /. По начало съдът е отдал значимост на ф а к т а на настъпването на вреда / накърняване имущественото състояние на ищеца /, при това като резултат от силата на пресъдено нещо на решението по обуславящото дело, формираща се по е в е н т у а л н о т о съдебно възражение за прихващане и правните му последици, и то само в случай на уважаване.Вредата, обаче, е елемент от фактическия състав на предявения иск за обезщетение, която следва да се твърди като съществуваща към момента на предявяването му и като такава тя се твърди от ищеца ,но в резултат от извънсъдебното прихващане, въз основа на протокол за прихващане, подписан от О. Г. – лично и като представляващ ищцовото дружество. Решението по „обуславящия спор” не формира по начало сила на пресъдено нещо относно действителността на писменото споразумение за насрещни прихващания на задължения между ищцовото дружество и О. Г., нито противопоставима на ответника по настоящия спор сила на пресъдено нещо относно настъпили правни последици на извънсъдебното прихващане, предвид наличието на действително задължение на О. Г. към ищцовото дружество, до размера на 82 800 лева, срещу което последният е прихванал вземането си за обезщетение като управител, поради предсрочно прекратяване мандата му.Правните последици на уважено евентуално съдебно прихващане съставляват обстоятелство от една страна чуждо на предявения иск, а доколкото са последващо поддържани от ищеца предпоставят преждевременно предявяване на иска спрямо това обстоятелство, като обосноваващо вредата – елемент на фактическия състав, а не хипотеза на преюдициалност. Тази преюдициалност , при това с предмет п р а в о о т н о ш е н и е между страните по обусловеното и обуславящото дело, а не като факт – последица от уваженото съдебно възражение за прихващане по отношение патримониума на ищеца, следва да съществува и да е относима към момента на предявяване на обусловения иск. В противен случай би се касаело за факт, съобразим като настъпил в хода на производството, съгласно чл.235 ал.3 ГПК, от значение за спорното право и то доколкото би бил заявен като релевантен с обстоятелствената част на исковата молба.За да изчака настъпването на такива факти, обаче, съдът не е оправомощен да спира производството по реда на чл.229 ал.1 т.4 ГПК.Впрочем,по мнение на настоящия състав , обстоятелствената част на исковата молба се явява вътрешно противоречива досежно твърденията на ищеца за действията или бездействията, съставляващи виновното поведение на ответника,във връзка с които се твърди вредата, което на самостоятелно основание компрометира основателността на допуснатото спиране. С оглед горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 210/19.01.2018 г. по ч.гр.д.№ 6554/2017 г. на Софийски апелативен съд. ОТМЕНЯ определение № 210/19.01.2018 г. по ч.гр.д.№ 6554/2017 г. на Софийски апелативен съд и връща делото на Софийски градски съд , за продължаване на съдопроизводствените действия. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: