Р Е Ш Е Н И Е № 557 София, 22 ноември 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на девети ноември 2010 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Харалампиев ЧЛЕНОВЕ: Кети Маркова Павлина Панова при секретаря ............ Ив. Илиева......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Я. Гебов................., като изслуша докладваното от съдия П. Панова. наказателно дело № 583/2010 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения Е. И. К. за възобновяване на ВНОХД № 73/2010 г. по описа на Окръжен съд – Р. и отмяна на решението му от 15.04.2010 г., с което е била потвърдена постановената от Исперихски районен съд присъда № 21/04.03.2010 г. по НОХД № 348/2009г., с която той е бил признат за виновен по обвинение по чл. 131а пр.2 вр. чл. 129 ал.1 вр. чл. 29 ал.1 б. А и б. Б от НК и на основание чл. 54 от НК му е било наложено наказание четири години „лишаване от свобода”, за изтърпяването на което бил определен „строг” режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. В искането се изтъкват доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, предвид на това, че пострадалата, която е живеела на съпружески начала с осъдения, не е подавала тъжба срещу него за извършено деяние, както и се твърди наличие на основание за възобновяване по чл. 422 ал.1 т.1-3 от НПК. Прави се искане за възобновяване на накзателното производство, отмяна на присъдата и прекратяването му на основание чл. 425 ал.1 т.2 от НПК. Пред ВКС защитникът на осъдения поддържа искането, като акцентира върху наличието на основание за възобновяване с оглед допуснато съществено нарушение по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК с оглед неправилната оценка на показанията на св. А. Х., която е твърдяла, че подсъдимият не е извършил престъпление спрямо нея. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, тъй като чл. 161 от НК е неотносим към престъплението по чл. 131а от НК. По отношение на доводите на защитата, изложени в съдебно заседание, намира, че те касаят твърдение за недоказаност на фактите, приети от предходните инстанции, което не е сред касационните основания по чл. 348 ал.1 от НПК, и не следва да се разглежда. Намира наложеното наказание за справедливо предвид многобройните осъждания на К.. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: С присъда № 21/04.03.2010 г. по НОХД № 348/2009 г. Исперихският районен съд е признал подсъдимия Е. И. К. за виновен в това, че в средата на м. Юли 2009 г. в с. С. , в условията на опасен рецидив причинил на А. Ю. Х. средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 131а пр.2 вр. чл. 129 ал.1 вр. чл. 29 ал.1 б. А и б. Б от НК му е наложил наказание четири години лишаване от свобода, като е постановил първоначален „строг” режим за изтърпяване на това наказание. Въз основа на депозирана жалба от подсъдимия К. е било образувано въззивно производство пред Р.ския окръжен съд по ВНОХД № 73/2010 г., приключило с решение от 15.04.2010 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена. Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение, като искането за възобновяване на въззивното дело се явява подадено в изискуемия се 6 - месечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, същото е неоснователно. Доводът за допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 191 НПК с образуването и провеждането на досъдебно производство по дело от частен характер, което се преследва по тъжба на пострадалия, не намира опора в материалите по делото и закона. По същество се твърди, че след като телесната повреда е причинена на св. А. Х., която живеела с осъдения К. на съпружески начала, то съгласно чл. 161 от НК наказателното производство е следвало да се образува по нейна тъжба, а при липса на такава – да се прекрати на основание чл. 24 ал.1 т.7 от НПК. Нормата на чл. 161 от НК, независимо че се намира в материалния закон, по своя характер е процесуалноправна. С нея се урежда начинът за започване на наказателно производство за определени престъпления. Алинея 1 на текста урежда престъпленията от частен характер, при които наказателното преследване се възбужда по тъжба на пострадалия, а алинея 2 – престъпленията от т. нар. „публично-частен характер”, при които наказателното преследване се възбужда по тъжба на пострадалия до прокуратурата и не може да се прекрати по негово искане. Докато за първите престъпления производството е от частен характер, тъжбата следва да се подаде до съда и да отговаря на изискванията на чл. 81 от НПК, то за вторите производството е от общ характер, тъжбата следва да се подаде до прокуратурата и да отговаря на изискванията на чл. 207 ал.2-4 от НПК. Различни са съответно и основанията за отказ за образуване на наказателно производство и прекратяване на вече образувано при липса на тъжба. Докато при първото производство /от частен характер/ основанието за прекратяване е по чл. 24 ал.4 т.1,2 и 4 от НПК, то при второто /от общ характер/ основанието е по чл. 24 ал.1 т.7 от НПК. В случая осъденият К. би могъл да претендира деянието му да попадне само в хипотезата на ал.1 на чл. 161 от НК, т.е - че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия, ако той е от категорията лица, посочени в самата норма. К. е бил обвинен за престъпление по чл. 131а вр. чл. 129 ал.1 от НК, поради обстоятелството, че е причинил средна телесна повреда на св. Х. при условията на опасен рецидив. Това престъпление не е сред изчерпателно изброените в чл. 161 ал.1 от НК, което означава, че то не се преследва по тъжба на пострадалата, а по общия ред – от прокурора. За него е било задължително образуването на досъдебно производство, а то би могло да се образува при наличие на предпоставките по чл. 207 ал.1 от НПК – законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление. Подадената от Ю. Ясем / майка на пострадалата/ жалба, приложена на л.17 от досъдебното производство, отговаря на изискванията на чл. 208 т.1 и чл. 209 от НПК, за да бъде законен повод за започване на наказателно производство. Като е започнал и провел такова производство, прокурорът не е допуснал нарушение на чл. 191 и чл. 207 от НПК. Осъденият Е. К. не е осъден по обвинение, което прокурорът не е имал процесуална възможност да предяви, с което съществено да са нарушени както неговите права, така и правата на пострадалата. В случая наказателното производство не би могло да бъде прекратено нито на претендираното от осъдения основание по чл. 24 ал.1 т.7 от НПК, нито на това по чл. 24 ал.4 т.1, 2 или 4 от НПК. Не намират основания в делото и оплакванията на защитника, изразени в съдебно заседание и свързани с начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция - неправилна и превратна оценка на събраните доказателства и в частност на показанията на пострадалата св. А. Х., които като цяло са довели до неправилно приложение на закона с осъждане на подсъдимия К. по повдигнатото му обвинение. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след комплексен собствен анализ на доказателствените източници е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически и правни положения. В съгласие с изискването по чл. 339 ал. 2 от НПК е отговорил подробно и мотивирано на всички възражения на осъдения. Това важи и за тези, които понастоящем се възпроизвеждат от защитника в производството с искане за възобновяване при аргументиране на доводите за допуснатите нарушения на процесуалния закон, каквито ВКС не констатира. Проверката на материалите по делото сочи, че първоинстанционният съд е извършил разпит на всички свидетели, които са имали отношение към предмета на доказване по делото. По този начин, от една страна, доказателствената основа, върху която съдилищата са могли да изграждат вътрешното си убеждение, е била достатъчна по обем, като е липсвала необходимост от разширяването й чрез служебното констатиране от страна на съдилищата за необходимост от събиране на нови доказателства за изясняване на обективната истина по делото, а от друга – липсвала е каквато и да е процесуална активност на самия подсъдим, който да сочи желание за събиране на конкретни нови доказателства и обосноваване на необходимост от такива. Не се откриват и никакви нарушения при извеждане на правнорелевантните факти, на основата на които инстанциите по същество са приели обвинението за доказано. По въпроса за действията на осъдения, нанесъл удар с юмрук в лицето на пострадалата, от който тя получила съставомерното счупване на лявото рамо на долната челюст, довело до трайно затруднение на дъвкателната и говорната й функция, доказателствената съвкупност като цяло е била противоречива. В тази връзка обясненията на подс. К. и св. Х. са били несъвместими с доказателствата, изведени от останалите доказателствени източници, вкл. с показанията на св. П. В., Ю. М., Ю. Я. и Х. Х., които са били обсъдени, без да е допуснато превратното им тълкуване. С оглед съвкупната преценка на обяснението на подсъдимия и демонстрираното поведение от него преди и след инцидента, изяснено в детайли въз основа на анализ на показанията на цитираните свидетели, е било изградено и заключението за участието на подсъдимия в изпълнителното деяние на престъплението. Отказът на подс. К. да признае, че е нанесъл описаните в обвинителния акт удари върху тялото на пострадалата Х., както и показанията на последната, правилно са били оценени от двете съдебни инстанции като средство за защита на подсъдимия в наказателния процес. Вярно е, че обясненията на всеки подсъдим освен негово средство за защита, са и доказателствено средство в процеса, но достоверността им в последното им качество се изследва винаги въз основа на обективното и всестранно обсъждане на всички обстоятелства по делото, въведени и чрез останалите доказателствени средства. В случая и двете съдебни инстанции не са нарушили този принцип на събиране и оценка на доказателствата, визиран в чл.14 от НПК, тъй като по делото е спазено изискването на чл. 107 ал.3 от НПК. Първоинстанционният съд е разпитал поисканата от подсъдимия свидетелка Х. /л.47 от делото/, която след първоначалния си отказ да свидетелства на осн. чл. 119 от НПК, е заявила желание да даде показания, които са били много внимателно преценени от предходните инстанции. Според защитната теза на подс. К. св. Х. би следвало да удостовери, че подутината на лицето й е била не от удар, нанесен от подсъдимия, вследствие на което е получила счупване на челюстта, а от много силен зъбобол. И двете съдебни инстанции са отказали да кредитират тези гласни доказателствени средства, тъй като са констатирали тяхното противоречие с останалите доказателствени източници, както и със заключението на съдебно-медицинската експертиза. Пред останалите свидетели, разпитани по делото – родители, бивш съпруг и полицай, пострадалата е споделила истината за получената травма – нейните механизъм и автор. Впоследствие е променила показанията си, за да подкрепи защитната теза на подсъдимия – мъжът, с когото живее на съпружески начала. При това очевидно несъответствие между обясненията на подсъдимия и показанията на св. Х. с останалите доказателствени източници обосновано и двете съдебни инстанции са отказали да ги кредитират и да обосноват с тях фактическите си изводи по делото. Другата група гласни доказателствени източници, недвусмислено сочещи на единствен извод относно авторството на престъплението в лицето именно на осъдения, обосновано е послужила за неоспорима доказателствена основа за осъдителните изводи на съдебните инстанции относно дееца и механизма на престъплението. Никое от тези доказателствени средства не е било превратно тълкувано, нито пък да му е било придадено съдържание, което то да не е имало. Въззивната инстанция не може да бъде упрекната, че не е проверила тезата на подсъдимия и пострадалата за механизма на получаване на телесното увдреждане. Въпросите за характера на телесните увреждания, времето и механизма на причиняването им са включени в предмета на доказване по чл. 102 НПК. Те са изследвани в пълнота още от разследващия орган, който в пределите на своята компетентност е назначил съдебномедицинска експертиза, която е представила писмено заключение. Изготвилият го експерт д-р Т. М. е изслушан в съдебно заседание, като е дал допълнителни разяснения, че хематомът и счупването не могат да бъдат получени в резултат на абсцес от болен зъб, както и при падане от собствен ръст. Компетентността и обективността на вещото лице не е оспорена и липсват основания за съмнение в правилността на експертното заключение, в които са посочени и други телесни увреждания и възможните механизми на получаването им, поради което съдът не е имал основание да го отхвърли. При това положение, след като въззивната инстанция е извършила всеобхватен анализ на всички доказателствените източници, като е изложила подробни, ясни и убедителни съображения за това, поради какви причини намира установените от първата инстанция факти за потвърдени, а възраженията на подсъдимия за неоснователни, ВКС намира, че липсва каквото и основание да се счита, че вътрешното й убеждение е било опорочено. Не е допуснато нарушение на принципа на чл. 14 от НПК при събирането и оценката на доказателствата по делото. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените основания за възобновяване на наказателното дело – чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, поради което и искането за това следва да бъде оставено без уважение. Останалите твърдения на осъдения К. за наличие на основанията за възобновяване по чл. 422 ал.1 т.1-3 от НПК не следва да бъдат разглеждани, тъй като съгласно чл. 420 ал.1 от НПК искане за възобновяване на тези основания може да направи само окръжният прокурор, но не и осъденото лице. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Е. И. К. за възобновяване на ВНОХД № 73/2010 г. по описа на Окръжен съд – Р. и на НОХД № 348/2009 г. на Районен съд - И., отмяна на постановените по тях въззивно решение и присъда и прекратяване на производството по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.