Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 395

гр. София, 08.05.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април, две хиляди и двадесета година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1090 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. А. А. срещу решение № 149 от 16.12.2019г., постановено по в. гр. дело № 522/2019г. на Варненски апелативен съд, гражданско отделение, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 12 000 лв. до 30 000 лв., съставляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е постановена оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.02.2017г. до окончателното плащане.
Касаторът счита, че обжалваният съдебен акт е необоснован и постановен в нарушение на материалния и процесуалния закони – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли той да бъде отменен и вместо него постановен нов, с който да му бъде присъден справедливия според него размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт, възлизащ на 30 000 лв.. Претендира съдебно-деловодните разноски пред касационната инстанция.
В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, преформулирани от касационната инстанция съобразно правомощията й по т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: 1. Следва ли в мотивите на въззивното решение да има собствени фактически и правни изводи на въззивния съд и да бъдат обсъждани всички приети по делото доказателства, всички доводи и възраженията на страните в първоинстанционното и въззивното производство, и ако това не е сторено налице ли е порок на въззивното решение и какъв?, по който сочи разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о.; решение № 10/01.02.2012г. по гр.д.№130/2011г. на І г.о.; решение № 110/12.04.2010г. по гр.д.№4617/2008г. на ІV г.о.; решение № 14/03.08.2012г. по гр.д.№217/2010г. на І г.о.; решение № 796/02.02.2010г. по гр.д. № 1660/2009г. на І г.о.; решение № 69/20.03.2014г. по гр.д.№6690/2013г. на І г.о.; решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ІІ т.о.; решение № 157/08.11.2011г. по т.д.№823/2010г. на ІІ т.о.; решение № 815/15.02.2011г. по гр.д.№1713/2009г.; решение № 59/14.04.2015г. по гр.д.№4190/2014г. на ІV г.о.; решение № 289/01.10.2013г. по гр.д.№1331/2012г. на ІV г.о. и др. и 2. Какви са критериите при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди при квалифицирания деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и следва ли те да бъдат посочени в мотивите на решението с оглед обосноваване на присъждания размер на обезщетението?, по който поддържа разрешаването му в противоречие със следната практика на ВКС: решение № 6/30.01.2014г. по т.д.№2008/213г. на ІІ т.о.; решение № 24/25.06.2013г. по т.д.№767/2011г. на ІІ т.о.; решение № 151/12.11.2013г. по т.д.№486/2012г. на ІІ т.о.; решение № 104/25.07.2014г. по т.д.№2998/2013г. на І т.о.; решение № 28/09.04.2014г. по т.д.№1948/2013г. на ІІ т.о.; решение № 88/09.07.2012г. по т.д.№1015/2011г. на ІІ т.о.; ППВС № 4/23.12.1968г.; ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС; решение № 532/24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г.; решение № 377/22.06.2010г. по гр.д.№1381/2009г.; решение № 153/10.05.2012г. по гр.д.498/2011г. на ІV г.о.; решение № 187/13.06.2012г. по гр.д.№1215/2011г. на ІІІ г.о.; решение № 31/25.03.2014г. по т.д.№1203/2013г. на ІІ т.о.; решение №151/12.11.2013г. по т.д.№486/2012г. на ІІ т.о.; решение № 73/27.05.2014г. по т.д. №3343/2013г. на ІІ т.о.; решение № 104/25.07.2014г. по т.д.№2998/2013г. на І т.о.; решение № 140/24.07.2013г. по гр.д.№1328/2012г. на ІІІ г.о. и др.. Навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, изразяваща се в пълно противоречие на определения стойностен размер на обезщетението за неимуществени вреди с конкретно установените по делото правнорелевантни факти, които са декларативно изброени, без да са подлагани на критичен анализ в тяхната съвкупност и взаимовръзка, което на практика означава липса на мотиви относно начина на формиране на вътрешното убеждение на съда по справедливия размер на претендираното обезщетение.
Ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на Република България, не подава отговор.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с цена над 5 000лв., т.е. тя е допустима.
Не са осъществени релевираните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси.
Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Поставените два правни въпроса, посочени по-горе, удовлетворяват общото основание за допускане на касационния контрол, но не и соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС.
По първия въпрос практиката на съдилищата досежно правомощията на въззивната инстанция по ГПК от 2007г., вкл. досежно мотивирането на въззивното решение при потвърждаване на първоинстанционния акт, е уеднаквена с ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество постановени след приемането му решения на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 261/10.02.2020г. по гр. д. № 758/2019г. на ІV г.о.; решение № 310/08.01.2019г. по гр. д. № 915/2018г. на ІV г.о.; решение № 271/08.02.2017г. по гр. д. № 1368/2016г. на ІV г.о.; решение № 270/19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на IV г.о., решение № 420/16.02.2016г. по гр. д. № 1633/2015г. на IV г.о., решение № 382/21.01.2016г. по гр. д. № 2056/2015г. на IV г.о.; решение № 63/17.07.2015г. по търг.д. № 674/2014г. на II т.о.; решение № 22/29.06.2017г. по гр. д. № 2113/2016г. на I г.о. и много други). Според нея въззивната инстанция, независимо дали при мотивиране на съдебния акт препраща към съображенията на първоинстанционното решение, е задължена да анализира всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, съблюдавайки ограниченията по чл. 269 ГПК, събрани пред нея и пред първата инстанция, относимите доводи и възражения, направени от страните, при съблюдаване на преклузивните срокове. Мотивите на въззивното решение следва да съдържат аргументация кои относими факти са приети за установени и кои са останали недоказани, чрез анализ на приетите доказателства, съотнесени с конкретните твърдения на страните. В рамките, очертани от въззивната жалба, въззивният съд следва да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото относими и допустими доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това, свои обосновани фактически констатации, като посочи кои обстоятелства приема за установени по делото, а също и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните възражения и доводи.
Въззивният съд по настоящия спор по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, в съответствие с горепосочената практика на ВКС, вкл. задължителните разрешения на ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, е разгледал изчерпателно наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение досежно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от процесното незаконно обвинение в престъпление, като е изложил подробни свои фактически и правни мотиви като втора инстанция по съществото на спора, след съвкупна преценка на всички приети доказателства, основана на подробен анализ и синтез на установените правнорелевантни факти. Изложил е и допълнителни правни съображения защо счита, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за процесните неимуществени вреди следва да бъде намалено от 15 000 лв. на 12 000 лв., чрез съпоставяне на установените в процеса на доказване правнорелевантни факти и твърдяните от ищеца вреди, след задълбочен анализ на приетите доказателства и особено на множеството свидетелски показания, в една част кредитирани, в друга – не, при излагане на подробни съображения за това (напр. показанията на свидетелите А., М. и К. относно подаването на оставката на ищеца като президент на местния спортен клуб по борба и относно снето доверие от съпартийците на ищеца, които не го били подкрепили в кметската надпревара при местните избори за кмет на [населено място], които не са кредитирани в тези им части, тъй като или не са подкрепени от други доказателства в процеса или са опровергани от такива).
Вторият правен въпрос, свързан с приложението на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и с критериите, изведени от него, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от квалифицирания деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, също е разрешен от Варненски апелативен съд в съответствие с безпротиворечивата практика на ВКС, обективирана в задължителните за съдилищата ППВС № 4/23.12.1968г., т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005г. по т.гр.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в решения на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. цитираните от касатора.
Както е разяснено в ППВС № 4/1968г. и в множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а изисква преценка на всички конкретни за случая, обективно настъпили обстоятелства, обусловили претендираните неимуществени вреди, които следва да бъдат посочвани в мотивите към съдебните решения, като бъде оценено и обсъдено и значението им за присъждания размер на неимуществените вреди. В случаите, при които се определя обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ, следва да се съобразяват и указанията в т. 11 ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, а също и установените в съдебната практиката факти и обстоятелства от значение за определяне на обезщетението, каквито са конкретната личност на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на наказателното производство върху личния, обществения и професионалния живот, причиняването на здравословни вреди.
За да определи обезщетението за процесните неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 219, ал. 3 вр. с ал. 2 вр. с ал. 1 вр. с 26, ал. 1 НК (неполагане на достатъчно грижи за управлението и стопанисването на поверено имущество в качеството му на заместник – кмет на [община] – целеви средства от резерва за непредвидени и неотложни разходи по чл. 1, ал. 2, т. 4.2 ЗДБ за 2009г. за предотвратяване, овладяване и преодоляване на последствия от бедствия, предоставени от Междуведомствена комисия за възстановяване и подпомагане към МС, отпуснати на [община] за ремонт и възстановяване на конкретни обекти, и неупражнен контрол върху работата на две търговски дружества, от което длъжностно престъпление, извършено в условията на продължавано престъпление с други съучастници, са последвали значителни щети в размер на 87 680. 65 лв.), въззивният съд е взел впредвид характера и интензивността на болките и страданията на ищеца: затварянето в себе си и особено тревогата и стреса от възможността да бъде наложено ефективно наказание „лишаване от свобода“ и с оглед предвидената възможност за налагане на наказание „лишаване от право да заема определена държавна или обществена длъжност“ поради изпълняваната длъжност „заместник – кмет“; ефекта на наложената мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на РБ“ за периода: 11.05.2011г.-28.11.2013г. и установените 5 откази за пътувания в чужбина с ръководения местен спортен клуб по борба, отразили се неблагоприятно на преживяванията му; продължителността на наказателното производство - 5г., 10м. и 12 дни, при съобразяване с неоснователността на възражението на ответника за съпричиняване по чл. 5 ЗОДОВ; тежестта на повдигнатото обвинение, което е за престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 2 до 8 години; наложената най – лека мярка за неотклонение „подписка“; медийното отразяване на наказателния процес, отразило се негативно на самочувствието и достойнството на ищеца в личен и професионален план; чистото съдебно минало и обстоятелството, че въпреки процесното наказателно производство, доверието в професионалните качества на пострадалия не е било загубено, даже напротив – ищецът след повдигане на процесното обвинение на четири пъти е бил назначаван за временно изпълняващ длъжността „кмет на общината“ – три пъти през 2011г. и един път през 2015г., а през 2018г. на местните частични избори, наложили се поради осъждането на дотогавашния кмет с влязла в сила присъда, отново му е било гласувано единодушно от ОбС – Лозница доверието да изпълнява временно кметската длъжност, а впоследствие е получил и 80% подкрепа от съпартийците си, за да се кандидатира за кмет на общината. Съобразявайки по този начин всички конкретни обстоятелства от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, обсъждайки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на съдебното решение, Варненски апелативен съд е определил размерът от 12 000 лв. като справедлив размер, в съответствие със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да бъде подчертано, че освен наличието на подробни фактически и правни мотиви досежно приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, във въззивното решение е посочено, че присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди не съобразява евентуални вреди, които не са установени в настоящото производство поради неприобщаване на цялото наказателно производство от първоинстанционния съд, заради прилагането му към друго дело по ЗОДОВ на друг оправдан подсъдим, при нерелевирани от страните във въззивното производство оплаквания за допуснати процесуални нарушения в тази връзка и липсата на отправени доказателствени искания за приобщаване на цялото наказателно дело.
Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти /явна необоснованост/. Доколкото касаторът не е изложил аргументи за очевидна неправилност, различни от тези, сочени за основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и от изложените обстоятелства за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които в своята съвкупност не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на въззивно решение, не е осъществено основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.
Не е налице и вероятност обжалваният акт да е нищожен или недопустим като основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 149 от 16.12.2019г., постановено по в. гр. дело № 522/2019г. на Варненски апелативен съд, гражданско отделение, в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ:1.


2.