Р Е Ш Е Н И Е № 109 гр. София, 29 май 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ СПАС ИВАНЧЕВ със секретаря Марияна Петрова при участието на прокурора ИВАЙЛО СИМОВ, след като изслуша докладваното съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 453 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид: Касационното производство е по реда на чл.346, т.1 и сл. от НПК. Образувано е въз основа на постъпила жалба от служебния защитник на подсъдимия Д. Ю. А. - адв. В. Т. - Б., против въззивно решение № 4/14.01.2019 г., постановено по внохд № 590/2018 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. В жалбата е релевирано единствено касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Посочено е, че наложеното на подсъдимия наказание неправилно е индивидуализирано при условията на чл.54 от НК, въпреки че в случая са налице предпоставките за приложението на чл.55 от НК - от една страна, поради наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, тъй като и най-лекото предвидено в закона наказание се явява несъразмерно тежко, а от друга - с оглед участието на подсъдимия - като помагач при извършване на престъплението, което самостоятелно обосновало приложението на привилегированата разпоредба на чл. 58, б. „Б” от НК. Според защитника дори в случая да не са налице предпоставките на чл.55 от НК, то наложеното на А. наказание е явно несправедливо, тъй като неправилно е определено при превес на отегчаващите, вместо на смекчаващите отговорността обстоятелства, едва след което съобразно чл.58а, ал.1 от НК се намали с една трета. Претендира се да се измени обжалваното решение, като се намали размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода. В съдебно заседание подсъдимият Д. Ю. А. и защитникът адв. Б. поддържат жалбата и пледират тя да се уважи по изложените в нея доводи. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Частният обвинител Р. И. и повереникът адв. П. П. редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание и не вземат становище по жалбата. Подсъдимият И. З. К. и защитникът адв. Р. З. считат, че жалбата следва да се уважи. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 46/03.10.2018 г., постановена от Окръжен съд - Пазарджик по нохд № 547/2018 г. подсъдимият Д. Ю. А. е признат за виновен в това, че на 01.05.2018 г. в [населено място], в съучастие като подбудител и помагач на извършителя И. К. са отнели чужди движими вещи – златни накити с тегло 118,99 гр., на обща стойност 5 711,52 лв. от владението на Р. И., без нейно съгласие с намерение противозаконно да ги присвоят, като за това К. е употребил заплаха, като деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4 вр. с чл.198, ал.1 вр. с чл.29, ал.1, б. „А” и б. „Б” вр. с чл.20, ал.3 и ал.4 от НК и при условията на 58а, ал.1 вр. с чл.54 от НК е осъден на 7 /седем/ години и 6 /шест/ месеца лишаване от свобода, което наказание на основание чл.57, ал.1, т.2 от ЗИНЗС е постановено да се изтърпи при първоначален строг режим. С присъдата на основание чл.59, ал.1 от НК е приспаднат периода на предварителното задържане по отношение на подсъдимия А., считано от 04.05.2018 г. до влизане на присъдата в сила, като в тежест на двамата подсъдими са възложени солидарно направените по делото разноски - в размер на 350 лв. от частния обвинител и 57,96 лв. на досъдебното производство, като съдът се е разпоредил и с веществените доказателства. По жалба на защитника на подсъдимия А. е образувано внохд № 590/2018 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. С постановеното по делото въззивно решение, предмет на настоящата касационна проверка, на основание чл.338 вр. с чл.334, т.6 от НПК е потвърдена обжалваната присъда. След като първоинстанционното производство е приключило по реда на чл.371, т.2 от НПК, изложените в мотивите на присъдата, а и във въззивното решение доводи, с които при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия А. е отказано приложението на разпоредбата на чл. 55 от НК се споделят изцяло от настоящия съдебен състав. Не може да бъде възприето твърдението на защитата, за интерпретиране като смекчаващо отговорността обстоятелство признанието на вината от страна на подсъдимия А.. Следва да се подчертае, че той не само формално не се е признал за виновен на досъдебното производство, а и не е изложил фактически твърдения, от които да се направи извод за осъщественото от него мотивиране и улесняване на непосредствения извършител, а още по-малко да е спомогнал своевременно и съществено за разкриването на извършеното престъпление, съобразно отразеното в т.7 от ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС. В случая разкриването на двамата съучастници се дължи единствено на бързите и ефективни действия на криминалистите от РУП - Пазарджик. Нещо повече, подсъдимият А. не само не е спомогнал за разкриване на престъплението, нито своевременно, нито съществено, но е оказал съпротива при задържането му, като до приключване на досъдебното производство изцяло е отричал участието си като подбудител и помагач в престъпното деяние, а впоследствие декларативно е признал вината си. От отнетите 8 бр. златни бижута е възстановена само една златна гривна, поради което доколкото в случая не се касае за възстановяване или връщане изцяло на предмета на престъплението, само по себе си частичното възстановяване не може да обуслови допълнително намаляване определеното на подсъдимия наказание. В случая не е подценено и значението на визираните от защитника - млада възраст и тежко социално и материално положение на подсъдимия. Към инкриминирания момент – 01.05.2018 г. А. е навършил 30 години, т.е. той вече е бил в една зряла възраст, която му е позволявала да оцени адекватно ситуацията и укоримостта на поведението си. Несполучливият семеен и имуществен статус на подсъдимия се дължи преди всичко на обремененото му съдебно минало. Той е започнал извършването на престъпления непосредствено след навършването на 14 години и до момента е многократно осъждан, извън осъжданията, които определят квалификацията на настоящото престъпление като „опасен рецидив” по смисъла на чл.29, ал.1, б. „А” и „Б” от НК, като голяма част от престъпленията са осъществени непосредствено след освобождаването му от затвора. Това е красноречиво доказателство, че А. е личност с трайно изградени престъпни навици. В съзнанието му до момента отсъства каквото и да е преосмисляне и критична оценка на асоциалното му поведение, с което да стартира реално началото на действителен превъзпитателен процес. Предвид изложеното настоящият състав приема, че предходните инстанции правилно и законосъобразно са приели, че смекчаващите отговорността обстоятелства не само, че не се характеризират с многобройност или изключителност, за да обусловят необходимостта от налагане на наказание под най-ниския предел на санкцията, предвидена в разпоредбата на чл. 199, ал.1, т.4 от НК, но те на практика липсват, като нямат нито превес над отегчаващите, нито би могло да са приеме, че се намират при условията на баланс с тях. Ето защо наказанието от 11 /единадесет/ години и 4 /четири/ месеца лишаване от свобода правилно е определено при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, при условията на чл.54 от НК, след което съобразно разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК е редуцирано на 7 /седем/ години и 6 /шест/ месеца. Допуснатата неточност след редукцията, изразяваща се в налагането на 20 дни лишаване от свобода по-малко от действително наложеното наказание не е в ущърб на подсъдимия, поради което не се налага намесата на касационната инстанция. Правилно е отказано и приложението на разпоредбата на чл. 58, б.„Б” от НК. В допълнение към изложеното във въззивното решение следва само да се посочи, че А. е не само помагач, но и умишлено е склонил К. да извърши престъплението, т.е едновременното му участие в двете форми на съучастие като подбудител и помагач обуславя само по себе си принципната невъзможност за определяне на наказанието при условията на чл.58, б.„Б” от НК, за което се настоява в жалбата. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че при индивидуализацията на наказанието на А. не е допуснато подценяване или игнориране на относителната тежест и значение на определящите отговорността обстоятелства, което да обуславя необходимостта от коригиране размера на наложеното наказание лишаване от свобода, който е съответен на тежестта на извършеното престъпление, на обществената опасност на деянието и на дееца, а и на останалите, определящи отговорността обстоятелства. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 4/14.01.2019 г., постановено по внохд № 590/2018 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: