Р Е Ш Е Н И Е № 60160 Гр. София, 25 януари 2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МАРИЯ МИТЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Т. Комов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 144/2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационен протест от Апелативна прокуратура – Велико Търново, касационна жалба от адв. А. Т., повереник на частните обвинители и граждански ищци Г. Н. и Л. Н. и от адв. Г. Г. – защитник на подс. Б. И., против присъда от 12. 10. 2020 год., постановена от Апелативен съд – Велико Търново (ВТАС) по в. н. о. х. д. № 217/2019 год. С протеста, основаващ се на чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, въззивният съдебен акт е атакуван в частта му, с която подс. В. Ц. е призната за невинна и оправдана по обвинението за престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК и в частта, с която подс. И. е оправдан по обвинението да е извършил престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК при условията на независимо съпричинителство с подс. Ц.. Изразено е несъгласие с извода на ВТАС за несъставомерност на деянието на подс. Ц. поради наличие на основанията по чл. 14 от НК. На тази констатация са противопоставени доводи за едностранчив и превратен доказателствен анализ. Твърди се, че е игнорирано обстоятелството, че в копието от книгата за инструктаж, представено в Държавна инспекция по труда (ДИТ), липсва подпис на подс. Ц. в качеството ѝ на лице, извършило инструктажа, не само срещу името на пострадалия С. Н., но и срещу имената на работниците под №№ 142-144. Възразява се срещу извода, че последващото полагане на подпис от страна на Ц. не е непременно свързано със знание от нейна страна, че пострадалият е започнал работа, като се настоява, че това е сторено именно поради немарливо изпълнение на служебните задължения от страна на подсъдимата. Сочи се, че са игнорирани показанията на свид. А. Л., дадени пред предходен състав на първостепенния съд, съгласно които подсъдимата често посещавала базата в [населено място], където работел пострадалият, както и че е подценено обстоятелството, че Ц. е заемала управленска длъжност в дружеството и е била натоварена с провеждането на инструктаж, поради което не е логично да се очаква съществуването на определен ред за уведомяването ѝ за новопостъпили работници. Като аргумент срещу изводите на апелативния съд е изтъкнато и обстоятелството, че двамата подсъдими са съпрузи като с оглед този факт прокурорът счита, че няма как подсъдимата да не е знаела за постъпването на работа на пострадалия. Твърди се, че нарушенията при анализа и оценката на доказателствената съвкупност са довели до неправилно приложение на материалния закон. Направено е искане за отмяна на въззивния съдебен акт в атакуваните му части, както и за изменение на първоинстанционната присъда в частта ѝ относно наказанието, наложено на подс. Ц., като се настоява същото да бъде определено при условията на чл. 55 от НК. С касационната жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци е атакувана въззивната присъда в нейната цялост, като са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Оспорва се констатацията, че подсъдимата не е изпълнила задължението си да проведе инструктаж на пострадалия поради незнанието ѝ, че той е сключил трудов договор. Акцентира се върху ръководните ѝ правомощия, произтичащи от длъжностната характеристика на заместник управител на /дружество/ ЕООД, които освен че я превръщат в годен субект на престъплението по чл. 123 от НК обосновават и извод, че за нея е възникнало задължение за провеждане на първоначален инструктаж на пострадалия и за ежедневен такъв на работното място. Твърди се, че неправилното приложение на закона е последица от неспазване правилата за анализ и оценка на доказателствата. Изразено е несъгласие и с частичното оправдаване на подс. И. за нарушаване на някои от инкриминираните му разпоредби, касаещи осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, с индивидуализация на наказанието му при условията на чл. 55 от НК и с размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди. Направено е искане за отмяна на въззивната присъда в нейната цялост като подсъдимите бъдат признати за виновни по първоначално повдигнатите им обвинения и им бъде наложено справедливо наказание, а предявените граждански искове бъдат уважени в пълен размер. В касационната жалба на защитника на подс. И. също се поддържат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че подсъдимият е осъден по непредявено обвинение, тъй като за разлика от обвинителния акт, в мотивите към присъдата е прието, че деянието е причинено поради незнанието на правилата, гарантиращи здравословни и безопасни условия на труд. В подкрепа на тезата за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила се изтъква вътрешната противоречивост на мотивите относно наличието на съпричиняване от страна на пострадалия. Изразено е несъгласие и с изводите на въззивната инстанция за преодоляване на нарушението по чл. 4 от Протокол № 1 към Конвенцията за правата на човека и основните свободи, като се поддържа, че административно-наказателните производства, водени срещу двамата подсъдими са недопустими, тъй предложенията за възобновяването им са направени след изтичане на сроковете по чл. 74 от ЗАНН и на тези по чл. 420 от НПК. В тази връзка се предлага да не бъдат зачитани решенията на Административен съд – Плевен, с които са отменени наказателните постановления, издадени от ДИТ – Плевен. Сочи се, че въззивният съдебен акт почива на предположения и се оспорват изводите относно момента на постъпване на пострадалия в дружеството, лицето, което му е възложило работата с прикачния инвентар на инкриминираната дата, знанието на подсъдимия, че в този ден той е допуснат до изпълнение на трудовите си задължения. Поддържа се, че констатациите касателно тези обстоятелства са направени при игнориране показанията на свидетелите П. и Л., както и на тези на П. от първоинстанционното съдебно следствие без да се отчита, че последният е заинтересован да прикрие собствената си отговорност за настъпване на съставомерния резултат. Изразено е несъгласие с изводите, че отговорността на подсъдимия следва да бъде ангажирана за неспазване на издадените от него заповеди, тъй като адресатите им са други лица; аналогични доводи са изложени и по отношение признаването му за виновен за нарушаване правилата по безопасност на труда от Закона за здравословни и безопасни условия на труд (ЗЗБУТ), КТ и подзаконовите актове по прилагането им. Ангажирането на гражданската отговорност на подсъдимия е оспорено с доводи за погасяването ѝ по давност и с аргументи, че искът е недопустим, тъй като правното му основание не е по чл. 45 от ЗЗД, а по чл. 200 от Кодекса на труда. Въз основа на тези съображения при условията на алтернативност защитата настоява за отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия или за прекратяване на наказателното производство, за намаляване на наказанието, за прекратяване на производството в гражданската му част или за отхвърляне на исковите претенции като погасени по давност, респ. за намаляване на присъдените обезщетения при отчитане съпричиняване от страна на пострадалия и за намаляване на адвокатския хонорар на повереника до размерите, визирани в Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Намира за основателна жалбата на частните обвинители и граждански ищци и за несъстоятелни доводите, изложени от защитника на подсъдимите. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци поддържа касационната жалба. Настоява за отмяна на въззивния съдебен акт и за постановяване на нов, с който подсъдимите да бъдат признати за виновни по повдигнатите им обвинения, да бъде увеличени размерът на наказанието, наложено на подс. И. и гражданският иск да бъде уважен в цялост. Защитникът на подсъдимите поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Намира протеста и жалбата на частните обвинители и граждански ищци за неоснователни. Пледира за оправдаване на подс. И. и за потвърждаване на оправдателната присъда спрямо подс. Ц.. Подс. Б. И. се солидаризира с аргументите на своя защитник и моли да бъде уважена подадената от него касационна жалба. Подс. В. Ц. изразява съгласие с доводите на защитата и настоява оправдателната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение като обсъди релевираните в протеста и касационните жалби оплаквания, доводите и възраженията на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: По процесуалното развитие на делото: С присъда от 21. 06. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 118/2015 год., Окръжният съд – Плевен е признал подс. Б. С. И. за виновен в това, че на 16. 09. 2010 год. в землището на [населено място], област Плевенска, в местността „Попово дъно“, при условията на независимо съпричинителство с В. В. Ц., като управител на „С. И.” ЕООД, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, свързана с работата със земеделска техника при провеждането на земеделска дейност в областта на земеделието, нарушил задълженията си по: - чл. 127, ал. 1, т. 5, пр. 2 от КТ; - чл. 6, т. 3 от Правила за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в предприятията и дейностите от отрасъл "Земеделие" на Министерство на земеделието и горите; - чл. 3, пр. 2 на Наредба № РД-07-2/16. 12. 2009 год. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд; - чл. 12, ал. 2, т. 1 и т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1 от Наредба №РД-07-2/16. 12. 2009 год. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд; - т. 2 от Заповед № 2/04. 01. 2010 год. на управителя на „С. –И.” ЕООД; - т. 6 от Заповед №1/04. 01. 2010 год. на управителя на „С. – И.” ЕООД, с което по непредпазливост причинил смъртта на С. Г. Н., поради което и на основание чл. 123, ал. 1, пр. 2 и чл.54 от НК го е осъдил на една година и осем месеца лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението за нарушаване на чл. 275 от КТ, чл. 281, ал.2, пр. 1 вр. ал. 1 и ал. 4 от КТ, чл. 277, ал. 1 от КТ и чл. 13, ал. 4 от Наредба № РД-07-2/16. 12. 2009 год. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така наложеното наказание е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 301, ал. 1, т. 7 от НПК съдът е възложил възпитателната работа с подсъдимия на полицейския инспектор по неговото местоживеене. Със същата присъда окръжният съд е признал подс. В. В. Ц. за виновна в това, че на 16. 09. 2010 год. в землището на [населено място], област Плевенска, в местността „Попово дъно“, при условията на независимо съпричинителство с Б. С. И., като заместник- управител на „С. И.” ЕООД, на когото със Заповед №1А/04.01.2010 година и Заповед № 1/04.01.2010 година на Управителя на дружеството е възложено обучение, провеждане на начален инструктаж и инструктаж на работното място на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд на дружеството, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност,представляваща източник на повишена опасност, свързана с работата със земеделска техника при провеждането на земеделска дейност в областта на земеделието, дейност извършвана от „С. – И.” ЕООД, нарушила задълженията си по: - чл. 6, т. 3 от Правила за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в предприятията и дейностите от отрасъл „Земеделие“; - чл. 12, ал. 2 вр. ал. 1 от Наредба № РД-07-2/16. 12. 2009 год. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, с което по непредпазливост причинила смъртта на С. Г. Н., поради което и на основание чл. 123, ал. 1, пр. 2 и чл. 54 от НК я е осъдил на една година и четири месеца лишаване от свобода, като я е признал за невинна и я е оправдал по обвинението за нарушение на чл. 281, ал. 2, пр. 1 и 3 вр. ал. 1 от КТ и на чл. 13, ал. 1 и 2 от Наредба № РД-07-2/16. 12. 2009 год. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така наложеното наказание е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 301, ал. 1, т. 7 от НПК съдът е възложил възпитателната работа с подсъдимата на полицейския инспектор по нейното местоживеене. Подсъдимите са осъдени да заплатят солидарно на гражданските ищци Г. Н. и Л. Н. сумата от по 60 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 16. 09. 2010 год. до окончателното изплащане на главницата, като исковете са отхвърлени за разликата до пълния им предявен размер. В тежест на подсъдимите са възложени направените по делото разноски, държавната такса върху уважените граждански искове и разноските, направени от частните обвинители и граждански ищци за възнаграждение на повереник. Присъдата е проверена по жалба на частните обвинители и граждански ищци с искане подсъдимите да бъдат осъдени и за нарушенията на правилата за безопасност на труда, за които са оправдани от първата инстанция и за уважаване на гражданските искове в пълен размер. Съдебният акт е атакуван и от подсъдимите с искане за цялостното им оправдаване с всички произтичащи от това последици. С решение № 31/22. 05. 2017 год. по в. н. о. х. д. № 253/2016 год., ВТАС е изменил присъдата като на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е намалил наложените наказания – на подс. И. на осем месеца лишаване от свобода, а на подс. Ц. – на 6 месеца. Присъдата е изменена и в гражданската част като е увеличен размерът на обезщетенията за неимуществени вреди на 75 000 лева за всеки от ищците. В останалата част присъдата на ПОС е потвърдена. Пред касационната инстанция е образувано н. д. № 1000/2017 год. на първо наказателно отделение. Проверката е инициирана от подсъдимите с релевирани всички касационни основания, както и от частните обвинители и граждански ищци с оплаквания за наличие на основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, относимо единствено към приложението на чл. 55 от НК, и по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. С решение № 283/02. 01. 2018 год. въззивният съдебен акт е отменен и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ВТАС. При новото разглеждане на делото, образувано под № 3/2018 год., апелативният съд е постановил присъда № 29/12. 02. 2018 год., с която първоинстанционният съдебен акт е отменен в частта му, с която подс. Ц. е призната за виновна по повдигнатото ѝ обвинение и в частта, с която е уважена исковата претенция на родителите на пострадалия срещу нея. Вместо това Ц. е оправдана изцяло по обвинението за престъпление по чл. 123 от НК и предявените срещу нея граждански искове са отхвърлени. Въззивната инстанция е коригирала присъдата на ПОС и в частта ѝ, касаеща подс. И., като същият е признат за виновен в това, че е нарушил чл. 3, пр. 2 от Наредба № РД-07-2/16. 12. 2009 год. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, както и и чл. 13, ал. 4 от същия нормативен акт. Оправдан е по обвинението за нарушение на чл. 127, ал. 1, т. 5, пр. 2 от КТ; чл. 6, т. 3 от Правила за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в предприятията и дейностите от отрасъл "Земеделие" на Министерство на земеделието и горите; чл. 12, ал. 2, т. 1 и т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1 от Наредба № РД-07-2/16. 12. 2009 год. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд; т. 2 от Заповед № 2/04. 01. 2010 год. на управителя на „С. –И.” ЕООД и т. 6 от Заповед №1/04. 01. 2010 год. на управителя на „С. – И.” ЕООД. И. е оправдан и по обвинението да е извършил деянието при условията на независимо съпричинителство с подс. Ц.. Наказанието му е индивидуализирано при условията на чл. 55 от НК на осем месеца лишаване от свобода. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. С решение № 74/25. 06. 2019 год. по н. д. № 259/2019 год. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение е отменил въззивната присъда и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на ВТАС. С присъда от 12. 10. 2020 год., постановена по в. н. о. х. д. № 217/2019 год., апелативният съд е отменил първоинстанционния съдебен акт в частта, касаеща подс. Ц., като я е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 123 от НК и е отхвърлил предявените против нея граждански искове. Присъдата е изменена в частта досежно подс. И., който е оправдан по обвинението да е извършил деянието при условията на независимо съпричинителство с подс. Ц., а наказанието му е индивидуализирано на осем месеца лишаване от свобода при условията на чл. 55 от НК. В останалата част присъдата на ПОС е потвърдена. По предварителните въпроси: Предвид преюдициалното им значение най-напред следва да бъде даден отговор на възраженията за нарушение на принципа non bis in idem. Този проблем е бил поставен на вниманието на всички състави от долу стоящите инстанции и е намерил законосъобразното си разрешение едва при третото разглеждане на делото от апелативния съд. По повод инкриминираните събития подс. И. е бил санкциониран по административен ред с наказателно постановление (НП) № 15-500596/28. 01. 2011 год., издадено от Директора на Дирекция „Инспекция по труда“, [населено място], а подс. Ц. – с НП № 15-500701/28. 01. 2011 год., издадено от същия административно-наказващ орган. С определение от 17. 09. 2019 год. съставът на ВТАС е спрял наказателното производство по в. н. о. х. д. № 217/2019 год., след влизане в сила на което наблюдаващият прокурор е упражнил правомощията си по чл. 72, ал. 1 от ЗАНН и е сезирал Административен съд – Плевен с искане за възобновяване на двете административно-наказателни производства на основание чл. 70, б. „Д“ от ЗАНН. С решение № 120/17. 02. 2020 год. по к. а. д. № 55/2020 год. съдът е възобновил административно-наказателното производство, приключило с влязло в сила НП № 15-1500701/28.01.2011 год., отменил е наказателното постановление и е прекратил административно-наказателното производство, образувано със съставянето на акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № 15-1500701/30. 09. 2010 год. а с решение № 172/02. 03. 2020 год. по к. а. д. № 65/2020 год. е било възобновено административно-наказателното производство, приключило с влязло в сила НП № 15-1500596/28.01.2011 год., наказателното постановление е било отменено, а административно-наказателното производство, образувано със съставянето на АУАН № 15-1500596/30. 09. 2010 год., е било прекратено. Защитата неоснователно поддържа, че двете производства пред Административен съд – Плевен са недопустими, тъй като предложенията за възобновяване на административно-наказателните производства са направени извън сроковете по ЗАНН, респ. извън тези по глава тридесет и трета от НПК. Преди всичко следва да се подчертае, че в чл. 71 от ЗАНН не е предвиден преклузивен срок, в който следва да бъде направено предложението за възобновяване на административно-наказателното производство на основание чл. 70, б. „д“ от ЗАНН. Не се касае за законодателен пропуск, който налага правоприлагане по аналогия, а за целенасочено разрешение, което отчита спецификите на установените в чл. 70 от ЗАНН основания за възобновяване на административно-наказателното производство. Докато тези по чл. 70, б. „а“ – „г“ от ЗАНН визират пороци, които се отнасят само и единствено до процедурата по установяване и наказване на административни нарушения, това по чл. 70, б. „д“ от ЗАНН има за цел да отстрани нарушение на правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. То е функция от едновременното наличие на приключило административно-наказателно производство с наказателен характер по смисъла на чл. 6 от Конвенцията и на висящ наказателен процес, воден за същото деяние срещу същото лице. Именно поради това срокът, в който следва да бъде направено предложение за възобновяване на административно-наказателното производство, е установен в чл. 24, ал. 4 от НПК. Той е едномесечен и започва да тече от спиране на наказателното производство на основание чл. 25, ал. 1, т. 5 от НПК, като прегледът на материалите по делото показва, че той е спазен. На следващо място следва да се припомни, че решенията на Плевенския административен съд по к. а. д. № 55/2020 год. и по к. а. д. № 65/2020 год. са влезли в сила и нито в ЗАНН, нито в НПК са предвидени правомощия на друг съдебен орган, в това число и на касационната инстанция по наказателни дела да ревизира приетото в тях относно наличието или липсата на основания за възобновяване на административно-наказателното производство. Ето защо поначало не съществува процесуална възможност да бъде удовлетворено искането на защитата настоящият съдебен състав „да не зачете действието“ на решенията на административния съд за възобновяване на административно-наказателните производства, водени срещу подсъдимите. Несподеляеми са и доводите за незаконосъобразен отказ на въззивната инстанция да прекрати наказателното производство съобразно задължителните указания на Тълкувателно решение № 3/2015 год. на ОСНК. Същото е постановено при отсъствието на нормативна уредба в процесуалния закон, която да регламентира реда за отстраняване на нарушенията на чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към Конвенцията. Към момента на разглеждане на делото от третия поред въззивен състав такава вече е налице – ЗИДНПК, обн. ДВ, бр. 63/2017 год. Позоваването на по-благоприятния закон от страна на защитата е некоректно. Разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НК намира приложение само когато след извършване на деянието са последвали различни закони с материално-правен характер. Когато е изменен процесуалният закон, по силата на чл. 3 от НПК той се прилага към неприключилите наказателни производства, освен ако в преходните и заключителните разпоредби не е предвидено друго. В ЗИДНПК, обн. ДВ, бр. 63/2017 год. отсъства разпоредба, която да изключва приложението на чл. 25, ал. 1, т. 5 от НПК в заварените случаи. Освен това чл. 2, ал. 2 от НК има предвид изменение в наказателния закон, докато съгласно чл. 124, ал. 1 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) тълкувателните решения са насочени към преодоляване на противоречива или неправилна практика. Тълкувателната дейност на ОСНК не е нормотворческа. С постановените по реда на глава четвърта, раздел десети от ЗСВ тълкувателни актове не се създават правни норми, нито се подменят или изменят съществуващите такива (в този смисъл е Р. № 84/2016 год. по н. д. № 269/2016 год. на ІІ н. о.). Този извод не се променя от обстоятелството, че съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Да се приеме обратното би означавало да бъде допуснато грубо нарушение на принципа за разделение на властите. С оглед изложеното няма основания за отмяна на въззивната присъда и за прекратяване на наказателното производство. По фактите: Предвид обстоятелството, че производството пред касационната инстанция е трето по ред и попада в хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, настоящият съдебен състав след проведено съдебно следствие извърши собствен анализ на събраните на досъдебното производство и в съдебната фаза гласни и писмени доказателства и доказателствени средства и прие за установено от фактическа страна следното: Подсъдимите Б. И. и В. Ц. са съпрузи. Двамата са крупни земеделски производители, чиято дейност е концентрирана в Плевенска област и по-специално в [населено място] и околностите му. Дейността си двамата осъществявали посредством редица търговски дружества, едно от които е „С. И.“ ЕООД. Негов управител и едноличен собственик на капитала от създаването му и към м. септември 2010 год. бил подс. И.. Съпругата му изпълнявала длъжността заместник-управител съгласно трудов договор № 3/19. 08. 2002 год. Производствената база на дружеството се намирала в [населено място], а за работниците бил организиран служебен превоз до нея със специален автобус. В изпълнение на задълженията си, произтичащи от КТ и ЗЗБУТ, подс. И. утвърдил Правила за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в „С. И.“ ЕООД, които почти дословно възпроизвеждали Правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в предприятията и дейностите от отрасъл „Земеделие“ на Министерство на земеделието и горите, утвърдени със заповед на министъра на земеделието РД-09-148 (обн. ДВ, бр. 23/01. 03. 2002 год.). Въведени били и специфични изисквания за безопасна работа с трактори и самоходна техника, както и такива за безрисково използване на прикачна селскостопанска техника за предсеитбена обработка (култиватори и компактори). В тях наред с техническото описание на машините и съставните им части били регламентирани общите мерки за безопасност, прикачването им към трактор, транспортирането им, привеждането им от транспортно в работно положение и обратно. Указано било, че е недопустимо спирането и оставянето на трактора под наклон, както и че правилното положение на култиватора и компактора се определя, когато те са поставени на хоризонтална повърхност. Изрично било забранено да се стои в зоната на действие на работните органи на компактора. Наред с това в началото на 2010 год. И. издал три заповеди, регламентиращи видовете инструктаж на работниците в дружеството, обучението им по здравословни и безопасни условия на труд и лицата, натоварени с тези дейности. Съгласно Заповед № 1/04. 01. 2010 год. в дружеството се провеждали начален, периодичен, ежедневен и извънреден инструктаж, както и такъв на работното място. Началният инструктаж бил адресиран към новопостъпили работници, независимо от срока на договора им. Провеждал се в деня на постъпване на работа по утвърдена програма и следвало да бъде регистриран в нарочна книга за начален инструктаж съгласно приложение № 1 към Наредба РД-07-2/16.12. 2009 год., а на работника да бъде издадена служебна бележка съгласно приложение № 1 към цитирания нормативен акт. Преди възлагане на самостоятелна работа следвало да бъде проведен и инструктаж на работното място, който приключвал след като ръководителят, разрешаващ самостоятелна работа, се убеди, че работещият познава правилата за безопасност, отнасящи се до извършваната от него дейност. Допускането на инструктирания работник се удостоверявало с подпис на ръководителя в книгата за инструктаж. Когато работата била свързана с използване, обслужване и поддържане на машини и други технически съоръжения освен инструктаж на работното място следвало да бъде организирано и обучение по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. В този случай работниците следвало да бъдат допускани до самостоятелна работа само след успешно положен изпит, а успешното преминаване на курса за обучение следвало да бъде удостоверено чрез съставяне на нарочен протокол. Предвидена била продължителност на началния инструктаж от един работен ден, а на този на работното място – два работни дни. В т. 6 от заповедта изрично било записано, че не се допускат на работа лица, които не са обучени и инструктирани. Началният инструктаж и този на работното място били възложени на подс. Ц., а останалите – на свидетелките М. Б. и Т. П.. Съгласно Заповед № 1а/04. 01. 2010 год. новопостъпилите оператори на селскостопански машини – трактористи и комбайнери следвало да преминат обучение и да положат изпит по правилата за здравословни и безопасни условия на труд. Регламентирана била продължителност на обучението от три работни дни, а изпитът се провеждал чрез събеседване два дни след приключване на обучението. Сред темите на обучението били изисквания за работа, регламентирани в работните инструкции, редът за обслужване на машини и съоръжения, правила за безопасност при работа, опасни моменти и аварии в работата. За обучаващи лица подс. И. определил съпругата си и свидетелките Б. и П.. Със Заповед № 2/04. 01. 2010 год. било регламентирано ежегодно обучение с продължителност шест учебни часа на работници, чиито служебни задължения включвали работа с използване, поддържане и обслужване на машини и съоръжения, за които се изисква правоспособност. В т. 2 била предвидена забрана за допускане до работа на работник, който не притежава необходимите знания и умения и не е инструктиран по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. С цел своевременното провеждане на първоначалния инструктаж и обучението по безопасност на труда на новопостъпилите работници в дружеството била утвърдена практика подс. Ц. да бъде уведомявана за всеки нов трудов договор след подписването му. Това следвало да бъде сторено от служителя, отговарящ за човешките ресурси и личния състав във фирмата – свид. А. Л.. В края на лятото на 2010 год. пострадалият С. Н. останал без работа. По същото време баща му, свид. Г. Н., който работел в „С. И.“ ЕООД, разбрал, че в дружеството има свободно работно място за тракторист. Споделил за това със сина си по време на семейно празненство в първите дни на септември и на 03. 09. 2010 год. двамата заедно отишли в базата на дружеството в [населено място]. Там С. Н. се разбрал с подсъдимия да започне работа веднага, а трудовият му договор да бъде оформен след представяне на необходимите документи. В същия смисъл била и резолюцията, поставена от И. върху писмената молба на пострадалия за назначаването му на работа. Въпреки че С. Н. не предал на свид. А. Л. изискуемите документи и формално трудов договор не бил сключен, за времето от 03. 09. 2010 год. до 16. 09. 2010 год. пострадалият пътувал ежедневно до базата в [населено място] и изпълнявал възложените му задачи. За целия този период не му бил проведен инструктаж по безопасност на труда; не преминал и през необходимото обучение, тъй като свид. Л. не уведомила подсъдимата за това, че в дружеството има нов работник. След като пострадалият многократно обещавал, че ще донесе всички документи, на 16. 09. 2010 год. подсъдимият подписал бланка за трудов договор, в която били попълнени данните на С. Н. в качеството му на работник. След това И. указал на свид. И. Л. да подаде уведомление до НАП по реда на чл. 62, ал. 4 от КТ. След тези действия подсъдимият разпределил работата за деня и разпоредил С. Н. да извърши предсеитбена подготовка на нива, находяща се в местността „Попово дъно“ в землището на [населено място]. Нареждането му било предадено на пострадалия от свид. И. П. – отговорник на механизаторите в „С. И.“ ЕООД. За изпълнение на възложената му задача С. Н. прикачил към зачисления му колесен трактор „Ню Х.“, модел ТN 80F комбинирана машина за предсеитбена подготовка (компактор) „Gaspardo“, модел „Granchio 600“. Съставните части на компактора били брана-култиватор, носеща рамка и задвижващ хидравличен механизъм. Работното устройство било от три секции – неподвижна средна и подвижни лява и дясна. Последните две секции имали две положения – транспортно (вертикално) и работно (хоризонтално). Привеждането на компактора в работно положение се извършвало чрез следните операции: - поставянето му на хоризонтална повърхност; - управляване чрез лост на хидропредавателя на трактора на спускането или повдигането на колелата на машината; - променяне на колея на машината чрез лост на рамата; - спускане и повдигане отново в транспортно положение на задните колела на машината; - поставяне на лоста в противоположно положение с цел задвижване на страничните секции; - издърпване на въжето, за да се освободят заключващите устройства; - задържане на въжето опънато и задействане на лоста на хидропредавателя за сгъване и разгъване на страничните секции; - пускане на въжето след като обсега на действие на ключалката се подмине, - спускане на страничните секции до хоризонтално положение и повдигане на задните колела, докато компакторът заеме положение за работа. Преди да тръгне към парцела, който следвало да обработва, пострадалият прегледал трактора и прикачния инвентар, но не установил повреди и неизправности. В действителност комбинираната машина за предсеитбена обработка на почвата била технически неизправна. Оста на носещия възел на механизма за спускане на лявата секция била силно износена и пластично деформирана с пукнатини. В същото време не била фиксирана в аксиално направление по технически правилния начин – с два тръбни пружиниращи щифта. Вместо това на единия отвор на оста имало поставен фиксиращ болт М8, който не бил осигурен срещу саморазвиване. Другият отвор на оста бил свободен. Наред с това липсвала лагерна втулка със сферична повърхност, която трябвало да бъде монтирана в отвора на стъблото на хидравличния цилиндър на лявата секция. Всичко това довело до хлабина в шарнирното звено на буталния прът. Около 16.30 часа С. Н. достигнал до местността „Попово дъно“ и навлязъл в парцела, който следвало да обработва. Въпреки че теренът бил стръмен и неравен, пострадалият установил машините там под наклон наляво по посока на движението им. Опитът му да разгъне двете подвижни крила на компактора се оказал неуспешен, тъй като вследствие наклона и износването на шарнирната връзка на лявата секция тежестта ѝ натоварила заключващия механизъм и той не могъл да се отвори. За да го задейства, трактористът минал под лявото крило на компактора и с чук нанесъл удари върху рамото на механичната ключалка. По този начин успял да я освободи, но при наличието на хлабината в шарнирното звено на буталния прът лявата секция на прикачния инвентар започнала свободна частична ротация вместо да остане във вертикално положение. Това довело до голямо натоварване на силно износената и напукана ос на механизма за спускане на лявата секция. Детайлът се скъсал, секцията започнала свободно падане с нарастваща скорост и тъй като пострадалият се намирал в опасната зона под нея, бил затиснат без възможност да излезе извън обсега ѝ. При притискането на пострадалия от тежащото 1 100 килограма ляво крило на компактора му били причинени оток на мозъка и белите дробове, двустранно счупване на ребра, подкожни кръвоизливи по тялото и мишниците, разкъсно-контузна рана с охлузвания по дясната ръка. Смъртта му настъпила бързо вследствие механичната асфикция – последица от притискането на снагата и запушването на дихателните отвори. По същото време в близост се намирал друг работник на „С. И.“ ЕООД – свид. Г. Л., на когото направило впечатление, че тракторът и компакторът на пострадалия стоят дълго време на едно място. След като не успял да се свърже със С. Н. по мобилния телефон, свид. Л. отишъл да провери какво става. Там възприел затиснатия от крилото на компактора и вече починал пострадал и се обадил на свид. Т. П.. За злополуката били уведомени и свидетелите И. М. и К. Ф. – служители на РУ на МВР – Долна Митрополия. В 20:07:30 часа на същия ден свид. И. Л. подал по електронен път уведомление до НАП за сключен трудов договор между „С. И.“ ЕООД и пострадалия Н.. Във връзка с настъпилата трудова злополука започнала проверка от Дирекция „Инспекция по труда“. На ангажираните с нея свидетели Ж. Б., М. А. и С. З. било представено заверено копие от книгата за инструктаж на работниците, в което под № 148 фигурирало името на пострадалия, като впоследствие по експертен път било установено, че ръкописният текст в тази графа е изпълнен от свид. И. Л.. Не била попълнена графата за датата на провеждане на инструктажа, не били положени и подписи от инструктирания и от лицето, извършило инструктажа. В по-късен момент към доказателствената съвкупност бил приобщен и оригиналът на книгата за инструктаж, като в него в графата „Подпис на лицето, извършило инструктажа“ бил положен такъв от подс. Ц.. По доказателствата: Приетата от ВКС фактическа обстановка не се различава съществено от описаната в мотивите на проверяваната присъда. Тя само детайлизира част от правно значимите обстоятелства. Основните спорни въпроси по делото касаят момента, в който С. Н. е започнал работа в „С. И.“ ЕООД, уведомяването на подс. Ц. за постъпването му с оглед инструктирането му по безопасност на труда съобразно изискванията на КТ, ЗЗБУТ и вътрешните актове, уреждащи тази материя, провеждането на инструктажа и лицето, възложило му работа на инкриминираната дата. Настоящият съдебен състав не намери основания, изводими от доказателствата по делото, да ревизира извода на ВТАС относно момента на постъпване на работа на С. Н.. В основата му правилно са поставени на първо място показанията на свидетелите Е. Н., Г. Н., Л. Н. и Б. Н. – съпруга, родители и брат на пострадалия. И четиримата без колебание са заявили пред първостепенния съд, че разговорът между С. Н. и баща му за наличие на свободно работно място в „С. И.“ ЕООД се е провел по време на семейно събиране в първите два дни от м. септември и още на 03. 09. 2010 год. пострадалият придружил баща си до базата в [населено място], където разговарял с подс. И. и след съгласието на последния започнал да изпълнява трудовите си задължения като механизатор във фирмата му. Обстоятелството, че свид. Е. Н. е съпруга на пострадалия и поради това е споделяла едно домакинство с него, ѝ е позволило ежедневно да възприема кога той излиза от семейното жилище, кога се прибира и колко време отсъства, а фактът, че свид. Г. Н. е работил при същия работодател, макар и на друга длъжност и на друго работно място, е обусловил възприятията му за това, че от 03. 09. 2010 год. синът му всяка сутрин го придружава до базата в К., ползвайки служебния автобус за придвижването си. От своя страна свид. Б. Н. е свързал знанието си за коментирания факт с обстоятелството, че за времето от 03. 09. 2010 год. до деня на инцидента почти всяка сутрин засичал брат си на спирката, докато последният чакал служебния транспорт. Макар да са значително по-схематични, показанията на свид. Л. Н. също потвърждават, че първият работен ден на сина ѝ е бил не на 16. 09. 2010 год., а значително по-рано – на 03. 09. 2010 год. В тази им част те са източник на производни доказателства, доколкото пресъздават разказаното ѝ от нейната снаха, поради което служат за проверка на достоверността на твърденията на Е. Н.. Следва да се отбележи, че само по себе си наличието на близки родствени отношения на четиримата свидетели със С. Н. и помежду им не дава основание за извод, че те са предубедени или заинтересовани и депозират недостоверни показания във вреда на подсъдимите. Всички те коректно са посочили при разпитите им само онези факти, които са възприели лично и непосредствено или които са им станали известни от самия пострадал и същевременно изрично са заявили за кои обстоятелства нямат информация. Така Е. Н. е подчертала, че не може да каже дали съпругът ѝ е бил инструктиран или не, защото не е разговаряла с него за това; пак тя добросъвестно е признала, че в рамките на месец след инцидента е получила парично обезщетение от подсъдимите в размер на над 30 000 лева. От своя страна Л. Н. е посочила, че не знае подробности за естеството на работата, която е започнал синът ѝ, защото не го е виждала в периода от 02. 09. 2010 год. до смъртта му, а свид. Б. Н. е заявил, че не може със сигурност да каже дали брат му е бил запознат с начина на работа със зачисления му трактор, а само предполага това. В изпълнение на задължението си за обективност, всестранност и пълнота на изследването касационната инстанция потърси потвърждение на разказаното от четиримата свидетели в други доказателствени източници. Косвено доказателство в тази насока може да бъде открито в показанията на Г. Л., И. П. (на досъдебното производство и пред друг състав на първостепенния съд, приобщени по реда на чл. 281 от НПК), А. Л., Т. П. (депозирани по н. о. х. д. № 710/2012 год.) и Р. П., които са били служители на „С. И.“ ЕООД. Действително никой от тях не е бил в състояние да конкретизира какви задачи са възлагани на С. Н. в този период, но това е обяснимо не само предвид отдалечеността на възприятията им във времето, но и с оглед ангажираността на свидетелите с изпълнение на собствените им задължения. Ето защо тази непълнота не се отразява на извода, че те пресъздават вярно събитията, интересуващи процеса. В същото време всички посочени лица са категорични, че в инкриминирания период пострадалият е ползвал служебния транспорт и е пребивавал в базата в [населено място]. Особено показателно в тази насока е посоченото от свид. Л. пред касационната инстанция, че лица, които не са работници или служители на фирмата, не могат да ползват служебния микробус. Най-сетне, като косвено доказателство в подкрепа на извода, че С. Н. е започнал работа в „С. И.“ ЕООД още на 03. 09. 2010 год. следва да бъде третирана справката от НОИ с изх. № 7783/2021 год., изискана от касационната инстанция, доколкото удостовереното с нея отсъствие на трудови договори с други работодатели в периода от началото на м. септември до инкриминираната дата индицира на липса на юридически пречки С. Н. да започне работа още в този по-ранен момент. Разбира се, изискването за обективност налага да се отбележи, че в показанията си по н. о. х. д. № 710/2012 год., които са били надлежно приобщени към доказателствената съвкупност, свид. П. е заявил, че въпреки присъствието му в базата в предходните дни С. Н. е започнал работа на 16. 09. 2010 год. Досежно това обстоятелство твърденията му следва да бъдат преценени като неубедителни и несъответни на истината, защото остават изолирани и неподкрепени от други доказателства по делото. Касационната инстанция се солидаризира и с изводите на ВТАС, че подсъдимата Ц. не е била уведомена за постъпването на пострадалия С. Н. на работа. Значими за тази констатация са показанията на свидетелите А. Л., И. Л. и Т. П., депозирани пред настоящия съдебен състав, съгласно които в „С. И.“ ЕООД е била утвърдена практика за информиране на подсъдимата за всеки новопостъпил работник, за да може тя да предприеме необходимите действия по инструктирането му съобразно приетата в дружеството програма. Вярно е, че съществува известно разминаване между тримата относно лицето, което е следвало да подаде тази информация към Ц., доколкото А. Л. твърди, че само тя я е уведомявала, според И. Л. това е ставало от всеки служител в счетоводството и дори понякога от подс. И., а съгласно разказаното от Т. П. уведомяването се извършвало от служител в отдел „ТРЗ“ или „Личен състав“. Тези несъответствия обаче не могат да бъдат преценени като съществени и не дискредитират коментираните показания, защото са по-скоро терминологични. В същото време и тримата по категоричен начин обвързват информирането на подсъдимата за назначаването на нов работник с подписването на трудов договор и на длъжностна характеристика от страните по трудовото правоотношение, а както вече беше посочено, макар пострадалият фактически да е престирал работната си сила в периода 03. – 16. 09. 2010 год. формално трудов договор с него не е бил сключен, защото не е донесъл всички необходими документи. Наред с това отсъстват каквито и да било доказателства, че въпреки така установения ред Ц. е била информирана от лице, различно от свид. Л., или че сама е узнала за приемането на работа на пострадалия. Обстоятелството, изтъкнато в протеста, че подсъдимата е заемала ръководна длъжност не е достатъчно да се приеме, че е знаела за постъпването на работа на С. Н., защото съгласно обсъжданите показания на свидетелите И. Л. и А. Л. трудовият договор се е подписвал от подс. Б. И. в качеството му на управител и едноличен собственик на капитала на дружеството. Изводът за незнанието на подсъдимата за назначаването на пострадалия не може да бъде оборен посредством заявеното от свид. И. П. пред настоящата инстанция, че по принцип Ц. е идвала в производствената база на дружеството през ден или два, защото в същото време свидетелят не е в състояние да посочи дали в инкриминирания период тя е посещавала обекта и с каква цел и колко време е престояла там. В показанията му не се съдържат данни подсъдимата да се е срещала с пострадалия по време на тези евентуални посещения и това е логично не само предвид заетата от П. позиция, че С. Н. е започнал работа в деня на инцидента, но и защото поначало задълженията на свидетеля като механизатор са налагали неговото и това на пострадалия отсъствие от базата през по-голямата част от работния ден. Констатация в претендираната от държавното и частно обвинение насока – за знание на подсъдимата, не може да бъде направена и въз основа на показанията А. Л. на л. 95 от прекратеното н. о. х. д. № 710/2012 год. (приобщени по реда на чл. 281 от НПК в съдебно заседание на касационната инстанция) за чести посещения на Ц. в [населено място], защото свидетелката не е конкретизирала какъв смисъл влага в израза „идваше често“. Посоченото от нея пред настоящия съдебен състав, че подсъдимата е ходила в базата в инкриминирания период също не дава основание за корекция на изводите на въззивната инстанция досежно коментираното обстоятелство, тъй като твърденията ѝ не се основават на личните ѝ възприятия, а съдържат предположението, че „…това е дълъг период, не може да не е идвала“. Предвид отдалечеността на инкриминираните събития от разпита им свидетелите И. Л., Т. П. и М. Б. също не са в състояние да предоставят достоверна информация за обсъжданото обстоятелство. Като вътрешно противоречива следва да бъде определена тезата на повереника на частните обвинители, обективирана във второто допълнение към касационната му жалба от 23. 03. 2021 год. и отнасяща се до показанията на И. П. пред разследващ орган на л. 43 и л. 49, т. 2 от ДП. От една страна адв. Т. настоява да бъдат кредитирани твърденията на свидетеля, че пострадалият е бил инструктиран от подсъдимата, за да обоснове, че тя е се е срещала със С. Н. и следователно е знаела за постъпването му на работа, но в същото време излага и доводи за несъстоятелност на противостоящите му аргументи на защитата, основани на същите тези показания, че инструктаж е бил проведен. Според настоящата инстанция в тази им част показанията на свидетеля са недостоверни, а съображенията за това ще бъдат изложени по-нататък при обсъждане на доказателствената съвкупност относно провеждането на инструктаж. Обстоятелството, че в представеното пред Дирекция „Инспекция по труда“ копие от инструктажната книга не е положен подпис на подсъдимата в графа „Подпис на лицето, извършило инструктажа“, докато в оригинала, предаден по-късно на разследващия орган, такъв има, може да бъде коментирано само като косвено доказателство, но то не обосновава еднопосочност на изводите и не е достатъчно да се приеме, че В. Ц. е била информирана за назначаването на пострадалия и въпреки това не е предприела действия по инструктирането му за правилата за безопасност на труда. От една страна, налице са обсъдените по-горе свидетелски показания на А. Л., Т. П. и И. Л. за реда за уведомяване на подсъдимата за новопостъпил работник. От друга страна, по-късното полагане на подписа, насочва единствено към стремеж за прикриване на факта, че пострадалият не е бил инструктиран, но не може да преодолее обстоятелството, че непровеждането на инструктаж може да се дължи както на това, че подсъдимата е неглижирала задълженията, така и на факта, че не е била уведомена за постъпването на нов работник, за да го инструктира. Най-сетне, дори и като се отчита посоченото от свид. Л., че е имало случаи, в които подсъдимият е уведомявал съпругата си за постъпването на нов работник, не може да бъде споделен доводът в касационния протест, обосноваващ знанието на подсъдимата със съпружеската връзка между нея и подс. И.. Тези аргументи на държавното обвинение се основават на недопустимо предположение, което не намира подкрепа в събрания доказателствен материал. Подсъдимите са се възползвали от правото си да откажат да дават обяснения. Не са установени и свидетели, чиито показания да пресъздават проведен разговор между двамата на работното им място или в семейна обстановка за постъпването на С. Н. на работа, а с оглед изтеклия повече от десетгодишен период откриването на такива е практически невъзможно. Въззивната инстанция е дала правилен отговор и на следващия спорен въпрос – относно това дали пострадалият е бил инструктиран за правилата за безопасност на труда и от кого е бил извършен този инструктаж. Упрек към нея може да бъде отправен единствено за становището ѝ, че провеждането на инструктаж може да бъде установено само посредством подписите на работника и инструктиращия, но не и посредством други доказателствени средства. Възприемането на подобна теза би означавало на приетата като доказателство книга за първоначален инструктаж да бъде придадена т. нар. формална доказателствена сила, което би влязло в сериозно противоречие със забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК за доказателства и доказателствени средства, ползващи се с предварително установена сила. В случая освен копието от инструктажната книга, представено пред Дирекция „Инспекция по труда“, [населено място] в рамките на отпочналите административно-наказателни производства, са налице и други доказателствени източници, позволяващи да се приеме, че пострадалият не е бил запознат с правилата за безопасност на труда. За извода, че пострадалият не е бил информиран за правилата за трудова безопасност способстват преди всичко показанията на свид. Г. Н., съгласно които в проведен разговор между двамата синът му споделил, че не му е провеждан инструктаж. Вярно е, че за разлика от Г. Н. другият свидетел, намиращ се в изключително близки отношения с пострадалия – съпругата му Е. Н., не съобщава подобна информация. Това обаче е обяснимо с обстоятелството, че освен баща и син Г. и С. Н. са били и колеги, работели са при един и същ работодател, имали са сходни проблеми в трудовата си дейност, произтичащи от използването на тежки и рискови машини. Тук отново следва да се подчертае, че родствената връзка на свид. Г. Н. с пострадалия не съставлява достатъчно основание да се обсъжда неговата предубеденост или заинтересованост, тъй като заявеното от свидетеля намира косвено потвърждение в показанията на свидетелите А. Л., И. Л. и Т. П. относно установения ред за уведомяване на подс. Ц. за новоназначени работници едва след подписване на трудов договор и на длъжностна характеристика. Същевременно ВКС прецени, че за разлика от показанията на Г. Н., тези на И. П. касателно проведен инструктаж на пострадалия са недостоверни като следва още в началото на анализа да се подчертае, че това не се отразява на извода за правдивостта им в останалата им част. Основание да се отнесе с недоверие към тези твърдения на П. настоящият съдебен състав намери преди всичко в тяхната непоследователност. Докато на досъдебното производство свидетелят е заявил, че С. Н. е бил инструктиран от подс. Ц., в надлежно приобщените към доказателствената съвкупност показания по н. о. х. д. № 710/2012 год. е представил версията за инструктаж от свид. Т. П.. Освен това показанията му пред разследващ орган са непълни и вътрешно противоречиви, доколкото П. не е конкретизирал откъде е получил информацията за проведен от подсъдимата инструктаж; не е уточнил нито кога е проведен този инструктаж, при положение че според собствените му твърдения пострадалият е започнал работа в деня на инцидента, нито как и къде е извършен, при положение че не може да внесе яснота дали на инкриминираната дата подсъдимата изобщо е посещавала базата в [населено място]. Тези несъответствия се открояват още по-ярко, ако бъдат разгледани в светлината на заявеното от свидетеля пред касационната инстанция, че в качеството му на бригадир той не бива уведомен за това дали и кога е проведен инструктаж по безопасност на труда при постъпване на нов работник. Що се отнася до показанията на П. по н. о. х. д. № 710/2010 год., поначало те касаят не първоначалния инструктаж, който е значително по-широкообхватен по съдържание и който е следвало да премине индивидуално пострадалият като новоназначен работник, а ежедневния такъв, насочен към всички механизатори. Изявленията му пред този състав на окръжния съд са опровергани от показанията на свид. Т. П., която категорично отрече пред касационната инстанция да е инструктирала С. Н.. За пълнота трябва да се посочи, че и М. Б., която е едно от лицата, натоварени да провеждат инструктаж, също не свидетелства да е предприемала подобни действия спрямо пострадалия. Отделен е въпросът доколко двете свидетелки поначало са били компетентни да извършват инструктаж по безопасност на труда при положение, че според собствените им показания образованието им не е техническо и не са запознати със спецификите на машините, експлоатирани в дружеството. Показанията на Р. П., Т. М., А. И. и М. Х., на които се позовава защитата, също не опровергават извода, че С. Н. не е преминал изискуемия инструктаж по безопасност на труда. Нито едно от посочените лица не е депозирало твърдения за инструктиране на пострадалия. И тримата свидетелстват за това дали конкретно те са били информирани относно правилата за безопасност на труда като прави впечатление, че заявеното от тях е разнопосочно. Докато свидетелите Х. и И. са съобщили, че при постъпване на работа са преминали през първоначален инструктаж по безопасност на труда, свид. М. е категоричен, че е бил обучаван единствено от свид. Г. Л. относно начина на работа със зачисления му трактор „К.“. Това обстоятелство е потвърдено и от самия Л., като в същото време никой от двамата не сочи, че обучението е включвало и правилата по безопасност на труда и това е логично като се има предвид, че събраните гласни и писмени доказателства не установяват на свид. Л. да е било възложено запознаването на останалите работници с правилата за безопасност. От друга страна в прочетените по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК показания пред разследващ орган и А. И., и Т. М. с категоричност са посочили, че ежедневен инструктаж по безопасност на труда не им е провеждан. Нещо повече от първоначалните показания на свид. М. е видно, че периодично им е била представяна книгата за инструктаж, за да се подпишат в нея, но това не е било обвързано нито с указания за безопасна работа, нито с проверка доколко те са запознати с правилата за това. Изложеното насочва към извод, че подходът към изискванията за безрискова работа в дружеството е бил по-скоро формален, а не към претендираното от защитата заключение за запознаване на С. Н. с изискванията за безопасност. На последно място, но не и по важност, касационната инстанция не намери основания, съдържащи се в доказателствената съвкупност, да приеме довода на защитата, че на инкриминираната дата свид. И. П. без знанието на подс. И. е възложил на пострадалия къде и с какви машини да работи. Представената в жалбата на подсъдимия теза, че той изобщо не е знаел, че пострадалият е започнал работа, не кореспондира със събраните по делото доказателства и по-специално с показанията на свидетелите Г. Н., И. Л., А. Л. и И. П.. Както вече беше посочено, първият от тях не само се е интересувал дали синът му може да почне работа в „С. И.“ ЕООД, но е присъствал и на разговора между него и подс. И. относно естеството на работата и условията, при които ще бъде сключен трудов договор. От своя страна А. Л. е свидетелствала за това, че подсъдимият е поставил резолюция върху молбата на С. Н. за постъпване на работа. Наред с това както в показанията на тази свидетелка, така и в тези на И. Л. се съдържат данни за проведени разговори между тях самите и между всеки от тях с подсъдимия, при които И. наредил да бъде подадено уведомление до НОИ за сключения трудов договор. Преценени в съвкупност всички тези косвени доказателства изграждат единна логическа верига, която води до еднозначен и единствено възможен извод за информираност на подсъдимия, че пострадалият фактически е започнал работа като механизатор. С най-голяма тежест за извода, че подсъдимият е бил наясно с обстоятелството, че пострадалият е започнал да изпълнява трудовите си задължения и е бил на работа на инкриминираната дата са показанията на И. П.. Действително свидетелят е бил бригадир на механизаторите и в качеството му на такъв е отговарял за това кой къде и какви задачи ще изпълнява, но съгласно показанията му от досъдебната фаза, които апелативният съд правилно е кредитирал, на 16. 09. 2010 год. решението кой от механизаторите къде да работи е било взето от подсъдимия и то е включвало и С. Н., а от своя страна свид. П. само е предал на работниците нарежданията на работодателя. Настоящият съдебен състав също намери, че от всички показания на свидетеля, депозирани в различните фази и стадии на наказателния процес, доверие заслужават именно тези пред разследващ орган на л. 43 и л. 49, т. 2, папка 5 от ДП, приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК към доказателствената съвкупност. За извода за достоверността им в обсъжданата част от значение е обстоятелството, че те са депозирани в относително кратък времеви интервал след деянието, когато споменът за инцидента и предхождащите го събития все още е бил ярък. Прави впечатление и последователността, с която свидетелят е твърдял, че задачите на пострадалия за деня са били поставени именно от подсъдимия. Впрочем, и пред първоинстанционния съд, постановил присъдата по н. о. х. д. № 118/2015 год., свидетелят не е отрекъл, че решенията относно задачите на механизаторите са били вземани от подс. И., макар да е внесъл нюанс, че и той самият е участвал в този процес. Наред с това твърденията на П. на досъдебното производство се намират в корелация със заявеното от свид. М. Х. пред първоинстанционния съд, който е работил във фирмата по приблизително по същото време като пострадалия и който е категоричен, че докато е работил като механизатор, задачите за деня са му били поставяни не само от свид. П., но основно от подсъдимия. За така направения извод способстват и показанията на свидетелите А. Л. и Т. П. пред ВКС, съгласно които управленските решения в интересуващия делото период са били вземани от подсъдимия. Със същата насоченост, макар и значително по-колебливи са и показанията на свид. И. Л. от съдебното следствие пред касационната инстанция. Наличието на други доказателства, макар и косвени по своето естество, преодолява забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК осъдителната присъда да се основава само на свидетелски показания пред разследващ орган, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК. На пръв поглед заявеното от свид. П. влиза в противоречие с показанията на свид. Т. М. пред окръжния съд, съгласно които той в качеството му на механизатор е научавал задачите си за деня от бригадира, т. е. от П.. Несъответствието обаче е привидно, доколкото сам П. е посочил, че след като получи нареждания от подсъдимия за това кой къде и какво ще работи през деня, е предавал по-нататък тези разпореждания на лицата, за които се отнасят. Освен това по надлежния процесуален ред са били приобщени показанията на свид. М. от досъдебното производство като именно пред разследващия орган той е посочил, че в повечето случаи подс. И. е определял каква работа ще се извършва. Касационната инстанция се довери именно на заявеното от свидетеля в досъдебната фаза като отчете не само съответствието му на обсъдените по-горе доказателствени източници, но и обстоятелството, че показанията му от подготвителната фаза са депозирани относително по-скоро след деянието. В касационната жалба на подсъдимия освен върху показанията на свид. М. е поставен акцент и върху свидетелите П. и Л. по н. о. х. д. № 710/2012 год., съгласно които на инкриминираната дата подс. И. не е идвал в базата в [населено място]. Това обстоятелство обаче няма онова доказателствено значение, което му придава защитата, защото в кредитираните от всички инстанции показания на свид. П. е посочено единствено, че подсъдимият е разпоредил устно кой от механизаторите къде и какво ще работи за деня. А. в жалбата, че недобросъвестността на свид. П. се презумира, не може да бъде споделен, защото противоречи на цитираната по-горе императивна разпоредба на чл. 14, ал. 2 от НПК. Добросъвестността, както и заинтересоваността и предубедеността на един или друг свидетел не могат да се предполагат отнапред. Те се извеждат след преценка на редица обстоятелства: отношения на свидетеля със страните по делото, логическа последователност на твърденията му, наличие на непълноти в показанията му и причините за тях, (не)съответствие на заявеното от него с други доказателствени средства и др. Като съобрази тези принципни положения настоящият съдебен състав не намери основания за дискредитиране показанията на свид. П. от досъдебното производство касателно обсъденото обстоятелство. Предвид всички тези съображения касационната инстанция не констатира наличието на основания да възприеме доводите на страните по фактите и да внесе корекции в изводите на въззивния съд относно правно значимите обстоятелства. По правото: Приетата по-горе фактическа обстановка не дава основание да бъдат ревизирани изводите на контролираната инстанция относно несъставомерност на деянието на подс. Ц. от субективна страна. Обстоятелството, че тя не е предприела действия по извършване на първоначален инструктаж и по провеждане на обучение на пострадалия относно правилата за безопасност на труда, не е достатъчно за ангажиране на наказателната ѝ отговорност за престъпление по чл. 123 от НК. Това е така, защото бездействието ѝ не се дължи на немарливото ѝ отношение към задълженията ѝ, възложени ѝ по силата на КТ, ЗЗБУТ и подзаконовите актове по прилагането им. То е последица от незнанието на обстоятелствата, които се включват в състава на престъплението. Предпоставка за провеждането на обучение и първоначален инструктаж е уведомяването на подсъдимата за новоназначен работник. Едва от този момент възниква и задължението ѝ да го инструктира и обучи. В случая Ц. не е била информирана, че С. Н. е започнал работа като причината за неосведомеността ѝ стои извън собственото ѝ поведение. Незнанието ѝ е последица от установения в дружеството ред тя да бъде известявана за новоназначен работник след подписването на трудов договор, какъвто в случая формално не е налице, макар пострадалият да е престирал работната си сила в периода 03. – 16. 09. 2010 год. При положение, че подсъдимата не е знаела, че в дружеството работи необучено и неинструктирано лице, тя не е могла и не е била длъжна да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Ето защо с оправдаването ѝ апелативният съд не е допуснал нарушение на закона по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. На следващо място ВТАС е направил принципно законосъобразни изводи, че деянието на подс. И. осъществява от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК макар да е налице необходимост от внасяне на корекции във връзка с нарушените от него правила, запълващи бланкетната диспозиция на нормата на чл. 123 от НК. В съответствие със закона и задължителната съдебна практика по прилагането му контролираната инстанция е признала подс. И. за годен субект на престъплението по чл. 123 от НК. В качеството му на управител на „С. И.“ ЕООД подсъдимият е имал ръководни и организационни функции по отношение дейността на дружеството и в частност по отношение на селскостопанската дейност, която безспорно представлява източник на повишена опасност, тъй като е свързана както с употреба на торове, пестициди, хербициди и други рискови химически вещества, така и с експлоатацията на сложно устроени тежки самоходни машини и на прикачния инвентар към тях. Що се отнася до нарушените разпоредби, които съгласно обвинението запълват съдържанието на чл. 123 от НК, за чието неспазване е признат за виновен подсъдимият, те могат да бъдат обособени условно в две групи: - Такива, отнасящи се до задължението на подсъдимия да осигури и организира запознаването на пострадалия с правилата за здравословни и безопасни условия на труд. Тук се отнасят разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 5, пр. 2 от КТ (съгласно който работодателят е длъжен да осигури на работника запознаване с правилата за вътрешния трудов ред и с правилата за здравословни и безопасни условия на труд), чл. 6, т. 3 от Правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в предприятията и дейностите от отрасъл „Земеделие“ (който предвижда задължение на работодателя да организира провеждането на всички видове инструктаж и обучение съобразно утвърдените вътрешни правила за безопасна работа) и на чл. 12, ал. 2, т. 1 и 2 вр. ал. 1 от Наредба № РД-07-2/16. 12. 2009 год. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд (съгласно които работодателят осигурява провеждането на инструктажи по безопасност и здраве при работа на всеки работещ независимо от срока на договора и продължителността на работното време, като начален инструктаж се провежда на лицата, които постъпват на работа с оглед запознаването им с основните правила и изисквания по безопасност и здраве при работа в предприятието и с вида и характера на извършваната работа). - Такива, които създават задължение да не бъде възлагана работа на лица, които не са запознати с правилата за безопасност на труда. В тази група следва да бъде включено изискването на чл. 3, ал. 2 от Наредба № РД-07-2/16. 12. 2009 год. за недопускане до работа работник и служител, който не притежава необходимите знания и умения и/или не е инструктиран по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд; тук трябва да бъдат отнесени и инкриминираните от държавното обвинение т. 6 от Заповед № 1/04. 01. 2010 год. и т. 2 от Заповед № 2/04. 01. 2010 год. за недопускане до работа на неинструктиран работник. Касационната инстанция се солидаризира с изводите на въззивния съд, че подсъдимият е нарушил изискването на чл. 3, ал. 2 от Наредба № РД-07-2/16. 12. 2009 год. Задължението да не бъдат допускани до работа неинструктирани работници е в тежест на работодателя, а И. притежава това качество по смисъла на §. 1, т. 2 от Допълнителните разпоредби на ЗЗБУТ, тъй като той е лицето, което възлага работата и носи цялата отговорност за предприятието. Именно поради това, че в качеството на управител подсъдимият е длъжен да следи за законосъобразното функциониране на дружеството той не може да се позовава на факта, че е възложил на други свои служители провеждането на обучение и инструктаж. Нещо повече, в случая подс. И. е лицето, възложило на пострадалия извършването на работа, свързана с експлоатацията на компактор без С. Н. да е бил запознат с правилата за безопасност на труда и по-специално със специфичните изисквания за работа с прикачен инвентар. Ето защо е неоснователен доводът в жалбата му, че е осъден за неупражнен контрол, каквото обвинение не му е повдигнато. Обстоятелството, че пострадалият е имал опит в работата със селскостопански машини и прикачен инвентар не съставлява основание за отпадане наказателната отговорност на подс. И. за нарушаване на коментираното правило. Задължението за провеждане на инструктаж при постъпване на работа, а след това и на ежедневен такъв по безопасност на труда е безусловно. То е установено в интерес на работника и изпълнението му не е поставено в зависимост от предходния опит на пострадалия, от образованието му, от преминаването на курсове по безопасност на труда при друг работодател и т. н. След като С. Н. фактически е започнал работа в „С. И.“ ЕООД той е следвало да бъде инструктиран и обучен по правилата за безопасност на труда. Наличието на негов предходен опит би могло да рефлектира единствено върху изводите за степента на съпричиняване от негова страна, а оттам и върху вида и размера на наказанието и върху този на дължимото обезщетение. В обобщение: от страна на подсъдимия е налице немарливо изпълнение на правно регламентираната високорискова дейност, свързана с експлоатацията на тежки селскостопански машини. Б. И. е бил наясно какви са изискванията за безопасното ѝ осъществяване; известно му е било, че с оглед възложената му работа като механизатор пострадалият попада сред кръга работещи в дружеството, които следва да преминат инструктаж по безопасност на труда. Въпреки това той се е отнесъл нехайно към тях, възлагайки на пострадалия да работи именно с такава машина при положение, че е знаел, че инструктаж се провежда след подписване на трудов договор и оформяне на документите, както и че в случая такъв договор не е подписан с пострадалия, а само предстои подписването му след представяне на всички необходими документи от пострадалия. Възражението на защитата, че неизвършването на инструктаж не се намира в причинна връзка с настъпилата смърт също е неоснователно. Пострадалият не е бил запознат нито с правилата за здравословни и безопасни условия на труд в предприятията и дейностите от отрасъла „Земеделие”, нито с утвърдените специфични изисквания за безопасна работа с трактори и самоходна техника, както и с тези за безопасна работа с прикачна секционна техника за предсеитбена подготовка (култиватори и компактори). По-специално не му е било доведено до знанието, че правилното положение на култиватора и компактора се определя, когато те са поставени на хоризонтална повърхност, поради което е недопустимо спирането и оставянето им под наклон, както и че е забранено да се стои в зоната на действие на работните органи на компактора. Именно такива неправилни от гледна точка на безопасността действия е извършил С. Н. – спрял е на машината на наклонен терен и е застанал под разгъващата се секция, нанасяйки ѝ удари с чук, за да освободи заключващия зъб. Тъкмо тези действия съставляват една от причините за настъпване на съставомерния резултат. Обстоятелството, че инцидентът се дължи не само на неговите действия, но и на техническата неизправност на прикачния инвентар не води до прекъсване на причинната връзка. То е само един от двата относително равностойни фактора, довели до смъртта на пострадалия. Неоснователни са доводите относно субективната страна на деянието, извършено от подс. И.. Внимателният прочит на мотивите към присъдата не показва наличието на визираното в жалбата логическо несъответствие. Приетото от въззивната инстанция, че И. не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е могъл и е бил длъжен да стори това, е относимо към формата на вината. То не насочва към извод за незнание на правилата, гарантиращи безопасното осъществяване на дейността, представляваща източник на повишена опасност и не влиза в противоречие с другата констатация на ВТАС – за немарливото изпълнение на тези изисквания. Сам защитникът е отбелязал, че когато е налице немарливо изпълнение на правно регламентираната дейност, непредпазливата вина може да се изрази във всяка от двете ѝ форми. В случая подсъдимият е нарушил едно от изискванията за безопасност на труда, но не защото не познава тези правила, а защото се отнесъл пренебрежително и нехайно към тях. Деянието е осъществено при непредпазливост под формата на небрежност, тъй като у И. е липсвала конкретна представа относно общественоопасните последици, но с оглед дългогодишния му опит в селското стопанство и по-специално в работата със селскостопански машини той е бил в състояние да предвиди, че липсата на достатъчно знания относно безопасната експлоатация на компактора създава риск от неправилни действия, застрашаващи пряко живота на пострадалия. В тази насока следва отново да бъде изтъкнато, че подсъдимият е знаел, че пострадалият не е инструктиран, защото провеждането на инструктаж е обвързано с оформяне на документите и по-специално с подписването на трудов договор, какъвто в случая е предстояло да бъде сключен, но въпреки това му е предоставил машината и на инкриминираната дата му е възложил работа, изискваща нейната експлоатация. Несподеляем е и доводът, че се касае за случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. В теорията и съдебната практика макар и с оглед престъпленията по транспорта еднозначно е изяснено, че деецът не може да се позовава на случайно деяние, когато е допуснал нарушения на правилата, регламентиращи извършваната от него дейност, които нарушения са в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. В основата на това разбиране е залегнал общият принцип, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Настоящият казус е точно такъв. Подсъдимият не е изпълнил задълженията си по безопасност на труда и е възложил на неинструктирано лице да извършва дейност с техника за предсеитбена подготовка. Именно липсата на достатъчно знания за безопасната експлоатация на компактора е станала причина за извършването на технически неправилни и рискови действия от страна на пострадалия, които в крайна сметка са довели до смъртта му. Защитникът с основание възразява срещу изводите на въззивната инстанция за допуснато нарушение на чл. 6, т. 3 от Правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в предприятията и дейностите от отрасъл „Земеделие“. Като изхожда от семантиката на думата „организирам“ (устройвам, уреждам, формирам, създавам, подготвям) настоящият съдебен състав намира, че изискването за организиране на инструктаж следва да се разбира като задължение за установяване на ред и условия за провеждане на инструктаж. В случая такива са били създадени, тъй като подсъдимият е издал съответните заповеди (които ще бъдат коментирани по-долу), с които е определил кои са видовете инструктаж, по отношение на кои категории работещи в дружеството и в какви случаи се извършва всеки от тях, каква е неговата продължителност; установен е и ред за провеждане на обучение. Определени са отговорните лица, които следва да предприемат действия по инструктиране и обучение на работниците. Изготвени са и са утвърдени правила за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в дружеството. Въведени са специфични изисквания за безопасна работа с трактори и самоходна техника, както и такива за безрисково използване на прикачна селскостопанска техника. В същата насока са и изводите на касационната инстанция досежно обвинението за нарушаване на чл. 127, ал. 1, т. 5, пр. 2 от КТ и на чл. 12, ал. 2, т. 1 и 2 вр. ал. 1 от Наредба № РД-07-2/16. 12. 2009 год. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. На пръв поглед използваният в коментираните нормативни актове израз „осигурява инструктаж“ като че ли въвежда за работодателя задължение, чието съдържание се различава от това по чл. 6, т. 3 от Правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в предприятията и дейностите от отрасъл „Земеделие“. В действителност обаче при анализ на предметния обхват на КТ, на Наредбата и на Правилата се налага извод, че в КТ задължението за провеждане на инструктаж е регламентирано най-общо, в Наредбата то е конкретизирано като са определени условията и редът за провеждане на обучение и инструктаж по безопасност и здраве при работа, които са приложими във всички предприятия и места, където се осъществява трудова дейност или се провежда обучение (чл. 1), а в Правилата са съобразени спецификите на земеделската дейност. Ето защо въпреки различната терминология се касае за едно и също задължение на работодателя – да създаде условия и ред за провеждане на инструктаж. Както вече беше посочено, в управляваното от подсъдимия дружество такава организация е съществувала. Съвсем отделен е въпросът за нейната ефективност, но обсъждането му е безпредметно, доколкото подсъдимият е обвинен за изначална липса на организация, а не за нейната неефективност. Следва да бъдат споделени и аргументите на защитата срещу извода, че подс. И. е нарушил т. 2 от Заповед № 2/04. 01. 2010 год. и т. 6 от Заповед №1/04. 01. 2010 год., и двете издадени от самия подсъдим. Действително и в двата документа е посочено, че не следва да бъдат допускани до работа лица, които не са инструктирани и не притежават необходимите знания и умения. В мотивите към второинстанционната присъда тезата, че отговорността на И. следва да бъде ангажирана и за неспазване на тези предписания е обоснована с обстоятелството, че те касаят съблюдаването на правилата за безопасност на труда, които правила се отнасят и до подсъдимия в качеството му на управител на „С. И.“ ЕООД. Същевременно отсъства дължимият анализ кой е адресатът на двете заповеди и какво е съдържанието им. Първата от тях дефинира видовете инструктаж и урежда продължителността им и начина и периодичността на провеждането им като определя лицата, отговорни за отговорни за всеки един от видовете инструктаж – подс. Ц. за първоначалния и този на работното място, свид. М. Б. за периодичния и свид. Т. П. за извънредния. Именно подсъдимата и двете свидетелки са адресати на заповедта и те би следвало да носят отговорност за неизпълнението ѝ. Аналогично е положението и със Заповед № 2, в която най-общо е регламентирано провеждането на обучението на четири групи работещи в дружеството. Същата не може да бъде разглеждана изолирано от Заповед № 1а/04. 01. 2010 год., защото именно в последната са посочени лицата, които са натоварени с обучаването на новопостъпили работници, обхватът на обучението и начинът на проверка и удостоверяване на придобитите знания и умения по безопасност на труда. Също както в Заповед № 1/04. 01. 2010 год. за обучаващи лица подс. И. е определил съпругата си и свидетелките П. и Беленска, а контролът по изпълнението е възложен на подс. Ц.. Тези лица са адресати на заповедите и поради това само те биха могли да носят отговорност за неизпълнението ѝ – П. и Беленска за това, че не са провели обучение, когато то е било задължително, а подс. Ц. – освен за непредприемането на действия за обучаване на работниците и за неупражнен контрол върху двете свидетелки. Предвид тези съображения подс. И. би могъл да носи отговорност единствено за това, че в качеството на управител на дружеството – работодател не е упражнил ефективен контрол върху лицата – адресати на инкриминираните заповеди. Такова обвинение обаче не му е повдигнато, отсъстват фактически твърдения в тази насока в обвинителния акт и тъй като той не се е защитавал по него, е недопустимо да бъде признат за виновен за това обстоятелство. Така направеното уточнение обаче не рефлектира върху изведеното по-горе заключение, че подсъдимият следва да носи отговорност за нарушаване на чл. 3, ал. 2 от Наредба № РД-07-2/16. 12. 2009 год. и това е така предвид различния адресат на цитираната норма от наредбата и коментираните заповеди. Независимо от релевираното пред настоящата инстанция искане от Л. и Г. Н. подс. И. не би могъл да бъде признат за виновен за нарушаване на чл. 275 от КТ, чл. 281, ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1 и ал. 4 от КТ, чл. 277, ал. 1 от КТ и чл. 13, ал. 4 от Наредба № РД-07-2/16. 12. 2009 год. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Удовлетворяването на претенцията на частните обвинители и граждански ищци, както правилно е посочил апелативният съд, в случая би влязло в противоречие със забраната за reformatio in pejus. Фактическо основание за този извод дава описаното по-горе процесуално развитие на делото, а правното основание за него се съдържа в разпоредбата на чл. 355, ал. 3 от НПК, съгласно която съдът, на който делото е върнато за ново разглеждане от касационната инстанция, може да осъди оправдания подсъдим, ако присъдата е била отменена по протест на прокурора, жалба на частния тъжител или на частния обвинител поради искане за осъждане. Подсъдимият е бил оправдан по това обвинение с първоинстанционната присъда. По този начин е бил стеснен обхватът на наказателната му отговорност, а законосъобразността на този извод е утвърдена от състава на ВТАС, постановил решението по в. н. о. х. д. № 253/2016 год. Недоволството на частните обвинители от така постановения въззивен съдебен акт, е било насочено единствено срещу размера на наказанието и приложението на чл. 55 от НК, но не и срещу констатацията на апелативния съд, че Б. И. не е допуснал нарушение на коментираните разпоредби по безопасност на труда. Това е предопределило не само пределите на касационната проверка по к. н. д. № 1000/2017 год. на I н. о. на ВКС, но и рамките, в които по-нататък въззивният съд е могъл да внася корекции в първоинстанционната присъда. Именно осъждането на Б. И. за нарушение на правилата по безопасност на труда, за които той е бил първоначално оправдан, е едно от основанията за отмяна на втория по ред въззивен съдебен акт. Предвид тези съображения настоящият съдебен състав не намери основания за осъждане на подс. Ц. по предявеното ѝ обвинение, както и такива за цялостното оправдаване на подс. И.. Същият следва да бъде оправдан единствено по обвинението за нарушаване на чл. 127, ал. 1, т. 5, пр. 2 от КТ; на чл. 6, т. 3 от Правила за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в предприятията и дейностите от отрасъл „Земеделие“ на Министерство на земеделието и горите; на чл. 12, ал. 2, т. 1 и 2 вр. ал. 1 от Наредба № РД-07-2/16. 12. 2009 год. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд; на т. 6 от Заповед № 1/04. 01. 2010 год. и на т. 2 от Заповед № 2/04. 01. 2010 год. По наказанието: Във връзка с недоволството на частното обвинение и защитата от размера на наложеното наказание следва да се отбележи, че жалбата на адв. Г. е бланкетна, а в тази на Л. и Г. Н. касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е обосновано единствено с отсъствието според касаторите на предпоставките на чл. 55 от НК, което оплакване по своята същност е по-скоро такова за неправилно приложение на материалния закон. Доколкото обаче настоящото производство попада в хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, касационната инстанция извърши собствена проверка и не констатира явно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца от една страна и обема на отмерената държавна принуда – от друга. Апелативният съд е дал вярна оценка на обстоятелствата, които смекчават отговорността на подсъдимия като е отчел преобладаващата част от тях. Б. И. е неосъждан, семеен, няма данни за негови противообществени прояви. Трудово ангажиран е като освен това осигурява препитание на немалко хора от [населено място] и региона. Веднага след деянието е проявил съпричастност и загриженост към съпругата на пострадалия – свид. Е. Н. и малолетните му деца, изплащайки им доброволно обезщетение в размер на 34 000 лева. Всички тези обстоятелства безспорно не притежават изискуемата от чл. 55 от НК изключителност и необичайност, защото по принцип са желани и очаквани от обществото, но те не са и получили подобна оценка от контролираната инстанция. В своята съвкупност обаче те показват, че подс. И. е добре социализиран и не представлява голяма обществена опасност. Въззивната инстанция е отделила дължимото внимание и на друго обстоятелство – прекомерната продължителност на наказателното производство. Няма спор, че делото е с немалка фактическа и правна сложност, доколкото към наказателна отговорност са привлечени две лица, а за изясняване на обективната истина са разпитани повече от десет свидетели, изслушани са няколко експертизи от различни области на човешкото познание и са приобщени множество писмени доказателства. Вярно е също така, че не е налице продължително или необосновано бездействие на органите на досъдебното производство или съда. В същото време процесуалното развитие на делото в съдебната му фаза показва, че не са положени дължимите усилия за разкриване на истината, което е довело до трикратно касационно обжалване на постановения въззивен съдебен акт и до провеждане на съдебно следствие и пред върховната съдебна инстанция. Наред с това като причина за забавянето следва да бъде изтъкнато и прекратяването на съдебното производство по първоначално образуваното н. о. х. д. № 710/2012 год. и връщането на прокурора за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила, които не са съзрени своевременно от съдията-докладчик, а са констатирани едва след приблизително двегодишно съдебно следствие. През целия период от привличането му като обвиняем на 16. 07. 2012 год. до настоящия момент подс. И. е имал добросъвестно процесуално поведение, не се е укривал, не е злоупотребявал с процесуалните си права, не е ставал причина за отлагане на делото, не е препятствал по какъвто и да било начин приключването на делото. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства безспорно показва неразумна продължителност на наказателното производство, изискваща подс. И. да бъде компенсиран с определяне на наказанието при условията на чл. 55 от НК. Упрек към ВТАС може да бъде отправен единствено за това, че не е приел наличието на съпричиняване от страна на пострадалия. Отказа си контролираната инстанция е обосновала при обсъждане размера на дължимото обезщетение с обстоятелството, че неправомерните действия на С. Н. са последица от липсата на инструктаж относно безопасната работа с прикачната техника, поради което не може да се приеме, че той виновно е допринесъл за настъпването на общественоопасните последици. В принципен план съпричиняването е свързано с наличие на неправомерно поведение от страна на пострадалия, което съвместно с действията или бездействията на дееца предизвиква настъпването на вредоносния резултат. За съществуването на съпричиняване не е необходимо поведението на увредения да бъде непременно виновно, защото това би означавало да се отрече приносът на малолетни или невменяеми лица за възникването на пътни инциденти или други подобни злополуки. Съпричиняване не би било налице единствено ако неправомерните действия на пострадалия не са част от каузалния процес (в този смисъл Р. № 258/19 по н. д. № 972/2018 на I н.о.) Конкретиката на настоящия случай обаче разкрива типичните признаци на съпричиняване, доколкото ако С. Н. не беше застанал под подвижната секция на компактора и не беше нанесъл по нея удари с чук, тя не би се освободила, не би започнала свободно ротационно движение и не би го притиснала към земята. От друга страна обаче не може да бъде подминато естеството на допуснатото от подсъдимия нарушение. Макар на пръв поглед да е общо, задължението да бъдат допускани до работа само лица, запознати с правилата за безопасност на труда, има основополагащо значение за безрисковото упражняване на всяка трудова дейност. Ето защо неспазването му неминуемо рефлектира върху степента на обществена опасност на конкретното деяние в посока на завишаването ѝ, поради което претендираното от защитата намаляване на наказанието под пределите, определени от ВТАС, би представлявало проява на неоправдана снизходителност към подсъдимия. Евентуалното намаляване на наказанието би създало чувство за безнаказаност у подсъдимия и останалите членове на обществото вместо да съдейства за постигане целите по чл. 36 от НК. Предвид изложеното касационната инстанция не намери основания да внесе корекция в санкционната част на проверяваната присъда. По гражданските искове: Несподеляеми са и преобладаващата част от възраженията на защитата срещу гражданската част на въззивния съдебен акт. Доводите за недопустимост на гражданските искове срещу подсъдимите поради това, че правното им основание е по чл. 200 от КТ, а не по чл. 45 от ЗЗД се основават на некоректен прочит на закона. Те биха били резонни само ако Л. и Г. Н. бяха насочили исковите си претенции не само срещу В. Ц. и Б. И., но и срещу „С. И.“ ЕООД и последното беше конституирано като граждански ответник. В качеството си на работодател то безспорно би следвало да носи гражданска отговорност по чл. 200 от КТ и приемането на граждански иск в наказателния процес срещу него би било недопустимо, защото съгласно чл. 84 от НПК граждански спор се допуска за съвместно разглеждане в наказателния процес само когато се основава на деликт, изразил се в извършеното престъпление. В случая обаче исковете са предявени само срещу подсъдимите, които се явяват преките причинители на вредата съобразно посоченото в обвинителния акт. Те отговарят за собствените си виновни, противоправни и вредоносни действия и тяхната отговорност е отделна и независима от отговорността на предприятието за настъпилата трудова злополука по чл. 200 от КТ – в същия смисъл е и цитираното в жалбата на подс. И. Р. № 274/11. 06. 2009 год. по к. н. д. № 238/2009 год. на II н. о., а аналогично разрешение се съдържа и в Р. № 114/10. 06. 2015 год. по к. н. д. № 16/2015 год. на III н. о. Не се основава върху материалите по делото възражението за погасяване на гражданската отговорност на подс. И. по давност. Апелативният съд е направил извод, че съобразно предписанията на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД за начало на петгодишния давностен срок следва да се приеме датата на осъществяване на деянието, защото още към онзи момент извършителите му са били известни на гражданските ищци. Макар да е до голяма степен спорна, защото към този момент единственият установен факт е този на смъртта на пострадалия вследствие затискането му от лявото крило на компактора, подобна констатация несъмнено е най-благоприятна за подсъдимия. Своите искови претенции родителите на пострадалия са предявили за пръв път по първоначално образуваното н. о. х. д. № 710/2012 год. като те са приети за разглеждане на 08. 01. 2013 год. Със сезирането на съда давността е прекъсната по силата на чл. 116, б. „б“ от ЗЗД. До 19. 03. 2014 год., когато съдебното производство е прекратено и делото – върнато на прокурора за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила, изтичането на давностния срок е спряно на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД предвид наличието на висящ съдебен процес. На 09. 02. 2015 год. в Окръжен съд – Плевен е внесен нов обвинителен акт и е образувано н. о. х. д. № 118/2015 год. Внимателният му прочит и съпоставянето му с онзи, въз основа на който е било образувано н. о. х. д. № 710/2012 год., не дава основание да бъде възприето възражението на адв. Г., че се касае за съвсем ново и качествено различно обвинение, при наличие на което давността не е прекъсната с предявяване на исковите претенции по първоначално образуваното н. о. х. д. Фактическите параметри и в двата обвинителни документа са непроменени – едни и същи са времето, мястото и начина на извършване на деянието, извършителите му, причината за смъртта на пострадалия. Различието е единствено досежно разпоредбите, запълващи бланкетната норма на чл. 123 от НК. На 24. 02. 2015 год. Г. и Л. Н. са депозирали молби за конституиране в качеството на частни обвинители и граждански ищци, на 11. 03. 2015 год. са конкретизирали исковите си претенции по размер, а с определение в съдебно заседание от 03. 12. 2015 год. исковете им са приети за съвместно разглеждане в наказателния процес. Тук е мястото да се посочи, че както защитата, така и апелативният съд неправилно отнасят преценката за изтичане на погасителната давност, респ. за прекъсването ѝ към момента на конституиране на Л. и Г. Н. като граждански ищци по н. о. х. д. № 118/2015 год. Прекъсването на давността по чл. 116, б. „б“ от ЗЗД е обвързано с предявяване на иска, а съгласно чл. 125 от ГПК, съответно приложим и към гражданския иск в наказателния процес по силата на чл. 88, ал. 1 от НПК, искът е предявен с постъпването на исковата молба в съда, което в случая е сторено на 24. 02. 2015 год., т. е. значително преди изтичане на новата петгодишна давност, започнала да тече с прекратяване на съдебното производство по първоначално образуваното н. о. х. д. № 710/2012 год. Ето защо няма основание исковете на Л. и Г. Н. да бъдат отхвърлени като погасени по давност. Несподеляеми са и доводите на защитата за неоснователност и недоказаност на исковите претенции срещу подс. И.. Като всяко престъпно посегателство и извършеното от подсъдимия удовлетворява изискванията на чл. 45 от ЗЗД за ангажиране на гражданската му отговорност. То е противоправно, виновно и вредоносно при наличие на пряка и непосредствена причинна връзка между деянието и настъпилите вредни последици. С едно изключение принципно правилно е определен кръгът от обстоятелства, имащи отношение към размера на дължимото от подсъдимия обезщетение. Гражданските ищци са загубили внезапно един от двамата си синове, който е бил тяхна морална, духовна и материална опора. Въпреки че пострадалият и неговите родители са живеели в отделни домакинства, връзката между тях не е била преустановена, нито е имала инцидентен характер. Контактите им са били постоянни и задълбочени, а отношенията между тях са се основавали на силна обич и дълбока привързаност, на разбирателство и загриженост един за друг, на топлота и взаимно уважение. Видно от показанията на Б. Н. и П. Ч. смъртта на С. Н. се е отразила тежко на гражданските ищци. Двамата са се променили смъртта на сина си – изолирали се от близките си, станали затворени, отказвали да участват в семейните събирания и тържества. Гражданската ищца станала неспокойна и тревожна, а съпругът ѝ се отказал от хобито си. Въпреки изтеклия значителен период от време негативните им преживявания са запазили своята интензивност, а свързаните с тях промени в характера и поведението не са отзвучали. Всички тези обстоятелства обосновават извод за доказаност на исковите претенции. За разлика от въззивната инстанция настоящият съдебен състав намира, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия. Както вече беше посочено, за да направи извод за отсъствието му, ВТАС е изтъкнал непознаването на правилата за безопасност от него, което изключвало виновното му поведение. Отново следва да се подчертае, че за наличието на съпричиняване е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия резултат. Необходимо е действията или бездействията му обективно да създават предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането (така и Р. 538/2012 год. по гр. д. № 208/2012 год. на IV г. о.), без да е необходимо поведението му да е виновно (Р. № 96/2015 год. по т. д. № 2461/2015 год. на II т. о. с позоваване на т. 7 от ППВС № 17/1963 год.). В случая действията на С. Н. са в пряка причинна връзка с настъпилия резултат и следва да бъдат отчетени при определяне размера на дължимото обезщетение. Тук е мястото да бъде изтъкнато още едно обстоятелство, на което акцентира защитата макар и по повод наказателната отговорност на подсъдимия – пострадалият съвсем не е неопитен работник и устройството и начинът на действие на компактора не са му били абсолютно непознати. Предвид всички тези обстоятелства настоящият касационен състав намира, че съответно на критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД е обезщетение в размер на 40 000 лева за всеки от гражданските ищци в какъвто смисъл следва да бъде изменена въззивната присъда. Намаляването на размера на присъденото обезщетение има за последица и намаляване размера на дължимата държавна такса от 2 400 лева на 1 600 лева за всеки от уважените граждански искове или общо 3 200 лева. Най-сетне, не са налице основания за отмяна на въззивната присъда в частта ѝ, с която са отхвърлени исковите претенции на Л. и Г. Н. против подс. В. Ц.. С оглед посоченото по-горе относно субективната несъставомерност на извършеното от нея, деянието ѝ не може да бъде квалифицирано като деликт по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, поради което не може да бъде ангажирана гражданската ѝ отговорност за непозволено увреждане. По разноските: На последно място, няма основание да бъде удовлетворено искането на защитата за намаляване на присъдените на частните обвинители и граждански ищци разноски за възнаграждение на повереник. В НПК поначало не е предвидена възможност за присъждане на такива съобразно уважената част от исканията, каквато съществува в ГПК. Обстоятелството, че гражданският иск не е уважен в пълния му предявен размер също не дава основание за намаляване на възнаграждението, не само защото липсва препращане към ГПК за неуредените случаи във връзка с разноските, но и защото Л. и Г. Н. са конституирани и като частни обвинители. Колкото до разпоредбата на чл. 189, ал. 4 от НПК, тя се отнася единствено до хипотезата на пълно оправдаване на подсъдимия по някое от обвиненията, но не тези на стесняване обема на наказателната му отговорност чрез прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, какъвто в крайна сметка е и настоящият казус. С оглед изрично направеното искане от страна на повереника следва да му бъде присъдено възнаграждение в размер на 5 760 лева на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата вр. 13, ал. 4 вр. 1, т. 3 и ал. 2 вр. чл. 14 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. След като не констатира други основания за изменение на въззивната присъда извън обсъдените по-горе, както и такива за отмяната ѝ, касационната инстанция намери, че в останалата ѝ част тя следва да бъде потвърдена. Така мотивиран Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ присъда от 12. 10. 2020 год., постановена по в. н. о. х. д. № 217/2019 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново в наказателно-осъдителната част, като ОПРАВДАВА подс. Б. И. по обвинението да е нарушил: - чл. 127, ал. 1, т. 5, пр. 2 от КТ; - чл. 6, т. 3 от Правила за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в предприятията и дейностите от отрасъл „Земеделие“ на Министерство на земеделието и горите; - чл. 12, ал. 2, т. 1 и 2 вр. ал. 1 от Наредба № РД-07-2/16. 12. 2009 год. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд; - т. 6 от Заповед № 1/04. 01. 2010 год. и - т. 2 от Заповед № 2/04. 01. 2010 год. ИЗМЕНЯ присъдата в гражданската ѝ част като НАМАЛЯВА размера на присъдените обезщетения на Л. С. Н. и Г. С. Н. от 60 000 лева на 40 000 (четиридесет хиляди) лева за всеки от тях. НАМАЛЯВА размера на държавната такса върху уважената част от гражданските искове от 4 800 лева на 3 200 ( три хиляди и двеста) лева. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата ѝ част. НА ОСНОВАНИЕ чл. 38 от Закона за адвокатурата вр. 13, ал. 4 вр. 1, т. 3 и ал. 2 вр. чл. 14 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ОСЪЖДА подс. Б. С. И. да ЗАПЛАТИ на адв. А. Б. Т. сумата от 5 760 (пет хиляди седемстотин и шестдесет) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществената от него защита на частните обвинители и граждански ищци. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.